Съществува една мащабна, основополагаща тенденция в човешкото поведение и съзнание - да замаскира, да не забравя напълно, но да се утешава с фалшиви и измислени обяснения. За да боли по-малко.
Розовите очила на позитивното мислене замъгляват, но ни поучават как точно да променим живота си към по-добро. Правилата са строги - да не се отпускаш, да не се предаваш и колкото повече ти е кофти, толкова повече да се усмихваш пред огледалото. Понеже така задаваш на вселената позитивни послания.
Не знам дали на вселената й пука за нашия живот, но някакси е хубаво на нас самите да ни пука. Параванът на позитивизма вреди, но не защото в идеята да мислим позитивно има нещо лошо. А защото в манипулативната й масовизация има сериозна злоупотреба.
Да мислиш позитивно не означава да живееш като прилеп, който мижи срещу светлината, да вървиш винаги по сенчестата страна на улицата и да прикриваш зад очила и силикон трепетите на сърцето си. Означава да имаш силите да настояваш, че освен външната обективна реалност, има и друга - онази на нашите спомени и чувства, на нашите незадоволени и подминати мечти, надежди и желания.
Да мислиш позитивно означава да имаш куража да настояваш да разбереш какво се случва в теб и откъде идват страданията, защо се проваляш или разболяваш. Да вярваш, че щом всичко има причина, всичко си има и отговор и да поемеш отговорността да го търсиш и да осъзнаеш, че за да стигнеш до тук, ти самият не си могъл повече.
Страданието е, за да се страда. И не е позитивизъм пред лицето му да се твърди, че трябва да вярваме, че всичко ще се оправи. Това е цинизъм. Лицемерие е да втълпяваш на човек, на когото му се плаче, че трябва да се усмихва в огледалото. Нечестно е, понеже това отказва да признае правото на болката да я има и е садизъм, понеже го кара да се чувства още по-провален, когато нещата така и не се подобряват. Престъпно е, понеже е лъжа - не можеш да се смееш, когато някой умира.
Не можеш да подкрепяш някого да създава и развива фалшивата представа за себе си, която ще го доведе до лудост и да предлагаш опора на опита му в стремежа да се анестезира, да дисоциира още повече преживяванията и чувствата си от онова, което се случва.
Преди години, по време на един от стажовете ни в отделението по детска травматология на известна столична болница, много ме впечатли следното - едно малко момченце се събуди след операция, майка му понечи да го прегърне, а то я отблъсна и каза: "Мамо, ти ме излъга! Каза, че няма да боли, а мен ме боли. Боли ме ужасно."
В опита си да помогне и да облекчи страданието на детето си, тази отчаяна майка всъщност го беше излъгала. Не болката е толкова страшна - понеже тя показва, че нещо се случва и показва къде, а подмяната.
Подмяната, която превърна живота в индустрия и която ни приканва да забравим напълно кои сме, да се превърнем в поредица еднакви, впуснати в стремежа за идеалност. Напълно се забрави истината, че красотата не е в лустрото, а в различието и автентичността. Различието, което е нещо трудно за човешката природа.
И макар че ако питате творческите или интелектуално изкушени хора, те ще ви кажат, че винаги са искали да са различни, различието и другостта ни напрягат до ужас. От начина, по който човек когнитивно възприема новите стимули - като се опитва да ги "заготви" към нещо познато от опита, през това чуждият да ни се струва опасен, та до начина, по който се раждат стереотипите и се формират нагласите, човешкото съзнание функционира в непрекъснат опит да "премахне" непознатото и да го превърне в познато.
Да го класифицира, да откривателства, да пребоядисаме стените на апартамента си и да премахнем следите от миналия рожден ден, в който някой е залял стената с вино, праха - от времето, в което сме живяли там - будували сме, обличали сме се за първа среща, плакали сме след загубената си любов, да покрием със свеж цвят изложбата стенописи, създадена от порасналите ни деца...
Да премахнем следите - бръчките, белезите и стриите - тези маркери, че не сме вече същите, че сме други, защото е минало време, в което сме паднали, родили сме някого или сме отслабнали от напрежение. Различието ни плаши. То е ужас от очакването, неяснота или спомен, който бихме предпочели да забравим. Белезите на различието и промяната са страшни.
Твърдим, че най-хубавото, което се е случило с нас, е това, че сме станали майки. И хукваме в дерматологични клиники, за да премахнем белезите. Цял живот бленуваме по детството, а неловко покриваме белезите от раздрани колена. Толкова бяхме щастливи тук... и сменяме тапетите.
Напоследък навсякъде попадам на статии за мъжете и жените. Мъжете това, жените онова... От булевардни или лайфстайл издания до интервюта на психоаналитици. Мъжете и жените сме различни... Явно никога няма да спрем да си блъскаме главата над това - защо? Това е нещо като диетите и идеалното тяло - ако ядеш това, което искаш, трябва да спортуваш повече. Или... да не изглеждаш както искаш.
Вместо да приемем този прост алгоритъм обаче сме в състояние да издирваме непрекъснато чудодейни решения, които неуморно се провалят, защото просто такива няма. И много малко от нас могат да стигнат до изглеждащото непостижимо: "В живота си съм свалил 300 кг с диети. Снимам ли? Снимам. Оставете ме на мира да си ям с удоволствие" (Депардийо). А и не всеки от нас има пристойността да си го каже.
Апелът да мислим позитивно, сведен до булевардност в популярните книги, ни приканва да се отчуждим още повече от себе си и да се откажем да бъдем автори на собствения си живот, защото го представя в светлината на магическото мислене - ако вярваш, ще стане.
Истински позитивното мислене е не вярата в ирационални чудеса, за чиято липса да се сърдим на вселената, а вярата в нас самите - да изстрадаме страданието си, да намерим отовор на въпросите си, да помогнем на тялото си да оздравее като разберем каква е причината за нашите болести - да ги приемем като начало на това, ако е възможно, някога да се разделим с тях.
И да не зачеркваме историята си с измислици за себе си, а да намерим начин да обживеем собствената си кожа, да я заобичаме и да направим така, че тя да стои уникално на собствената ни уникална същност.
Льоле, благодаря, хубав филм. Това е и моето кредо. Идеята не е да медитираш непрекъснато и да си в нирвана, а да се сремиш към успех непоколебимо. Ако си представи човек мислите в една координатна система, моите ги тласкам винаги в североизточния квадрант. Това работи. Мога да дам и примери.
Паяче,е тоя постоянен стремеж към успех съсипва хората.Щот едно време мама като ми казваше,че мога да стана квото поискам не се оказа баш вярно.И ми стана малко тъпо деба.
Днес някой упорито ме отрича. Грешка! Който не ме харесва не стига далече.
@Паяка, знам един по-хубав - http://zamunda.net/details.php?id=245893&hit=1 . Това поне го осмисляш сам, а не ти го повтарят хиляди пъти като в унес. Пък и всеки може да извлече своето послание. Въпрос на избор и гледна точка. ;)
Стремеж към щастие, а то може да е в различните моменти в различни неща , понякога грандиозни, а друг път нищожни, зависи с какви натоварености са. Това наричам стремеж към успех.
@Georgi Tashev, прочети още веднъж материала, ако трябва на глас.
Ааа,Паяче начи говорим за стремеж към успех за щастие.Ми така кажи,бе жена.Мераци за повишен серотонин и ендорфини.Ееех,живот ли бе да го опишеш
@ паяка | 16.01.201312:45 Днес някой упорито ме отрича. Грешка! Който не ме харесва не стига далече. ---------------------- Ефенди потник май се е събудил П.С. И сега един сикрет! Филмът "Тайната" не успях да го изгледам. Гледах около 5 мин... и се отнемах...Препоръчаха ми го - различни хора... Та... ени уей...Ще го догледам скоро... и тоз на ASDFG (нема ли по-прост ник да му се не види ) ПППП...СССС Мануееела, разбра ли кво стана с твоят синузитен изпълнител... Милиони харчи! хахахах
Паяк, само да вметна за щастието, че и мен нещо трудно ме разбират днес Щастието е вътре в нас и ние определяме дали сме щастливи. Аз може да съм щастлива от нещо дребно, друг може да е нещастен и с много. Въпрос на избор и на нагласа. Ама и сериозен разговор стана!
Аз го изгледах, на моменти можеш да получиш усещане, че се опитват да те приспят в розов облак, но имай търпението да изгледаш всичко и ще разбереш, че не е така.Обръщат вниманието и го насочват към моя североизточен квадрант. цццц, чак почнах да се самоцитирам. Аз и на мойте си смешки най-много се хиля. Кой беше емотикона за засрамил се нарцис?
lele male | 16.01.201312:56 ...и тоз на ASDFG (нема ли по-прост ник да му се не види ) Няма бе да му се не види! QWERTY е банално вече!
QWERTY, хм, това ми е познато, но не от тук Нещо по-отдавна май, някъде другаде
Дилайт...а дано си хубава Шегувам се
Бен, шшшшт, тихо. Тайна е. Всичката хубост в мен се е събрала Аре де, медитирате ли?
Аз не медитирам. Чистех си с пръчка "редките" зъби... че хапнах малко. Остана ми половин кюфтак с филийка. Някой, ако иска да свирне... Сега ще медитирам...Омммм Омммм Оммм