На 38 години Мануел Нойер прекрати кариерата си в националния отбор на Германия.
Вратарската легенда вече няма да носи националната фланелка, с която стана шампион през 2014 година.
Нойер обяви решението си точно десет години след световната титла - след края на домакинското Евро 2024, на което Германия се представи горе-долу според очакванията, отпадайки на четвъртфиналите от бъдещия шампион Испания.
38-годишният Нойер дебютира на вратата на Германия през 2009-а, след което пази общо 124 пъти за Бундестима - повече от който и да е друг вратар в историята на немския национален отбор.
Когато през лятото Нойер обяви, че повече няма да слага ръкавиците в Бундестима, вратарят се сбогува с националния отбор с дълго писмо, публикувано в The Players Tribune.
То е със заглавието "Auf Wiedersehen, Германия" и в него Нойер си спомня за моментите на вратата на Германия:
"Скъпа Германия,
По принцип не правя нещата по този начин. Аз съм много резервиран човек. Но сега, когато се отказвам от националния отбор, искам да го направя с нещо повече от пост в Instagram. Искам да обясня какво означава Германия за мен. Какво означава футболът за мен.
Защото, честно казано, това решение не беше лесно.
Разкъсвах се между сърцето и ума.
Сърцето ми казваше: "Много ще ти липсва. Ще ти липсва гордостта, когато играеш за родината си. Ще ти липсва чувството да бъдеш с момчетата."
Но след като го обсъдих със семейството си, чувствам, че се отказвам в правилния момент.
Много би ми се искало да се сбогуваме, след като съм спечелил европейската титла, но и самата задружност и подкрепа, която усетих към тази нова генерация на немския футбол, ги усещам като победа. Спомнете си откъде тръгнах.
Година и половина по-рано се чудех дали изобщо ще мога да играя отново.
Когато си счупих крака, не мислех, че е кой знае колко сериозно. Хеликоптерът ще ме отнесе, лекарите ще си свършат работата и скоро отново ще съм на терена. Но когато стигнах до болницата, се оказа, че това не е обикновена фрактура. Бъдещето ми на футболист беше под въпрос.
Най-тежкото е самото притеснение. В един момент си на ските, в следващия се намираш в болнично легло под опасността да отнемат най-голямата ти страст.
Бях уплашен. Сигурно всеки на мое място би.
След една седмица в болницата физиотерапевт започна да ме посещава всеки ден у дома. Никога няма да забравя облекчението, когато ми съобщиха, че всичко ще бъде наред.
Няколко месеца по-късно започнах да планирам завръщането си стъпка по стъпка.
Първи няколко крачки без допълнителна помощ.
Първо бягане.
Първа тренировка.
Първи мач.
Провалих се във всяка от поставените цели.
Но се гордея, че не се предадох и продължих да се боря. С помощта на семейството, приятелите и съотборниците ми успях да се завърна на терена през октомври 2023-та, по-малко от седем месеца преди Европейското.
Едно от най-великите постижения в живота ми бе, когато получих повиквателната.
Малко чудо.
Да, много се съмняваха дали мога да продължавам да бъда №1. Бях на 38 г. и не бях играл от почти година. Но се чувствах като на 35 заради всички години, които контузиите отнеха от мен. Лекарският екип ме увери, че трябва да се боря за мястото си. Самият аз знаех, че играя добре.
Още в първия ни мач усетих тръпката от големия турнир. Забравих за всичко останало, намирах се на най-любимото си място. Между гредите. Да играя за страната си.
Усещах ентусиазма на тълпата, връзката между отбора и феновете - бяхме едно. Това ми липсваше. Но на Европейското го почувствахме отново. Нещо, което с много усилия изградихме наново.
***
Трябваше да преглътнем отпадането на четвъртфинала, но мисля, че през това лято дадохме начало на нещо ново. Изградихме млад отбор с ясно лице, който се ползва с подкрепата на германския народ.
Бяхме отбор - нещо, което невинаги ни се удаваше в миналото.
Надявам се да сме започнали нова глава от историята на немския футбол.
По време на ваканцията си се чувствах много добре. Всички бяха доволни от представянето ми и емоционалната част от мен искаше да продължи. С радост бих играл още и още за този отбор, защото вярвам в него и защото съм дал прекалено много за него.
Но ако бях останал част от тима в началото на следващия цикъл, означава да се обвържа до Световното през 2026-а, когато ще съм на 40. В момента тялото ми се чувства добре, но никой не знае какво ще се случи в бъдеще.
Пет месеца преди Европейското станах и баща за първи път.
След като го обсъдих със семейството и приятелите си, решението бе неизбежно.
Сега е точното време.
За щастие сбогуването е много по-лесно, когато пазиш толкова добри спомени.
Скоро се навършиха 10 години от победата ни на Световното през 2014-а. С други бивши футболисти все още си говорим за това и как всичко започна толкова лошо за нас. Победихме Португалия в първия мач, но Пепе беше изгонен рано-рано и изобщо не играхме добре.
Мястото ни за тренировки в Баия беше... интересно. Покривът над леглото ми беше пробит и капеше при дъжд. Крясъците на дивите животни отвън не ми позволяваха да спя - крещяха, виеха и дивяха точно под прозореца ми. Сякаш бях в научно-популярен филм.
След равенството 2:2 с Гана във втория ни мач, написах картичка на приятел в Германия. Можеше да му пиша съобщение, но да пратиш нещо по пощата си има своя чар. Картичката беше с плажа и морето отпред, а вътре написах нещо от сорта на:
"... Мисля, че ще напуснем турнира рано. Нямам добро чувство. Но даваме всичко от себе си..."
Звучи глупаво, нали? Футболът е странен спорт. Но тогава наистина така се чувствах.
След това излязохме от групата, постигнахме няколко грозни победи, а на полуфинала Бразилия беше без Неймар и под огромно напрежение. 7:1 бе изненада и за нас. След мача утешавахме бразилците, защото се познаваме от мачовете си в Европа. Показахме съчувствие в тази тежка ситуация.
А на финала... Знаете ли коя е любимата ми част? Както при всяка победа - последният съдийски сигнал.
Можеш да се радваш едва след като свирне свирката. Спомням си как всички се прегръщахме и се смеехме на терена на "Маракана". Виждам тези моменти толкова ясно в съзнанието си дори днес.
Както когато за първи път стъпих на тревата на Шалке на четиригодишна възраст и никой не искаше да бъде вратар. Тогава треньорът ми каза: "Мануел, ти си вратарят."
Или както когато майка ми трябваше да сменя пералнята на всеки две години, защото дрехите ми бяха толкова мръсни от мачовете на сгурията, заради които изглеждах като мръсно псе, търкаляло се в мръсотията.
Или когато играех с приятели, но тогава бях полузащитник, за да мога и аз да поиграя малко с топката в крака.
Или когато трябваше да напусна семейството и приятелите си, за да преследвам мечтата си. Бях толкова самотен, че си казвах: "Защо си усложнявам живота? Заслужава ли си наистина всичко това?"
Е, Ману...
Да, заслужаваше си.
Сега знаеш, че си го правил заради това усещане, което изпитваш при последния съдийски сигнал.
Може би можех да спечеля и европейската титла, но не съжалявам, че не успях. Надявам се, когато синът ми порасне, да чува, че баща му е играл за Германия, че е пазил безстрашно и че е оставил сериозно наследство. И че винаги се е стремял да помага на съотборниците си.
Ако наистина говорят такива неща за мен, ще бъда истински щастлив.
Сега мога да се концентрирам върху Байерн Мюнхен, където ми е мястото. Аз съм на 38, но все още обожавам футбола като малко дете. Когато и да видя топка, трябва да правя нещо с нея - краченца, главички, нещо. Не мога да стоя мирен. Би било престъпление срещу футбола. Треньорите ми се смеят, защото приличам на някакъв хлапак, който днес е открил топката, но аз винаги съм бил такъв.
В деня, в който не тръгна тичешком към топката, ще знам, че всичко е приключило.
Що се отнася до националния отбор, ще продължа да наблюдавам бившите си съотборници, но вече като фен. Ценя абсолютно всичко, което правите, момчета. Благодаря ви за изживяванията, които имаме заедно, за всички шеги и за целия смях.
Ще ми липсвате.
Продължете да градите този отбор.
Не губете това чувство.
Благодаря ви за всичко.
Вашият вратар,
- Ману"
