Съседът Пешо си има любовница. Нищо, че е женен, има си апартамент, кола, деца и положение.
Първо ще го "хванат" съседите или колегите, които случайно ще го засекат из някои малки градски улички да води за ръка неидентифицирана женска особа, която със сигурност не е съпругата му. После ще го зърнат тук-таме познати и роднини - я в някоя по-смотана градска градинка, я на затънтена пейка в парка, я в квартално гаражно кафененце - да гледа влюбено нелегитимния си интимен избор или да му демонстрира плътската си близост чрез някое и друго допряно коляно.
Пешо е греховно влюбен, кръшка и мами жена си, ама на Пешо ще му е простено. Не от рогатата съпруга и родата, предполагам, а от обществото.
Пешо даже ще бъде обект на тиха съседска или колегиална завист, защото не само е дръзнал да наруши фамилната обреченост, но и "си прави кефа". Пък "да си правиш кефа" е основна българска цел - и на високо, и на ниско ниво.
Веднъж сдобил се с имиджа на любовник, особено на кръшкач-любовник, съседът Пешо ще си вдигне кварталния рейтинг със скоростта, с която добрите пилоти вдигат самолетите си, нали...
Всичко това обаче, ако Пешо не е политик.
Както е известно, политиката и сексът вървят ръка за ръка, а и няма причина политиците да са по-малко влюбчиви от водопроводчиците, таксиджиите и счетоводителите например. Народът си знае, че на всеки може да се случи да го "тресне сляпата неделя" и затова клюкарства тихичко, но завиждайки, а не осъждайки.
В този смисъл поетата политическа отговорност пред гражданите за морал на всички нива не е така настоятелна, когато става дума за незаконни любовни романи, стига за целта да не се харчат народни пари. То всъщност у нас и народни да са парите, хвърлени по метресите на политиците - няма проблем.
Българите харесват, когато те се дават за секс, така че и това биха премълчали.
Пък и по-близичък им е така някакси - то пък кой не е имал извънбрачни похождения, че да се изправи и да хвърли камък по някого, само защото освен кръшкач, е и народен водач?!
Моментът с измамата не влиза в ценностния хоризонт на хората у нас и те не могат да направят например онази връзка, която американците правят - "щом лъже съпругата си, на която се е врекъл във вярност, значи може да лъже и нас".
В България сме отворени - този вид мамене дори ни повдига либидото и ни кара да симпатизираме на неуправляемия нагон на един политик, щом като е сексуален. И, погледнато реално, няма пряка връзка между личните сърдечни трепети и политическите проблеми и решения. Така де, човекът може да си е чудесен политик и безотговорен съпруг едновременно, без едното да пречи на другото.
През малко по-различна призма се гледа на жените политици, завъдили извънбрачни отношения.
На тях също някак под сурдинка им се покачва популярността, щом кръшнат от семейното огнище. Принципното българско разбиране за секса като за "оправяне на жени" обаче смесва общественото поведение на политичката със сексуалния й статус и затова българинът диша спокойно, ако разбере, че въпросната дама има с кого да си стопля чаршафите.
Има го и похотливото обществено погледче над жените на високи държавни постове, които си имат любовници - изпод строгото костюмче в три части и обраното поведение няма как сексистът българин да не провиди сластни женски форми. И това много му харесва.
Да оставим настрана обаче народопсихологията - в български вариант тя винаги има нещо за осъждане, нещо за възторг и нещо за публично оплюване. И най-често тези три неща се случват едновременно.
Истината е, че нашата малка, самопрославяща се като страна на големи любовници държава, далеч не е първата, нито единствена сцена, където незаконната любов намърдва похотливия си задник в политиката.
Това се случва от векове, навсякъде, както се казва "дори и в най-добрите семейства". Затова и етикетът - тази институционализирана форма на социално общуване - й обръща достойно внимание и има правила дори и за нейната слободия (по определение).
Някои от тях са написани, други се подразбират, но в етикета е като в британското застраховане - казаната дума е хвърлен камък, стиснатата ръка е сключен договор, а намекът е декларация.
Представям ви някои от основните писани и неписани правила за любовните "ситуации" в етикета, когато той се отнася до обществени фигури със силно влияние и отговорности. Иначе за Пешо и неговата свобода да си "ходи на чуждо" се разбрахме.
1. Няма правило, според което един президент на държава да е непременно семеен.
Въпреки това обаче подобно изискване съществува в много общества и то е най-вече наложено от местния манталитет и религиозните ценности. Държавният глава се възприема като баща на нацията, пък бащите принципно трябва да си поемат отговорностите към партньора и евентуалните общи деца, за което брачният съюз е някакъв вид гаранция.
2. От гледна точка на държавния протокол липсата на Първа дама създава известно неудобство.
Като например това, че при официлни визити няма кой да застане като домакин срещу другата Първа дама. Това е причината и когато президент няма съпруга или овдовее, както и когато законната му половинка не желае да участва в политическата му кариера, да се назначава нещо като "служебна" Първа дама - близка родственица или служебно лице.
Тази роля НЕ може да се изпълнява от вицепрезидента, ако тя е жена, тъй като тя има свой държавен, отговорен пост и не следва да допълва функциите на друг, по-високостоящ от нея. Другият вариант да се избегнат този вид неудобства от липсата на Първа дама е визитите да се организират без подобно присъствие и от двете страни.
3. Любовница НЕ може да изпълнява функцията на Първа дама.
Нито, когато президентът е в брачен съюз с друга жена, нито, когато е свободен. Първата дама е законната съпруга на един президент. В последните години съжителството на семейни начала също започна да се приема с тежестта на семейство в някои дипломатически случаи, но това все още не е правило.
4. Любовницата на един политик може да се появява публично с него, ако това не би навредило на семейството му.
Става въпрос за случаите, когато съпрузите отдавна не живеят заедно и е обществена тайна, че те не споделят животите си и са наясно със свободата и чувствата на другия. В този случай писано правило няма, но се приема, че най-важно е да се запази достойнството и на двете страни.
5. Близките сърдечни отношения не могат да са повод за служебни такива.
В този смисъл не може политик да назначава любовницата си за ПР, асистент, шеф на пресцентъра, глас, директор на отдел или каквото и да е, свързано с неговата собствена политическа поява.
Ако любовта "пламне" след една такава подобна конфигурация и изведнъж политик се влюби например в ПР-ката си (любимата длъжност за незаконните изгори в българската политика), според етикета по-нискостоящият трябва да напусне.
6. В дипломатическия етикет има понятие "като за италиански министри".
Така се означават онези конфузни ситуации, при които например на официална вечеря не се знае кой от кого ще бъде съпроводен. Понеже е известен факт, че италианските министри могат да дойдат със съпругите си, с любовниците или дори и с двете, казва се "като за италиански министри", когато се проиграват всякакви възможни варианти за настаняване около маси и избягване на неприятни срещи.
7. Политикът е политик навсякъде и няма почивно време.
Това се отнася най-вече за имиджа му. Затова и тийнейджърските целувания по ъглите, воденето за ръка и изобщо публичната проява на интимност не се препоръчват. Не само, защото е несериозно, но и защото хората си задават адекватните въпроси какви ги върши политикът изобщо, с какви и чии пари поддържа любовницата си (нали всички сме наясно, че не играят шах в градинката на Народния театър) и дали любовта не е намалила разсъдителните му способности, на които разчита обществото.
8. Ако все пак политик си позволи публично да покаже незаконната си изгора, това следва да се приема като ясен знак за сериозността на чувствата му.
Затова се очаква и съответният ход за легализирането на връзката след - Саркози го направи, и Оланд го направи. Така че да си вземат поука тези, дето още не са.
9. В двадесет и първи век никой не може да настоява за моногамия или вярност в брака.
Въпреки това обаче в политиката тези неща остават важни. Не, защото "не са хубави тия работи", ами защото честността, взимането на решения и понасянето на отговорността от тях е въпрос на доблест. Пък политиката все пак трябва да е за доблестни хора. Поне по определение и в идеален вид.
10. Към Пешо претенции нямаме.
