Чувствате, че сегашният ви живот не ви удовлетворява? Чувствате, че цялото ви работно/творческо/свободно време е ангажирано с хора и задачи, към които питаете само еротични чувства, свързани основно с техните майки? Чувствате, че имате нужда от промяна?
Няма ли друг живот? Има, разбира се!
Другият живот е около вас и само чака да пристъпите към него. Първата крачка обаче е като скок от висока скала - непребродена пътека, за която не се знае накъде води. Рискът ако поемете по нея е голям, но ако търпимостта ви към измамната сигурност на рутината е ударила червената граница, значи няма какво да губите.
Аз не скочих. Аз бях избутан от ръба на скалата oт същата тази ласкава, но коварна рутина...
Часът е 18:11 - моментът, в който повечето от нас тъкмо са изключили служебните си компютри и с изражението на стар, обръгнал от годините водолаз, са готови да се гмурнат в морето от хора, пътища и автомобили, което с шума на неравноделните си ритми и прибоя от лица, лакти и други жизнено важни органи да ги отнесе към вкъщи, заведението, или градинката с бирата. Където и да е, само да е по-далеч от офиса, за няколкото часа, в които за сетен път ще се самоубедим, че принадлежим на себе си.
Аз обаче не бързам. Няма и за къде.
Над мен е лазурната синева на априлското небе, а околовръст - пролетно зелените хълмове на Родопите. Свежият вятър шуми в клоните, където първите прелетни птици вече са сформирали своите банди и сега репетират бъдещите си музикални изяви.
От прозореца ми се открива гледка към няколко накацали по баирите родопски махали, чиито каменни къщурки се белеят, огрявани от предзалезните лъчи на слънцето. Намирам се на мястото, което ме изпълва с покой и за първи път в живота си усещам, че съм в хармония със света и себе си. Без стрес и без потискащото усещане за предстоящи досадни задачи.
Но, имало едно време...
Офисът
София. Понеделник сутрин.
Алармата пищи на умряло и макар да отварям очи, единственият умрял наоколо съм аз. Въпреки че по документ съм изкарал своите два почивни дни, ми се спи като на преял котарак, пък и в действителност почивните дни са само ден и половина, защото от ранния следобед на неделята преминавам в режим "очакване на неизбежното".
Уикендът е към края си, а с него си отива и илюзията, че сам контролирам живота си. Предстои поредната работна седмица, изпълнена с празнини и усещането, че тя съвсем скоро ще ме погълне с грозната си паст, тегне над крехката ми неделна душа.
И този път не отидох на планина, не покарах и колело. Пропуснах още куп други приятни занимания, защото единственото, от което имах нужда, беше да спя. Да спя два дена, за да не спя пет. Това е простото уравнение на трудовото ежедневие. То няма нужда от изкуство, спорт и природа. Достатъчни са му диванът и телевизорът, които държат съзнанието на ръба на будната кома, така че то да не хаби силите си за нещо по-различно от служебните ангажименти.
Вторник.
Оцелял от сутрешната месомелачка в метрото, надъхан от малко метъл в слушалките с уж бодра крачка нахлувам в офиса. Стерилната белота на стените и задължителните престорени усмивки, разменени с онези познати непознати - колегите - бързо охлаждат едва напъпилия ми ентусиазъм.
Едно кафе за пренастройка и изчезвам в дебрите на интернет. А някога дори не пиех кафе.
Сряда следобед.
Вече 5 часа превеждам статии със съмнителна стойност от английски и руски сайтове, за да осигуря нужното съдържание за забавния проект, за който работя. В час съм с всички съвременни тенденции в снимането на селфита, познавам целулита, появил се по задниците на знайни и незнайни звездни каки, по-добре отколкото Нийл Армстронг познава кратерите на луната и едва ли някой е по осведомен от мен по въпросите на сексуалната култура за мъже, жени и други всякакви съвкупляващи се животинки.
Редактор съм макло ас.
Прескачайки от тема в тема, внезапно ми се доспива. И то така, че на моменти изключвам и главата ми клюмва неконтролирано в пространството. Сепвам се. Не трябва да заспивам! На работа съм и ще направя лошо впечатление. А имам нужда само от 20 минути сън, за да се върна в реалността. Под претекст, че отивам по голяма нужда, се затварям в офисната тоалетна и дремя. Само така мога да се преборя с умората.
Четвъртък.
Веднъж седмично трябва да създавам авторски материали. Днес е този ден. Искам да излея цялата си мисъл върху листа и да споделя куп важна информация по темата, която ме вълнува в момента. Но не мога. Притиснат съм от времето, защото някой титан на мисълта с управленски функции е решил, че количеството е по-важно от качеството и само след 20 минути трябва да започна работа по поредната преводна статия. Този път за австралийка с обрив, която убила крокодил с пъпките си. Няма как, нормата си е норма.
Петък.
Каквото и да се случи днес, ще го преживея. Утре е събота и пак имам планове да ходя на планина. Какво от това, че отново няма да ги осъществя. Поне ще се наспя, а преходите ще останат за отпуската. Онези 20 дена в годината, които са изчислени до последната минута, за да съберат в себе си всичко, за което не съм имал време през останалите 345 дни.
И така ден след ден, година след година. А най-лошото е, че рутината притъпява всичките ми чувства и желания. Канализира ги и ги подрежда в добре познатия формат "От 9 до 18, 5 на 2".
Калъпът на раб(ството)отата, създаден без оглед на лични качества и специфични потребности. Калъп, който изрязва несъвместимите с него части от тялото и душата, без да ги заменя с друго. Освен със заплата.
Докато...
Срещата
Казва се Марина. Главен редактор на женския лайфстайл сайт в медийната група, за която работим. Повече от година се разминаваме по офисните коридори, без да си разменим и дума. Веднъж в служебен чат по скайп тя случайно изръсва "шкембе чорба". Няколко забавни простотии по-късно и две-три бири отгоре и двамата сме наясно, че едва ли има друг на този свят, който да ни разбира по-добре, отколкото ние двамата се разбираме.
Така да се каже, пристанахме си.
Първата отпуска заедно. Пием бира на пейката пред стара къща в бургаското село Веселие и си говорим колко хубаво би било един ден и ние да си имаме малка къщурка в малко населено място, близо до природата. Уж малко, а всъщност толкова много!
Промяната
Няколко месеца по-късно и двамата сме наясно, че начинът ни на живот към този момент, ни ощетява. Превърнал ни е в инструмент за изпълнение на чужда воля и амбиции, несъвместими с нашите собствени разбирания.
Взехме решение да напуснем работа и започнахме да проучваме вариантите да се издържаме, без да се налага да работим от офис. Оказа се, че има много хора, работещи по този начин. Обсъждахме всякакви варианти - от външно авторство, до онлайн магазин за ръчно изработени бижута. Знаехме, че няма да печелим същите пари, но желанието най-после да принадлежим на себе си беше по-силно.
Ето как 24 април 2015 година се превърна в нашия последен работен ден в офиса.
Новото начало
Никой от нас не знае как взехме решението след като напуснем работа да напуснем и нашата родна София, но ето че вече от година живеем в красивото родопско градче Ардино, в къщата на баба и дядо.
Ежедневието ни се промени коренно, а най-голямата разлика е, че вече е изпълнено със смисъл.
Марина работи като копирайтър на свободна практика и се грижи за текстовия облик на различни търговски сайтове, а аз продължавам да изпълвам с думи и снимки медийното пространство. Този път обаче с темите, които наистина ме вълнуват.
И двамата имаме толкова време, колкото ни е нужно за работа и най-сетне се наспиваме. Разбира се, пак работим по 8 часа дневно, че и повече. Просто те започват, след като отворим очи, а това е една променлива величина. Редовно работим и през нощта, но когато на другия ден се събудим отпочинали, сме готови с нови сили да борим задачите на трудовия фронт.
Често се случва и да поработваме на някое приятно местенце в планината - тя е само на 10 минути от нас. Колкото до почивката - вече не е проблем да отсъстваме от работа, когато решим, че е нужно. Трябва само да сме спазили крайните срокове на задачите си.
А забавленията?
Те са незичерпаеми! Правим преходи, караме колела, обикаляме два от най-красивите български язовира с канута, спим на открито, гмуркаме се... Всичко, за което някога не ни достигаше време. А приятелите са винаги с нас. Гостуват ни с дни и дори увеличават броя си, защото постоянно се сприятеляваме с нови хората, с които се срещаме, докато обикаляме. Хора, с които споделяме еднакви възгледи и ценности.
Ако от няколко абзаца насам ви звуча като сектант, това е защото от мига, в който предприехме стъпка към осъществяването на нашите собствени желания, нещата сякаш сами започваха да се нареждат в правилния алгоритъм.
Попаднахме в калъпа, правен по нас, напускайки този, който ни оформяше спрямо себе си.
Дори се сдобихме със собствен сайт. Urbex.bg е мястото, където споделяме пътешествията си сред природата и изоставените сгради и правим нещата така, както ние ги разбираме.
И без значение дали работата в офис ви допада, или не, каквито и да са мечтите ви, никога не се отказвайте от тях.
Тези думи може и да са едно голямо и розово клише, но истината е, че всеки от нас е създаден за нещо и само когато открием какво е то, ще се почувстваме завършени личности.
Поздрави от Родопите и харе кришна!
Или нещо подобно.
