Преди десет години те искаха динамична кариера, деца И щастлив брак, но сега откриха, че не могат да имат всичко...
Преди десет години "да имаш всичко" се превърна в мания за цяло поколение жени. През 2002 г. изтощителната реалност бе пресъздадена безпогрешно в бестселъра на Алисън Пиърсън "Не знам как го прави тя".
С наближаването на премиерата на филмовата адаптация на тази книга попитахме няколко жени, които "са имали всичко", как животът им се е променил за последното десетилетие.
"Извадих на показ нежната си страна - с цената на кариерата"
Мелиса Леинг е на 40 и е омъжена за 41-годишния Камерън, който работи в областта на финансите, и живее с двете им деца: 9-годишната Тилия и 6-годишния Ноа. През 2002 г. Мелиса е главен глобален директор на инвестиционна банка от лондонското Сити, като комбинира отговорната си длъжност с отглеждането на деца. Днес обаче животът й не би могъл да бъде по-различен. Ето нейната история:
"Разбира се, че можем да комбинираме блестяща кариера с грижата за малки деца... стига да имаме предвидимо разписание, фантастична бавачка и всичко да върви по план абсолютно винаги. Но ако закъснеем за една среща, или пък бавачката реши да напусне, всичко започва да се сгромолясва.
За мен този ден настъпи през 2008 г. - след шест дълги години разкъсване между работа и майчинство. Трябваше да хвана полет за Ню Йорк, Камерън трябваше да се върне от Азия, а бавачката беше извикана да се грижи за децата, докато и двамата ни нямаше.
Както винаги, всичко беше планирано и уговорено с военна прецизност. Но в последния момент бавачката се обади и каза, че е болна.
Докато седях на леглото и очите ми се пълнеха със сълзи, започнах да осъзнавам, че беше невъзможно нещата да продължават по този начин. Бяхме сбъркали приоритетите си тотално.
Това не беше начинът, по който искахме да живеем и да отглеждаме децата си. Исках да прекарвам време с тях, вместо да пропилявам безценните си нощи и уикенди прегърбена над лаптопа и мобилния телефон, сякаш животът ми зависи от тези две устройства.
Беше ми писнало да живея на ръба на пропастта - работейки по 10 часа на ден, пътувайки в чужбина без предупреждение, пропускайки училищни събития. Нещо трябваше да се промени. И така по време на един дълъг и емоционално наситен разговор с Камерън, реших че трябва да се откажа от работата си, въпреки че по онова време печелех повече пари от него.
Решихме да се преместим в по-малко жилище. Въобще не работех, докато синът ми не започна училище, а сега преподавам уроци по фитнес на открито, практикувам северно ходене и разхождам кучета, докато децата ми са на училище. Разбира се, печеля много по-малко от старата си заплата - понякога само по 8 лири за цяла сутрин, но това, което правя сега, ми доставя много повече удоволствие.
Добре де, вече ми се струва, че едно карамелово макиато в Старбъкс е прекалено скъпо, но от друга страна животът ми е много по-богат. Мъжът ми се връща от работа в един топъл дом, радва се на домашно приготвено ястие и щастливо семейство всяка вечер. А това е просто безценно.
Открито си признавам, че преди бях твърдоглава и прекалено критично настроена. Трябваше да бъда такава, за да оцелея в кариерата си и това се отрази на семейния ми живот, където бях критична и нетърпелива спрямо хората, които обичам най-много. Сега съм много по-спокойна и нежната ми страна е на показ. Съпругът ми казва, че съм се променила към по-добро и в резултат от това съм по-щастлива от всякога.
"Възможно да бъдеш майка с добра кариера, ако имаш по-гъвкава професия"
43-годишната Джоана Бери е омъжена за Грант, който също е една година по-голям от нея. Те имат три деца - Джоузи на 12 години, Джордж на 9 и Едуърд на 5 годинки. Джоана току-що написа първия си роман, "Да не ти пука за ботокса: Алекс". Но преди 10 години тя се бори с тежката задача да бъде съпруга, майка и партньор в топ адвокатска фирма в Лийдс. Тя споделя:
Само осем седмици преди това бях родила дъщеря си, но въпреки това бях на работа, едвам се побирах в най-хубавия си костюм и се готвех за най-важната презентация в кариерата си. Ако всичко минеше добре, щях да стана един от най-младите партньори на компанията.
Но очите ми не спираха да следят часовника, защото знаех, че трябва да се върна вкъщи навреме, за да нахраня Джоузи. Осем седмици след това, вече спечелила повишението, което толкова отчаяно желаех, отново работех на пълен работен ден и бях решена да докажа на себе си, а и на колегите ми, които може би са се съмнявали в това, че можех да си върша работата и да бъда майка едновременно.
Подходът ми беше спокоен, а връщайки се назад, и невероятно наивен. Мислех си, че ще мога да споделям част от отговорностите си с Грант и всичко ще работи като по часовник. Но той също имаше много взискателна професия, а на мен редовно ми се случваше да преспивам в Лондон или да заминавам за няколко дни по работа.
Освен логистичните главоболия, бях подценила колко трудно щеше да ми бъде да оставям плачещото си бебе в ръцете на непозната бавачка, за да отида на работа навреме. Клиентите ми не знаеха значението на израза "работно време". Дори когато работех 4 дни в седмицата, обикновено прекарвах моя "почивен ден" в колата, опитвайки се да заглуша бебешкия плач, докато провеждах важни конферентни разговори.
Прочетох "Не знам как го прави тя" в повратен момент от живота си. Когато героинята Кейт се опитваше да сплеска купени от магазина сладкиши с точилка в опит да ги накара да изглеждат домашноприготвени, не знаех дали да се смея или да плача. Аз правех същото с всички сладкиши, с които изпращах дъщеря ми на пикник, организиран от детската градина.
Точно тези малки глупави неща те довеждат до момента, в който нещо ти прищраква и точно това ми се случи през 2002. Бях наистина нещастна. Като повечето родители-новобранци, Грант и аз нямахме идея как децата ще променят живота ни, докато не родих първото.
Въпреки че никога не сме се карали, моето нещастие и абсолютно изтощение бяха очевидни за него и внасяха напрежение във връзката ни. Така че той ме подкрепи напълно, когато му казах, че искам да напусна работа.
Когато съобщих на шефовете си, не можах да се оттърва от чувството, че разочаровам колежките си. Но по това време Джоузи беше на три годинки и се опитвахме да си направим още едно бебе. Бях сигурна, че повече не мога да продължавам така. След това се роди Джордж и след още един кратък отпуск по майчинство се заех с работа на половин работен ден - тогава всичко започна да върви много по-добре.
Но когато пристигна и Едуард, заедно със силното желание за подобаващо майчинство, видях колко много съм изпуснала с предишните си две деца. Той беше последният ми шанс да изживея всичко и освен това да развия себе си. Тогава започнах да пиша. Сега, само няколко години след това, вече съм издаван писател.
Въпреки че все още вярвам, че е възможно да бъдеш майка с добра кариера, чувствам, че ако можех да дам съвет 18-годишната Джоана, щях да я помоля да избере кариера, която позволява малко повече гъвкавост. Защото "да имаш всичко" не е задължително невъзможно, когато сама определяш какво означава то.
"С времето преоткриваш значимостта на семейството"
Почти десетилетие след като основава собствен бизнес, 45-годишната Рейчъл Клачър най-накрая постига баланса между семейството и работата - благодарение на уникално пътешествие. Тя живее с 47-годишния си съпруг Дейвид, оптометрист по професия, и трите си дъщери - 12-годишната Бет, 10-годишната Джоузи и 7-годишната Нел. Ето какво споделя тя:
"Моментът не беше перфектен. Брат ми и аз тогава решихме да навлезем в бизнеса заедно, създавайки Moneypenny, услуга тип телефонен секретар. И на първия си ден в новия ми кабинет открих, че съм бременна с второто си дете.
Най-голямата ми дъщеря беше на 18 месеца и като погледна назад, не мога да повярвам, че не съм била по-притеснена за това как ще се справя с две деца. Но вярвах, че някак ще намерим начин.
Не беше идеално, но пък ако ще имаш и семейство, и бизнес, кога нещата ще са идеални? Съпругът ми и аз винаги сме се шегували, че децата ни са се раждали през уикендите или по официални празници, защото никога не съм излизала в отпуск по майчинство.
Във финансов аспект заложихме живота си, за да започнем този бизнес - тъкмо когато съпругът ми започваше собствена практика, аз реших да се откажа от единствената редовна заплата, която имахме. Не можех да си позволя да не вложа всичко, което имам.
Не всички бизнеспартньори биха били толкова подкрепящи. Но брат ми беше истински светец. Съпругът ми и аз се сдобихме с трето дете през 2004 г., и все по-често чувствахме, че нямаме живот извън препускането от къщи към работа и обратно. Нещата бяха толкова хаотични, че има огромни периоди от време, за които не помня почти нищо.
Не можехме да отречем, че годините си казват думата. Осъзнахме в по-голяма степен, че нямаме времето - пък и енергията - да се наслаждаваме на това да бъдем семейство. А като двойка с Дейвид допуснахме всичкото време, което някога прекарвахме заедно, да остане тотално настрана. Това беше лукс, който просто нямаше как да постигнем.
И започнахме да си задаваме въпроси защо го правим. В крайна сметка се надявахме, че всичката усърдна работа ще доведе до по-добър живот. След известен размисъл с Дейвид се съгласихме, че това означава повече свобода и нови преживявания. Така че решихме да работим с конкретната цел да можем да си вземем година почивка с децата в Австралия.
Невероятният ми брат напълно ме подкрепи - и заедно работихме, за да привлечем правилния екип, който да направи възможно моето заминаване. Отне ми години на подготовка, но миналата година заминахме, след като намерихме къща и училище за децата.
Очаквахме много необходима почивка, но това, което получихме, беше истинско просветление за нас и нашите приоритети. Прекарване на време заедно, правене на неща, които обичаме... цялото семейство се научи не само как да живеем един с друг, но и как да бъдем приятели.
Това тотално промени отношенията ни. Нещо много важно - то промени и очакванията на децата ни към нас; те очакват ние да бъдем наоколо, и откакто сме се върнали, се смятам за способна да правя това за първи път.
Също така чувствам, че с Дейвид преоткрихме най-добрите страни на нашата връзка. Научихме се отново да си отделяме време един на друг, да правим неща, които обичаме - като ски, плуване или разходки.
Когато се върнахме, купихме нов дом и заедно ръководихме проекта по реновирането му - уверени отново, че наистина сме добър екип. Промених ролята ми в офиса. Сега вече работя по три дни в седмицата - и извличам максимума от гъвкавостта в притежанието на собствен бизнес.
Сега, когато не съм толкова 'вътре в нещата', имам нова перспектива за бизнеса, която прави много по-лесно взимането на големите решения накъде вървим и как ще стигнем дотам. Но нещо по-важно - това ми даде и нова перспектива за другата част от живота ми, като майка и съпруга.
Благодаря на колегата левскар , че ми е доразвил мисълта. Нямах време да обяснявам подробно. Истината е, че аз съм отраснала в такова семейство - майка ми се е грижила за мен (и сестра ми), докато едновременно работи. Сега вече се е отдала повече на развитието си в работата и е една от най-добрите в областта си в града в който живее. Доволна е. Удовлетворена е. От себе си и от децата си. За сметка на това пък баща ми е градил кариерата си, когато ние сме растяли, но никога не е имал против да измие чиниите или да простре прането, или да пусне прахосмукачка, когато тя е била уморена или просто защото е поискал (уауу, колко странно... със сигурност не защото изпитва някакво метросексуално влечение към миризмата на веро и прах за пране, а просто защото в даден момент така се е чувствал полезен). И двамата са намирали време да разговарят с нас - за всичко. И нито са пренебрегнали нас, нито работата си. Кариеристи ли са били? Еми не. И аз не мисля, че кариерист в днешно време особено много се връзва с добър родител, но не защото работата пречи на семейството, а защото двата типажа са различни като характери, като цели, като виждане за живота. Няма как хем да искаш едното, хем да искаш другото. Кариеристите не гонят просто успех, след който работата едва ли не ще спре и ще могат да се отдадат на нещо друго. Кариеристите живеят, за да се качват все по-нагоре - в кариерата си. За тях най-виокото стъпало, веднъж достигнато, носи само нещастие. Щото после просто няма нищо. Не разбирам обаче какво значение в този контекст има това дали си мъж или си жена. Не бъркайте комплексираните феминистки, които се чудят къде точно да се докажат и в крайна сметка не успяват никъде, с кариеристки. Струва ми се също, че излишно в думата кариерист се влага максимално негативен смисъл, когато става дума за жена. Живеем в 21-ви век и всеки има право на избор. Въпросът е да се познаваш добре и да го направиш навреме. В този смисъл статията куца отвсякъде. Просто е невъзможна, както колегата левскар обясни в свой коментар малко по-назад.
Има и друго обаче. Колкото и да си чешем тук езиците, човек никога не знае какво ще му поднесе животът. Говорила съм и с нашите за това, тъй като винаги са ми били пример. Никога няма да забравя един такъв сериозен разговор за мъжете, децата, работата и т.н., в който аз се опитвах твърде много да разсъждавам в стил "Ами ако...?" как и двамата през смях ми обясняваха как всъщност никога не са мислели какво ще се получи. Така де, те и докато са ме правели не са мислели особено. На мен ми се стори безотговорно, даже направо тъпо. Казаха ми "Бяхме заедно. Ввземахме решенията си заедно. Падахме и ставахме заедно. Ето, че днес хората ни уважават, а вие пораснахте такива, каквито сме искали. И всички сме щастливи." Не, че е някаква формула, ама работи. Явно.
Оно емоционално осакатените кандидат-лелки/чичковци вместо да се пънат да доказват на света, колко са велики, да вземат да прочетат няколко пъти коментара на Ди, дето разказва за родителите си. Моето мнение: взема ли човек да предъвква мантрата "ами ако нещо се обърка", време му е да посети психоаналитик. Живота е като покера, няма голяма печалба, ако не играеш "all in". Сещате ли се, що не ви искат мъжете/жените? Щото сте резервирани, щото не се доверявате напълно, щото сте песимисти. Смешно ми става, като гледам хора около 40-така, дето ощесе пазят и мнооого внимават, да не се "минат" случайно. Алооо, той живота вече почти ви е "минал" тотално, вие още си играете на принцове и принцеси... "Странна птица е това таралежа, трябва яко да го изриташ, за да полети." Интересно, какъв шут чакате, да се сетите най-накрая, че очОвадно по вашия начин не става. Може би някоя ключова възраст 50, ... 60, ... или айде направо 70 а? Дааа има риск да не стане това със семейството, да гледате колко много разведени около вас има, НО погледнете хората които СА успяли да го направят, вижте коментарите на ЛелеМале, разказа на Ди за родителите и... Всички са успели по оня другия начин с пълното раздаване за партньора, явно само така става, и никой никъде не се е похвалил с щастлив дългогодишен брак, на принципа на "да си кътам чувствата, кинтите, че ако нещо се обърка...".
добър коментар Роване, Те си пазят валетата за последно десет , за да ги изиграят някъде около 70-тата си годишнина, за да видят всички колко са "умни" .
Ванила, права си за взаимността!!
Браво Роуане,леле мале наистина прави интересни коментари ,забавна е.Но като погледна твоето открито лице,веднага разбирам,как раздаваш чувствата си и кинтите си.
Ди, браво за коментара!
Роуане, доста си ограничен! На сто процента съм съгла у и.исна на и съм живяла коментара на Ди. Който изобщо не протиеворечи на моя, даже обратното, а и се допълват!! Няма какво да ти обяснявам, имам си по-важна работа за разлика от теб, за когото явно допринасяне към обществото е присмиване на "лелки/чичковци"!
Мина, в отговор на твоя ком 89 ( за похабяването на женският умствен потенциал (на половината човечество) ако раждат и отглеждат деца) ще копирам от Уикипедия една от историите които са еталон за мен. А ти сама прецени жената дали е похабила умственият си потенциал - като е родила и отгледала двете си деца, или пък го е умножила. "Мария заедно с Пиер Кюри и Анри Бекерел тя е наградена с Нобелова награда за физика през 1903 г., като по този начин става първата жена, носителка на престижната награда. След 8 години, през 1911 г., тя получава Нобелова награда за химия „като награда за нейните заслуги за развитието на химията чрез откриването на елементите радий и полоний, чрез изолацията на радия и изучаването на същината и съединенията на този удивителен елемент“. Мария Кюри постъпва по изключително етичен начин, като не патентова процеса на отделяне на радия, оставяйки го свободен за научната общност, която да може да го проучва безпроблемно. Тя е първият човек, който е награден с две Нобелови награди и е една от двамата нобелови лауреати, на които са присъдени Нобелови награди в две различни области на науката. Другият е Лайнъс Полинг. От брака си с Пиер Кюри има две дъщери. Ирен Жолио-Кюри (1897—1956) - нейната голяма дъщеря, носител на Нобелова награда за химия (химия) през 1935 г., година след смъртта на майка си. Ев Кюри (1904—2007) - малката ѝ дъщеря, журналистка, писателка, която пише книги за майка си. " Т.е. голямата дъщеря е родена 6 години преди първата и нобелова награда , а втората е родена 7 години преди втората и и то самостоятелна нобелова награда. Като забележи че съпруга и умира 1906г - т.е тя отглежда двете си деца сама и след 5 години 1911 - получава самостоятелна нобелова награда. Т.е . нито децата нито това че съпругът и го няма са и попречили на кариерата.
НН1 "...Ев Кюри (1904—2007) - малката ѝ дъщеря, журналистка, писателка, която пише книги за майка си. " Тая Ев бая си е поживяла
Мина, или не разбираш какво четеш, или не осмисляш какво пишеш, или лъжеш. Първо, ТИ реагира на моя коментар и се разпозна в него. Второ, ключовата фраза в коментара на Ди е "Ами ако..." и контекста я доизяснява по смисъл и я отрича категорично. Твоя коментар 89 май беше, в първата си половина казва същото "не можеш да разчиташ на нещо което не зависи само от теб", за краткост "ами ако...". В допълнение, следния цитат са твои думи под една друга статия: "Ако на теб в живота ти е ДОСТАТЪЧЕН само един човек за всичко- ами браво, ще сте си самодостатъчни двамата и на безлюден остров!!! Ама, квооо праиме, ако връзката не проработи и този човек си отиде от живота ти (или не дай Боже, просто умре преди теб!), а ???" Тук няма двусмислие по отношение "кризата на доверие", а дори двойното "О" в "каквоо", допълнително акцентира върху това. Боже някой ден трябва да престана да споря с дървени глави в смисъл хора които или не разбират какво четат, или не осмислят какво пишат, или лъжат.
ами да ти кажа нейният принос (на малката дъщеря) е не по-малък (да пише книги за майка си) - защото така до нас остава факта че децата и семейството не пречи на кариерата, както твърди цялото феминизирано женско войнство. Така че поне за мен нейният принос (на малката дъщеря) също е доста съществен.
Една лъже,друг лъже,ами ти Роуане като си измислен,не лъжеш ли?!
Харесването е за страхливци, любовта - за смелите - имаше една такава статия... Спорът е безмислен! Всичко се свежда до приоритети. НН1 - Деца се гледат и с 2 и с 200. Естествено, че е по-добре с 200, но аз лично предпочитам здраво семейство пред пълни банкови сметки. Пари се печелят и губят. Някой беше казал: Има нещо утешително в смъртта. Мисълта, че можеш да умреш утре, те кара да цениш живота си днес.
е в този ком 108 , ако разгадая какво си искала да ми кажеш, значи съм самият Ницше.