Знаеш ли, по-добре да напусна страната. Честно, не ми се живее вече тук...
Защо ли? Много причини, не ми се говори.
Но щом държиш, ще ти разкажа една история.
15 септември
На 15 септември видях едни деца, не много малки, може би 3-5 клас, които просто смачкаха едно дете-инвалид в „Макдоналдс" в подлеза на Софийския университет. То не беше ром, беше с училищна чанта. Те направо го изритаха от опашката, защото имаше голяма блъсканица, беше претъпкано. И тези деца не бяха роми, всички изглеждаха добре. То си тръгна куцукайки и си бършеше очите.
Малко по-късно го видях с майка му - влизаха в спирката на метрото, тази в подлеза. Чух го да казва: "Не искам да купувам нищо". Аз отначало не разбрах че е с майка си, защото то беше само в „Макдоналдс", тя вероятно го е чакала отвън или наблизо.
И като го видях да излиза куцук-куцук и да се отдалечава, ми стана много криво. Влязох обратно в „Макдоналдс" и се обърнах към децата, а те едни такива, добре облечени, интелигентни общо взето, и им казвам: "Защо го изблъскахте това дете, не виждате ли, че е инвалид?" А детето имаше и някакви тикове на лицето, ама си беше нормално, но просто явно болно... И децата ми отговориха: "Ама той не ни каза".
Разбираш ли... колко е страшно? Няма солидарност, естествено състрадание, човечност, обикновена хуманност.
Те не са виновни...
Васко
Васко е синът ми. Болен е от полиартрит. Той е едно от децата на „Българската Коледа".
Веднъж, ама отдавна, Васко като беше по-болен и трудно се движеше, но външно не му личеше. И като отишъл през междучасието в училищния бюфет да си купи закуска, на връщане не могъл да изкачи стъпалата до класната стая. И така закъсал на площадката между първия и втория етаж в училището.
Звънецът ударил, а той не могъл да се придвижи до класната стая. Край него бягали деца, бързали да влязат в час. И нито едно, ама нито едно не се сетило да го попита защо стои там и не се движи. А и той самият не казва, че има нужда от помощ, също както това дете в „Макдоналдс" не е казало.
Тази случка с Васко не ми я каза той, а ми я разказа неговата учителка до 4 клас, която случайно го видяла по средата на часа. Тя нямала час и го попитала защо стои на площадката. И се разплакала и после, доста по-късно ми я разказа на мен. Самият Васил досега нищо не е обелил.
Не ме прекъсвай, ще ти го напиша това, щом искаш. Но не съм свършила.
И сега трета случка.
Банско
Това лято на джазфестивала в Банско един млад мъж в инвалидна количка беше всяка вечер на концертите. Седеше открая на редовете, на пейките. Имаше и някакви възрастни хора с него, вероятно родителите му.
И вечерта, когато бе Соломон Бърк, този американският соул певец... та Соломон Бърк като се появи и всички наскачаха, а един едър тъпанар даже се качи на пейката да снима по-добре. И други се качиха, ама тоя беше като планина. Просто застана пред младежа в количката и почна да си снима без да му пука от нищо. Това става точно пред нас.
И представяш ли си, ние мълчим, младежът в количката мълчи, въобще всички - мълчат.
И накрая в един момент един английски турист буквално насила дръпна онзи надолу и му вика "Сит даун!". Българинът му отговаря "Какво бе, какво". А англичанинът много ядосано му повтаря "Сит даун!" и му посочва човека в количката отзад.
Разбираш ли, ние българите си мълчим, а този англичанин, абсолютно непознат, не в свои територии, в чужбина е... и пак не го сдържа като вижда такова нещо. Беше готов едва ли не да набие българина, толкова възмутен беше.
Така са възпитани. Там при тях, в тяхното общество... И не само те.
А нашите деца не знаят какво е милосърдие и човечност, защото възрастните не им го показват...
Забравих да ти кажа, че младежът в инвалидната количка с родителите си беше българин. Англичанинът скочи да защитава достойнството на българин, накърнено от друг българин. И едва след този англичанин и ние останалите българи наоколо се намесихме, и там взехме да му казваме нещо на оня. Той в крайна сметка си седна.
А младежът в инвалидната количка се почувства неудобно, че е причинил такава шумотевица.
Това е историята, цялата история.
Понякога се питам кои са всъщност инвалидите - онези в количките или ние, всички останали...
Такова е отношението не само към инвалидите, такова е отношението към всички малцинства в България, етнически, религиозни и т.н.... Такова е отношението към по-слабия в България! Такова е отношението към жените в България! Днес, а може би и винаги, България е страната на силния, по-силния физически, икономически, политически и всякак...Това е днешна, а може би и не само днешна България!
Сещам се за нещо, което постоянно намилам по тоя повод - как децата често са жестоки към различните (което е може би нормално за вида ни), но и как 45 години пионерски лагер оставиха България в ръцете на деца - наивници. Каквото и лошо да намирате в соц. миналото ни, най-лошото е онова, по което мнозина бленуват - това че бяха отглеждани. Как да сме милостиви към различния, малцинството или инвалида, като милостивостта е едно за човека, който има гарантирано препитание и нищо не рискува и за онзи, който всеки ден рискува и за когото да помогнеш е баланс между собственото ти оцеляване и помощта за ближния (като знаеш, че той едва ли гледа на тебе като на ближен). Всичките ми опити да помогна на някого през последните 20 години са били фиаско, нещо по-лошо дори се е стигало до там да ме викат в полицията и да ме гледат подозрително, без да ми вярват, след като този на който съм помогнал отиде и каже, че е излъган. Слувало ли ви се? Не е изключено и някой от четящите да е минал през това. Това сме, всичко ни е "държавно" и го хапваме, само да ни падне, дори и когато идва от будала, който е решил да не те остави на улицата в криза например (както в споменатия случай) или да след като си помогнал в нужда след година да ти кажат, че си длъжен да даваш отново. Аз това срещнах и вече на всичко гледам като на сделка и търся интереса си, с годините помъдрях и разбирам вече, че не може да очакваш отговорност от дечурлига, ако са твои е едно на ръка, но възрастните дечурлига без капка уважение към договореност и дадена дума не са моя отговорност и заслужават, каквото са си надробили. Жалкото е че тази настройка се предава и на новите поколения, може би не в онези мащаби, но достатъчно, за да те накара да избереш свободна професия вместо да правиш бизнес (стига да имаш тоя избор разбира се).
Много хубава и човешка статия.
За съжаление положението не е толкова просто. За съжаление, голяма част от тези неща ги има и в други страни (и то доста по- развити от нас). Хора в неравностойно положение, роми, гейове и т.н. Всеки е различен и около всеки човек ситуацията е различна. А човешката реакция не винаги може да бъде адекватна, голяма част от хората не са се сбъсквали с инвалиди и просто не знаят как да реагират и по- някога пряват неадекватни неща, но това си е от незнание (и в чужбина е същото понякога). Говоря това защото баща ми е напълно незрящ от 30 години и знам какво преживява той сред чужди хора.