На Северна Македония (известна и като РСМ) не ѝ бил нужен такъв Европейски съюз (ЕС), който поставя под въпрос националната ѝ идентичност, езика ѝ и т.н., защото тя Е в Европа. И ако ветото е изборът на България и ЕС, то Скопие ще разгледа също своите опции и ще се ориентира повече към САЩ.
В последните дни това е мантрата на северномакедонския премиер Зоран Заев, който обикаля наляво и надясно, за да проповядва, че на РСМ не ѝ трябва членство, за да бъде стабилна.
Да, звучи си точно като "гроздето е кисело". А Заев е пределно наясно, че нещата, които говори, не са съвсем истина.
Да, откакто той пое властта в Северна Македония, страната може да се ползва с подкрепата на САЩ и това го видяхме както в подписването на Договора за добросъседство с България, така и при тихата подкрепа за уреждането на въпросите с Гърция в Преспанското споразумение. Просто изведнъж се получи среда, в която дългогодишни проблеми могат да бъдат решени.
Напълно разбираемо е нежеланието на Скопие да повдига въпроса за езика и идентичността на македонците. Избирателите в страната може и да преглътнаха донякъде сухия хап на смяната на името, но това да признаят, че страната им е реално произлязла от неуспешните опити на България да освободи и присъедини тази клета територия към собствените си граници, ще е политическо самоубийство. И едва ли би имало политик от която и да е партия там, който да успее да прокара подобно нещо.
Не че в българската позиция по въпроса няма истина, има. Но на Балканите кога историята е била просто история? Особено ако е била преподавана от послушни и верни към Москва историци.
Няма какво да си кривим душите, въпросът с уреждането на историческо-културните отношения между София и Скопие е меко казано сложен и по-скоро звучащ, поне към момента, като нерешим.
Просто гневът и от двете страни на границата е твърде пресен и има твърде много натрупана двустранна обида.
Лесно е да се каже просто да вдигнем ветото и да се прегърнем с братята македонци, но истината е, че и от наша страна това ще е трудно. Причината за това е, че и малкото постигнато от онази печална двустранна комисия, дето трябваше да изчиства историческите недоразумения, беше изтрито с един замах при първите по-сериозни недоразумения.
Първо беше инатът около личността на Гоце Делчев и неговата народност, а след това всичко се завъртя като снежна топка по стръмен, заснежен склон, отнасяйки със себе си всякакво единство в мненията относно Средновековието и това чий цар е бил Самуил.
По-важното в случая - отиде си и идеята, че откровено българофобските послания в учебниците по история на югозападната ни съседка трябва да си отидат.
За сметка на това обичайните викачи, Миленковци и други подобни създания с явна непоносимост към България излязоха отново от дупките си и започнаха да проповядват, че отвъд границата с България няма приятели, а още по-малко братя.
Някой би помислил, че с изпадането на ВМРО от парламента българската позиция спрямо рамката за преговори за Северна Македония може да се промени, но това би било наивно мислене.
Служебният премиер Стефан Янев говори за пренасянето на темата от полето на историците обратно в това на политиците, но истината е, че в самото общество у нас има очакване, че тези проблеми с историята трябва да се изчистят. Или ако не се изчистят, то поне Скопие да направи първата крачка към нормализирането на отношенията.
И това е едно разумно очакване, защото те напират да влязат в ЕС. Вместо това Заев и хората му тръгнаха да търсят дипломатическа помощ от къде ли не. И дипломатически натиск дойде над България, но както всичко друго в този живот, и той се оказа само до време.
Днес вече европейската подкрепа за каузата на Скопие намалява значително и в момента е по-скоро принципна, отколкото явна и директна.
Северна Македония просто остана твърде заета в контраопити да извие ръцете на България (както на практика прави и България спрямо РСМ), вместо да тръгне в посока опит да се намери решение на проблема, който спира София от това да даде зелена светлина на преговорите за присъединяване.
Съвсем скоро България ще има нов парламент, а всички се надяваме и официално избрано правителство. Да се прогнозира отсега как би изглеждало то е врачуване, но фактът е, че това правителство ще има пред себе си шанса да може да седне със съседите и да започне работа по належащите проблеми.
Преди това обаче първата крачка към мира трябва да дойде от другата страна на границата.
И тук не говорим за публично посещение и среща с партийни лидери, а за установяване отново на двустранната комисия за общото културно и историческо наследство и връщане към това, което комисията вече е успяла да договори.
За да изпаднат всички нелепи твърдения, че школата на Климент Охридски била част от някаква имагинерна македонска държава, да отпаднат великомакедонските "посягания" към историята ни и да се изведе чисто и ясно по какво можем да се споразумеем, кои са нерешимите към момента проблеми и къде можем да теглим чертата на общата история и култура.
Задължителна гаранция трябва и за гражданите на РСМ с българско самосъзнание, че срещу тях няма да се упражнява тормоз, просто защото се възприемат като българи. И това не трябва да е само изискване на София, а по принцип е базов елемент за всяка една държава, която иска да е член на ЕС.
Оттам нататък да се получи една гаранция от македонските власти, че българофобията ще бъде изтрита от публичния език и от учебниците по история. А от наша страна пък да се даде уверение, че темата за двустранните отношения повече няма да се отдава на концесия за лични партийни цели.
Едва тогава двустранните отношения между София и Скопие биха могли да излязат от дупката, в която се намират, а РСМ да поеме по пътя си към Европейския съюз.
Въпросът е дали има политическа воля за такива действия. Или на Заев все още ще му е по-удобно да продължава да мрънка колко кисело е това европейско грозде.
