Като жена аз знам, че всичко знам. А че всичко знаят, е първата заблуда на жените. Фактът обаче, че знам, че го знам, ме прави права, така че това доказва, че така или иначе знам всичко...
Ако продължа, ще се объркам, затова нека сега внеса ред в предстоящия текст и започна подредено и точно - като чистене на къща, пране на ръка или възпитаване на деца (все „женски работи", нали...) - да разглеждам заблудите, които ние, жените, имаме относно себе си.
Ние, българските жени, сме убедени, че заслужаваме повече, отколкото имаме
Не познавам нито една жена, която да ми е казвала „Имам егати късмета!". Всъщност много са ми го казвали, но с онази интонация на „да му се не види и късметът, =:%"//_/ІІ№VІ??++"!
Ние (аз включително) от момиченца живеем с убеждението, че като пораснем, ще живеем в палат и ще бъдем принцеси. Не знам кой ни го вменява това, защото пък не познавам и нито една момичешка майка (хеле пък мойта!), която съсредоточено да е възпитавала принцески поглед към света у своята дъщеря. Въпреки това, обаче, ние някак развиваме своята лична роялистка мечта.
И заживяваме с очаквания.
Те обикновено биват разбивани със завидно постоянство и жестокост от съдбата почти веднага щом ги заформим като мисли в красивите главици. Имам предвид, че още в детската градина ще се появи някой Гошко, Митко или Петърчо, който да почне да ти разбива илюзиите за принцество, чрез най-различни физически методи, включващи скубане, ритници, слагане на дъвка в косата, нарочно оригване в лицето и т.н.
Въпреки това обаче поднесеното за изживяване страдание кара българското момиченце, което си е просто още малка жена, още повече да се вкарва в приказката и да се чувства като многострадална героиня, която трябва да премине през своите изпитания, за да достигне накрая до заслуженото си щастие.
И това „накрая" се пада някъде към 18-20-та й година - нали трябва да има време да си изживее принцеството все пак?
Само че, понеже в живота нещата не се случват точно както си ги представяме, българската жена започва още от детските си години да сформира у себе си едно постоянно усещане за нещастие. То съответно води със себе си и адекватно настроение, така че
бавно и полека огромна част от българските жени заживяваме с нещастните си животи и съдби още преди те да са ни се случили.
Следователно нищо не ни е такова, каквото сме си го представяли - вместо палат, в най-добрия случай разполагаме с някакъв апартамент, вместо каляска, караме хонда, а вместо с принц, споделяме дните и нощите си със средностатистически мъж с височайши претенции и заблуди относно себе си, описани в текста ми от миналата седмица...
Дори и някак да сме надскочили точно този стандарт и да сме стигнали нивото „самостоятелна къща в Бояна - Порше Кайен - готин-богат-с-чувство-за-хумор-влюбен-само-в-нас", ще намерим за какво да не сме доволни. Я къщата ще се нуждае от ремонт, я колата няма да може да се кара лесно, я мъжът с дългото определение ще вземе да каже или направи нещо накриво, та да трябва да му показваме колко „няма да стане тая работа, дето си я мисли..."
И няма значение каква е работата и дали наистина си я мисли - ние знаем по-добре от него какво му е в главата, защото нали знаем всичко!
Ние, българските жени, вярваме, че зад всеки успял мъж стои една жена
Абсолютно не е вярно. Защото зад всеки успял мъж стои... цял отбор от жени.
Първо е майка му, която - след като така или иначе не е попаднала на своя си принц и не е станала принцеса - е решила да си го произведе сама и затова е започнала да възпитава сина си като принц. С годините той абсолютно е повярвал, че за него трябва да се грижат, хубавите неща му се падат по право, а майка му е кралица и следователно подрежда житейските си приоритети според този мироглед.
Появяващите се след мама други жени обикновено имат най-различни „укрепващи" монархическия му характер функции. Някои хленчат зад гърба му от любов, а пък той ги отхвърля от висотата на специалните си изисквания, а други възбуждат у него ловните инстинкти, като го карат да ги гони и да доказва интереса си към тях по най-различни впечатляващи начини. В края на краищата, този тренировъчен период завършва обикновено с брак, в който рано или късно и двете страни остават разочаровани.
Жената, защото се оказва, че ролята й няма да е принцеска, и мъжът, защото вече иска да е крал.
Така колелото се завърта и често браковете следват един след друг. Характерното тук е, че мъжете излизат от тях с усещането за победа и отправен взор към нови територии, а жените - с тъжната версия, че са царски дъщери, прокудени от собственото си царство по силата на зла магия.
Зад бъдещия успял мъж се подреждат още купища жени, пряко или косвено виновни за неговото благополучие - детски учителки, съученички, състудентки, сестри, счетоводителки, банкови служителки, данъчни инспекторки, лелки в химическо чистене, домашни помощнички, сервитьорки, барманки и т.н. Истината обаче е, че във всичките тези роли (без тази на сестрата) могат и да са мъже.
Ние, българските жени, вярваме, че всички мъже са еднакви
Като казвам „еднакви" нямам предвид, че всички са принцове, а че всички не са.
След като се разделим с илюзията, че принцът на бял кон съществува, ние развиваме една убеденост, че дълбоко познаваме мъжката душа (особено тази на българския мъж) и тя в никакъв случай не е красива.
Имах една приятелка, която беше убедена, че всички мъже ходят тайно на някакво училище, където ги учат на едни и същи трикове и номерца, с които да ни излизат в живота. Иначе нямало как да постъпват толкова еднакво. Не знам, може и така да е, но как пък тогава все другите жени са с по-добрия, по-умния и по-готиния мъж? Значи все пак и между тях има някаква разлика, нали така?
„Само привидно" - отсича моята приятелка, която е наясно с мъжете. „Това му е част от стратегията - стане ли твой, почва с наученото в тяхното училище и нещата си идват на мястото."
Единственото изключение от това правило за еднаквост на мъжете според нас, жените, са нашите бащи. Те някак автоматично излизат от общия, белезникав и болезнен образ на мъжа, който носим в представите си, и бляскаво и пълнокръвно запълват с доброта, смисъл, мъжественост и сигурност понятието „татко".
Когато е „татко", мъжът престава да е еднакъв с другите.
Това важи обаче само ако е ТВОЯТ татко, не ако е татко на децата ти. Когато е татко на децата ти, той продължава да е от една сплав с другите си себеподобни и съответно да е безотговорен, мързелив, използвач и всичко останало лошо. А най-болезненият момент в цялата тази история е, че все идва мигът, когато въпреки това точно той ще се превърне в невероятния „татко" на вашата собствена обща дъщеря, която без ни най-малко съмнение ще го героизира!
На това му се казва „цикъл на живота", който ние, българските жени, приемаме като най-висшата проява на неговата несправедливост.
Ние, българските жени, вярваме, че всичко се крепи на нас
Като свикнем, че това с принцеството може и да не ни се случи, изпадаме в друга роля - мъченическа. Тя най-добре се свързва с една от вече посочените наши заблуди - тази, че заслужаваме повече, отколкото имаме.
Всъщност, като разберем, че принцът с белия кон някъде се е попилял, ние не променяме мечтата - просто решаваме, че задължително трябва сами да си я сбъднем.
Затова се отдаваме на тежък физически труд и като средновековни монаси с упорство и нарочно страдание се опитваме да си докажем, че сме прави. Тук някъде ни хваща синдромът на отличничката, който ни кара като прашинки в Брауново движение да щъкаме от задачи на задачи с безсмислена скорост и усърдие.
Така за нула време ставаме отлична студентка, асистентка, мениджърка, директорка, а заедно с това съпруга, чистачка, любовница, майка, съседка, приятелка, фитнес маниачка, интелектуалка и т.н. Отделената енергия, за да се поддържа всичко това в изрядна перфектност, в крайна сметка зверски ни изтощава, но пък доказва, че заслужаваме най-доброто. И фактът, че още не сме го получили и че няма изгледи да го получим изобщо (поне според собствените ни критерии), ни прави нещастни.
И сега внимание!
Ето тук е ключовият момент! Достигнатото състояние на нещастие е особено важно в нашата представа за самите нас, защото то само по себе си, е присъщо на принцесите. Така разполагаме с най-силното доказателство, че сме принцеси, щом като сме направили всичко както трябва, и това всичко се крепи единствено и само на нас, а при все това продължаваме да сме нещастни! И това откритие, колкото и парадоксално да ви се струва, ни кара да се чувстваме щастливи като жени!
В края на този полуфилософски прочит на българската женска душевност трябва да призная, че споменатите заблуди далеч не изчерпват цялостната мъглява картина, която ние, българките, имаме за себе си.
В сложните ни души се борят още армии от ограничени вярвания и илюзии, свързани с всичко в ежедневния ни бит - килограмите, годините, модата, културата, света, феминизма, мачовщината, времето, възпитанието, образованието, медицината, окултизма и т.н.
Но както ви доказах в началото на този текст, ние по природа тези неща си ги знаем. Просто защото знаем всичко. А ако нещо не знаем, то е защото не е важно.
