Съществува една мащабна, основополагаща тенденция в човешкото поведение и съзнание - да замаскира, да не забравя напълно, но да се утешава с фалшиви и измислени обяснения. За да боли по-малко.
Розовите очила на позитивното мислене замъгляват, но ни поучават как точно да променим живота си към по-добро. Правилата са строги - да не се отпускаш, да не се предаваш и колкото повече ти е кофти, толкова повече да се усмихваш пред огледалото. Понеже така задаваш на вселената позитивни послания.
Не знам дали на вселената й пука за нашия живот, но някакси е хубаво на нас самите да ни пука. Параванът на позитивизма вреди, но не защото в идеята да мислим позитивно има нещо лошо. А защото в манипулативната й масовизация има сериозна злоупотреба.
Да мислиш позитивно не означава да живееш като прилеп, който мижи срещу светлината, да вървиш винаги по сенчестата страна на улицата и да прикриваш зад очила и силикон трепетите на сърцето си. Означава да имаш силите да настояваш, че освен външната обективна реалност, има и друга - онази на нашите спомени и чувства, на нашите незадоволени и подминати мечти, надежди и желания.
Да мислиш позитивно означава да имаш куража да настояваш да разбереш какво се случва в теб и откъде идват страданията, защо се проваляш или разболяваш. Да вярваш, че щом всичко има причина, всичко си има и отговор и да поемеш отговорността да го търсиш и да осъзнаеш, че за да стигнеш до тук, ти самият не си могъл повече.
Страданието е, за да се страда. И не е позитивизъм пред лицето му да се твърди, че трябва да вярваме, че всичко ще се оправи. Това е цинизъм. Лицемерие е да втълпяваш на човек, на когото му се плаче, че трябва да се усмихва в огледалото. Нечестно е, понеже това отказва да признае правото на болката да я има и е садизъм, понеже го кара да се чувства още по-провален, когато нещата така и не се подобряват. Престъпно е, понеже е лъжа - не можеш да се смееш, когато някой умира.
Не можеш да подкрепяш някого да създава и развива фалшивата представа за себе си, която ще го доведе до лудост и да предлагаш опора на опита му в стремежа да се анестезира, да дисоциира още повече преживяванията и чувствата си от онова, което се случва.
Преди години, по време на един от стажовете ни в отделението по детска травматология на известна столична болница, много ме впечатли следното - едно малко момченце се събуди след операция, майка му понечи да го прегърне, а то я отблъсна и каза: "Мамо, ти ме излъга! Каза, че няма да боли, а мен ме боли. Боли ме ужасно."
В опита си да помогне и да облекчи страданието на детето си, тази отчаяна майка всъщност го беше излъгала. Не болката е толкова страшна - понеже тя показва, че нещо се случва и показва къде, а подмяната.
Подмяната, която превърна живота в индустрия и която ни приканва да забравим напълно кои сме, да се превърнем в поредица еднакви, впуснати в стремежа за идеалност. Напълно се забрави истината, че красотата не е в лустрото, а в различието и автентичността. Различието, което е нещо трудно за човешката природа.
И макар че ако питате творческите или интелектуално изкушени хора, те ще ви кажат, че винаги са искали да са различни, различието и другостта ни напрягат до ужас. От начина, по който човек когнитивно възприема новите стимули - като се опитва да ги "заготви" към нещо познато от опита, през това чуждият да ни се струва опасен, та до начина, по който се раждат стереотипите и се формират нагласите, човешкото съзнание функционира в непрекъснат опит да "премахне" непознатото и да го превърне в познато.
Да го класифицира, да откривателства, да пребоядисаме стените на апартамента си и да премахнем следите от миналия рожден ден, в който някой е залял стената с вино, праха - от времето, в което сме живяли там - будували сме, обличали сме се за първа среща, плакали сме след загубената си любов, да покрием със свеж цвят изложбата стенописи, създадена от порасналите ни деца...
Да премахнем следите - бръчките, белезите и стриите - тези маркери, че не сме вече същите, че сме други, защото е минало време, в което сме паднали, родили сме някого или сме отслабнали от напрежение. Различието ни плаши. То е ужас от очакването, неяснота или спомен, който бихме предпочели да забравим. Белезите на различието и промяната са страшни.
Твърдим, че най-хубавото, което се е случило с нас, е това, че сме станали майки. И хукваме в дерматологични клиники, за да премахнем белезите. Цял живот бленуваме по детството, а неловко покриваме белезите от раздрани колена. Толкова бяхме щастливи тук... и сменяме тапетите.
Напоследък навсякъде попадам на статии за мъжете и жените. Мъжете това, жените онова... От булевардни или лайфстайл издания до интервюта на психоаналитици. Мъжете и жените сме различни... Явно никога няма да спрем да си блъскаме главата над това - защо? Това е нещо като диетите и идеалното тяло - ако ядеш това, което искаш, трябва да спортуваш повече. Или... да не изглеждаш както искаш.
Вместо да приемем този прост алгоритъм обаче сме в състояние да издирваме непрекъснато чудодейни решения, които неуморно се провалят, защото просто такива няма. И много малко от нас могат да стигнат до изглеждащото непостижимо: "В живота си съм свалил 300 кг с диети. Снимам ли? Снимам. Оставете ме на мира да си ям с удоволствие" (Депардийо). А и не всеки от нас има пристойността да си го каже.
Апелът да мислим позитивно, сведен до булевардност в популярните книги, ни приканва да се отчуждим още повече от себе си и да се откажем да бъдем автори на собствения си живот, защото го представя в светлината на магическото мислене - ако вярваш, ще стане.
Истински позитивното мислене е не вярата в ирационални чудеса, за чиято липса да се сърдим на вселената, а вярата в нас самите - да изстрадаме страданието си, да намерим отовор на въпросите си, да помогнем на тялото си да оздравее като разберем каква е причината за нашите болести - да ги приемем като начало на това, ако е възможно, някога да се разделим с тях.
И да не зачеркваме историята си с измислици за себе си, а да намерим начин да обживеем собствената си кожа, да я заобичаме и да направим така, че тя да стои уникално на собствената ни уникална същност.
