Облекчение е да попаднеш на голям блокбъстър, за който хората наистина се вълнуват - за разлика да речем от сикуълите на "Капитан Америка" и "Невероятният Спайдър-мен", където обществената нагласа беше по-скоро на търпеливо примирение с неизбежното.
Тези филми идваха с предварително измислени оправдания като например, че е средата на май и хората в източните щати на САЩ все още се справят с посттравматичния стрес от ужасната зима, а вече сме в "летния филмов сезон". Така че не можем да направим нищо по въпроса! Нещата просто се случват така и по-добре да се възползвате максимално!
Хората в Холивуд ви мислят само доброто - те просто искат да се чувствате добре и да не си напъвате твърде много мозъка
Подобни оправдания не са нужни за супер-жизнената "Годзила" на Гарет Едуардс, която е огромно облекчение за всички. Тя е свеж тоник за отегченото небце на масовия кинозрител и един от най-интригуващите високобюджетни филми, откакто Стивън Спилбърг направи "Челюсти". (Единственият предишен филм на Едуардс е нискобюджетният независим научнофантастичен филм "Чудовища".)
"Годзила" е филм със страхотна визия, изключителни специални ефекти и изненадваща морална тежест. Магията му е в големите неща - макар да не излизат на преден план веднага - но и в малките.
Сред тях са деликатната поддържаща роля на Дейвид Стратхеърн като американски адмирал от флотата с поставена задача да хвърли атомна бомба върху три гигантски чудовища - тази сюжетна линия внася нотка на сериозност и трезвомислие в иначе недвусмислената роля на военен, както би изглеждала в който и да е друг филм. И когато японски учен показва на Стратхеърн джобния часовник на баща си, спрял в 8:15 сутринта на 6 август 1945, адмиралът изглежда наистина разтърсен.
Това е само една от по-малките индикации как Едуардс и сценаристите Макс Боренстайн и Дейв Калахам са създали убедителен свят и са се отнесли сериозно към резултатите от случващото се в него. Това е свят, застрашен от събудили се отново праисторически чудовища, за които нашето съществуване е без значение, но той никога не изглежда като фентъзи, комикс или начало на франчайз-поредица.
Вместо свръхбърз, предизвикващ главоболие монтаж, който повечето нашумели екшън филми използват и който създава усещане за тотална несвързаност, Едуардс, операторът Шеймъс Макгарви и огромният им екип са създали изпълнени с атмосфера и вълнение екшън сцени, които можете наистина да разберете и които подкрепят смисъла на филма, вместо да го заместват.
Което не означава, че липсват грандиозни гледки, от дерайлиране на влак в Сиера Невада до предизвикано от чудовище цунами на плажа Уайкики, та чак до почти пълното унищожение на Лас Вегас.
Винаги обаче чувствате страданието и разрушението, което може и да не се хареса на някои зрители; това не е кухо апокалиптично порно в стила на Майкъл Бей
Вече се чуват оплаквания за скромните мащаби на човешката драма в "Годзила," и донякъде е вярно, че мускулестият млад офицер от флота Форд Броуди (Аарън Тейлър-Джонсън) и съпругата му Ел, медицинска сестра в спешното отделение (Елизабет Олсен) представят твърде базова версия на "разделена двойка по време на катастрофални събития".
Не твърдим, че това е съзнателна постмодерна стратегия, но и не изглежда като сериозен проблем. Едуардс се бори срещу утвърдените клишета на мащабните екшън-филми във всеки кадър на "Годзила" и използва безинтересната, смела безличност на Форд и Ел за своите цели. Те са герои на филма само в смисъла, че се връщаме към борбата им за оцеляване. Никой от тях не унищожава гигантско чудовище с импровизирана прашка, докато ръси оригинални лафове; никой от тях не демонстрира, че силата на майчината и бащината любов е по-голяма от тази на новоизлюпена гигантска богомолка от древни времена.
Един-единствен персонаж засенчва всички останали с лекота
Останалите герои, и Форд, и Ел, присъстват само за да придадат човешки мащаб - миниатюрен човешки мащаб - на разказ, който показва, че цялата история на нашата планета, история на любови, велики романи и танцови партита, e само безсмислена драскотина, която ще бъде заличена от черната дъска след миг. Има само един истински герой в "Годзила" - и той може да плува под самолетоносач в открито море с лекотата на алигатор, плъзгащ се под кану.
Годзила е алфа-хищникът на всички времена, завърнал се от праисторическия свят. Ядрените опити през 50-те години го вдигат от океански едълбини, а правителствата по цял свят са го пазили в тайна досега с умерен успех. Когато Годзила най-накрая се изправя до реалната си височина, брутален и красив паметник на ненадминатата същност на природата, и издава оглушителния си рев, публиката в киносалоните просто обезумява. Дори и Елвис не е имал такова посрещане.
Наистина най-хубавото е, че "Годзила" никога не слиза до нивото на човека-герой
Няма един човек изпъква от масата на човешката посредственост, и може да повали всеки противник със смелост, изобретателност и няколко свежи лафа в точния момент. Героят на Тейлър-Джонсън е смел и находчив повече от обичайното, но филмът постоянно подчертава, че той не може сам да се противопостави на тези чудовища от древността. Това е един от малкото холивудски филми, където героят казва, че е готов да посрещне смъртта, и можете да усетите колко реална е опасността за него.
Според популярната психология, ръководеща холивудските блокбъстъри, мъжете тийнеджъри изискват герой - непобедим свръхчовек, като символичен лек за огромната им несигурност.
Любопитно е как този филм ще се справи в боксофиса след без съмнение свръхуспешния си първи уикенд, тъй като не предлага този вид утеха, а друг вид емоция, която е по-трудна за преглъщане: колкото и големи да смятаме, че сме, природата в крайна сметка е много по-голяма, а последиците от нашите действия вероятно ще бъдат неща, които никога не сме очаквали. И ако е необходимо да бъдем смазани от гигантско влечуго, за да го осмислим, то нека поне то да е чудовище за чудо и приказ.
