Виждала съм много деца.
Първоначалната ми нагласа към тях винаги е добра. Не защото вярвам, че те са най-чистите и най-невинни същества на света - пха! Разгонена котка е по-лесна от тях. И по-милостива към мебелите.
Но все пак те са отскоро на този свят, само от няколко години. Не мога да искам да познават живота. Та те още не познават себе си! (Господи, АЗ още не познавам себе си! Не мога да открия дори G-точката, камо ли вътрешното си Aз.)
Затова не очаквам от децата да имат личната хигиена на Монк. Нито очаквам да могат да седят на един стол с часове, без да се въртят.
Не виждам обаче какъв е проблемът да отговарят на прости команди като "Ела!", "Спри!" и "Стой мирно!", които средноинтелигентно куче усвоява за няколко месеца. При това без претенции за кукла Барби после.
Проблемът не е, че те не могат (очевидно) - а че не искат. И понякога решават "да не искат" в най-лошия момент.
Като например 3-годишната дъщеря на една позната, която подлуди майка си с 20-минутно пищене, тръшкане на пода и ритане напосоки - докато ни бяха на гости. Като 7-годишният ми братовчед, който реши да опита за трамплин всички меки мебели в къщата. Съседската къща.
Или като 6-годишните близнаци, които "без да искат" изтриха каналите на телевизора, не спряха да дърпат баща си за ръкава цял следобед и в общи линии провалиха цялото кафе. А, да, и явно бяха решили да проверят кой от двамата крещи по-силно на фалцет.
Накрая бях готова да си прегриза крака и да избягам.
Подобни ситуации са винаги еднакви. Околните "проявяват разбиране", което само те си знаят колко им струва, а родителите сконфузено се извиняват и правят отчаяни опити да укротят децата. Докато всички методи на родителската дипломация - заплаха, преговори, подкуп - системно се провалят, всички присъстващи си мислят едно и също:
"НЯМА ЛИ КОЙ ДА МУ ШИБНЕ ЕДИН ДА МЛЪКНЕ!"
Ами сега?
Независимо че всички си го мислят, ако действително някой удари дете на публично място, ахкаме възмутено.
Не знам обаче дали възмущението е заради самото шамарче или заради това, че се прави открито. Нещо като двойките, които се карат на публични места - "Как може такова нещо" се отнася до това, че излагат личните си отношения на показ, а не е възмущение от самия факт, че се карат.
Що се отнася до шамарите, нещата са деликатни. За да стигне до там, значи родителят:
А) е загубил всякакъв контрол над детето, и после
Б) е загубил всякакъв контрол над себе си.
И в двата случая не виждам защо детето трябва да бъде нашляпано, нито как това ще оправи нещата.
Също така обаче не виждам защо едно шамарче по дупето трябва да е голяма работа. Нито боли, нито води до някаква психическа травма. Навремето децата са яли бой на поразия за щяло и нещяло и "това ги е направило хора" - не само според родителите им, но и според самите (вече пораснали) деца.
От друга страна е трудно да не се запиташ, ако този родител пошляпва леко малката пред хората, дали не я блъска в шкафа, когато са си у тях. Поне според мен - надали. Ако редовно биеш децата си вкъщи, ти толкова свикваш с това, че сред хора трудно ще се усетиш да се спреш. А дори и да се спреш, злобата в изражението и спреният наполовина удар ще те издадат.
Затова в малкото случаи, когато са раздавали шамарчета пред мен, съм си мълчала. Най-вече защото не са били от страшните. И после, защото хората са изключително докачливи на акъли как да възпитават децата си.
А и каква полза? Отстрани е много лесно да съдиш и да цъкаш възмутено с език, но ти не прекарваш 24 часа с това дете и не знаеш какъв ресурс от търпение вече е изчерпан през деня. Затова и родителите няма да спрат шамарчетата само защото някой не ги одобрявал.
Пък и какво да кажем за някои родители, които прикриват други форми на насилие - далеч по-жестоки и трайни от шамарчето по дупето в парка, след като мама 15 пъти ти е казала да не пипаш там.
Добре, много родители се справят и без това. Браво. Но дали всички родители, които никога не удрят децата си, са светци?
Някои родители никога не посягат - но винаги критикуват децата си и ги карат да се чувстват виновни. Други никога не посягат - но винаги забраняват разни неща на децата си просто защото могат (Кино? Не. Гости? Не. Джобни? Не.) Трети никога не посягат - но просто понеже са напълно безразлични към децата си.
На фона на психическия тормоз, който продължава с години и оставя белези доживот, да нищим въпроса с шамарите изглежда като дребнотемие.
Може ли обаче липсата на психически тормоз да служи като оправдание за шамари? Може ли да простим на родителите, които понякога раздават шамарчета - макар и символично, макар и когато децата са подивели?
Можем ли да сме снизходителни към родителите, които в крайна сметка са просто хора и е човешко да сбъркат? Или това ще е несправедливо към децата - чието поведение е "програмирано" от родителите?
Напълно възможно е да контролираш детето без физическо насилие - както и да го възпиташ така, че да не заслужава шамаросване. Но това изисква постоянна и търпелива работа, а някои родители са твърде "заети".
А може би ТЕ всъщност заслужават шамарче?
да, верно - статия за деца и г-точки... баси излагацията.
"...боя, той изгражда, той не е да разгражда..." http://www.youtube.com/watch?v=gndtnBUinds
Хората много отдавна са намерили решението, няма нужда да преоткриваме топлата вода - комбинацията от моркова и тоягата дава най-добрите резултати. Или с други думи - ако детето направи нещо добро - трябва да бъде поощрено, а ако направи беля трябва да бъде нашляпано/наказано. С порастването на детето трябва да има плавен преход от пердах към наказания. Детето не трябва да бъде бито без причина по никакъв начин или за маловажни такива. Да не забравяме че има голяма разлика между пердах и побой.
@ ( boby | 21.02.2011 23:31 Браво, много точно си го казал. Поне аз съм на същото мнение. Уви, не мога да го кажа от личен опит, тъй като нямам собствени деца, но целия възпитателен процес ми се струва, че е редно и се налага да протече по този начин. Нека родителите изкажат мнение по въпроса - никой не би следвало да е по-запознат от тях. Предполагам винаги има доза "личен подход", но все трябва да има общи неща. P.S. Какво сте се хванали за тази G-точка? Явно авторката е дала грешен пример ... не мисля, че това е същественото в статията.
Ще ви замоля - който няма деца, да не се обажда. Включително и авторката. Тя като че ли е била по-малко писклива и лигава, като дете... Иначе ме кефи как преобладаваща част от българското племе има мнение по всичко: от деца до ядрена енергетика. Достойни сподвижници на професор Вучков!
Може би има деца които трябва да бъдат бити, но ... аз все пак съм против. Според мен към детето трябва да се отнасяш като към възрастен човек и никога да не го удряш. Понякога виждам и аз такива деца описани в статията, за които си мислиш - а бе няма ли кой да му забие един шамар. Но все пак мисля че вината е у родителя, който нещо е пропуснал в отношенията си с детето.
Да се разговаря с хора, които не са родители на тема общуване с деца е занимание изморително и в голяма степен безсмислено, защото наблюденията им са повръхностни и се свеждат до изброените от авторката примери. А повръхностните наблюдения водят до повръхностни изводи и неадекватни решения, демек до шамарчетата. Но авторката определено си е заслужила шамарчето, да не кажа две шамарчета, с този брилянтен журналистически анализ на отношенията между родители и деца.
strawsPulledAtRandom, ние имаме абсолютно същия проблем - със стъпването на ледения според мен теракот. Детето го приема за игра. Кой ще надделее. Естествено с бой - надделява родителя, но има и други начини пак родителя да надделее в тази ситуация на явен инат. Осъзнах, че за да не прави това, което аз не искам детето трябва да влиза от игра в игра. И така почнахме да си играем на "стъпи бос на теракота - после прескочи на килима". След третото подобно упражнение детето само се отказва, защото вече не му е интересно. Естествено винаги можеш да го насочиш към нещо много, много по-интересно докато си играете на "стъпи бос на теракота". По-интересното нещо пак трябва да е някаква игра. Децата не правят все още разлика между истина и игра и приемат всичко за забавно. Едно е ясно - вместо да се бият, с децата трябва непрекъснато да се разговаря и да им се обяснява. Те са умни. Колкото по-неразбираеми неща за тях обяснявате, толкова по-интересно им става и искат да разберат какво е това. И пак всичко през игрите...
Straws, как ме разсмя последният ти коментар
Който няма търпение за деца да не ги ражда - наистина най-много куче на такива се полага, да си го бият на воля и то да ги гледа в очите. За 6 години от както съм родител не съм ударила, не съм обидила и не съм наказала нито веднъж, вярно, повишам тон от време на време, и после съжалявам всеки път, и се извинявам на детето когато не съм била права, както бих се извинила на всеки друг. Вечно ни питат с мъжа ми как сме изгледали такова добро и разбрано дете - с любов сме го гледали, не с шамари.
Ех , да се чуди човек , ние как ли сме станали хора...сигурно щото мама и тате по цял ден си играеха с нас, купуваха ни всичко, което искаме и никога не са си позволявали да ни пошляпват...ммда, да , така е
многознайке, не бързай да правиш изводи, че си станала човек... ;)
хахахаха,Фолън , много си прав , прибързвам, ама поне се старая де...да влезна в нЕкви общоприети норми за човечност, а то, че финала е показателен-спор няма
е тая тъжна физиономия,д ето гледа ту вляво, ту вдясно, е на финансите, нема начин, ама що е все тъжно милото, не знам. дано не е заради финансите.
Фолън, добре че не си станал детектив