И до днес Стивън Спилбърг си спомня деня, в който за малко не се отказва от мечтата си да бъде режисьор.
Бил е на 16 г. и е отивал на кино, за да гледа филма, за който всички по това време говорят - "Лорънс Арабски". Никога преди това не си е купувал билет за премиера, никога не е сядал на толкова луксозно място в залата, а когато филмът свършва, младият Спилбърг е убеден, че вече не иска да работи като режисьор.
"Летвата беше вдигната твърде високо. За първи път осъзнавах, че има теми, които трябва да са свързани с основния разказ. Че Дейвид Лийн е създал един портрет и го е обградил с мащаб и епични събития, но в основата на "Лорънс Арабски" стои въпросът "Кой съм аз?", коментира режисьорът.
Седмица след премиерата той се връща в киното и гледа филма отново. Повтаря същото и следващата седмица, и по-следващата, докато не осъзнава, че няма връщане назад - киното е неговото призвание.
Спилбърг снима филми още от дете и ако сте гледали последния му проект "Семейство Фейбълман" (посветен на неговите родители и детството му), сигурно знаете, че той посяга към камерата защото се страхува.
За разлика от повечето деца, които ще се скрият под леглото, представяйки си нещо плашещо, Спилбърг е преодолявал ужасите от детското си въображение, като ги преживява отново и отново. Затова му е трябвала и камера. Той е изваждал възможно най-лошия сценарий на фантазиите от главата си и го е заснемал, за да го гледа безброй много пъти.
"Като малък всичко ме плашеше. Всичко. Пред прозореца на спалнята ми имаше дърво, което ме ужасяваше вечер. Изпълваше ме толкова силен страх, че имах нужда от отдушник. А има ли по-добра публика, пред която да изпусна демоните си, от трите ми сестри?", споделя за себе си режисьорът.
Момичетата в семейство Спилбърг са първите, които тестват фантастичните тревоги на Стивън.
Веднъж той заключва сестрите си в дрешника заедно с изобретен от него череп, който предварително покрил с червен восък, наподобяващ кръв. Завързва им очите, заключва вратата и стои отпред, слушайки ги как крещят.
"Когато разказвам историята сега, още ми се струва страхотно. Не изпитвам вина, искаше ми се да кажа, че изпитвам вина, но не е така. Беше забавно", казва режисьорът в биографичния си филм "Спилбърг".
Шансът да изплаши масовата публика по абсолютно същия начин за него идва през 1975 г. с "Челюсти".
Отначало всички замесени в създаването на този филм са убедени, че той ще бъде провал и имат основание да вярват в това. Снимките на "Челюсти" стартират на 2 май 1975 г., а до 3 май екипът не е разполагал нито със сценарий, нито с актьори, нито с акула.
Финалният сценарий на филма до последно е създавал проблеми, заради което се налагало да се пренапише изцяло за 12 часа, преди да започне заснемането.
Като режисьор на "Челюсти" Спилбърг прави и друго, което не е правено от неговите предшественици - снима в открито море. Преди него студиата винаги са заснемали сцените във вода с помощта на малък басейн и платно на морски пейзаж, но за Стивън Спилбърг тези реквизити са недостатъчни.
Той е търсил максимално достоверния страх от водата.
"Мислех, че ще е много лесно, но не знаех нищо за приливите и теченията. Не знаех, че вятърът променя водата, не знаех, че цветът на небето се променя. Всеки път се случваше възможно най-големият кошмар, когато включех камерата. Започнах да мисля, че ще ме уволнят във филма", споделя Спилбърг.
Предизвикателствата растат и когато за първи път тестват акулата, а тя се раздробява на парчета, малко след като показва главата си на повърхността.
От студиото казват на режисьора, че повторното ѝ сглобяване ще отнеме между 3 и 4 седмици, а в това време той трябва да измисли как да създаде страха от акула без присъствието на хищника.
"Бидоните бяха дар небесен, защото нямаше нужда да показвам акулата, ако те се виждат. Невидимото те плаши много повече от видимото", смята Спилбърг.
Този импровизиран ефект изправя критиците на крака при премиерата на филма и осигурява място на Спилбърг в оформилото се креативно гнездо от режисьори в Ел Ей, включващо Мартин Скорсезе, Браян де Палма, Джордж Лукас и Франсис Форд Копола.
Новото поколение от холивудски дейци е обсебено от киното, готово да снима филми в името на самата история и не очаква, че ще натрупа забележителни приходи от кариера. Така наречените "кинаджийчета" са първият клуб, в която Стивън Спилбърг се чувства приет.
В същото време те видимо се конкурират помежду си, но и се използват за откровено мнение по създадените от тях филми. Групата на "кинаджийчетата" става лакмус за големите заглавия, които излизат по кината през 70-те.
На четиримата си колеги Джордж Лукас показва за първи път "Междузвездни войни" в още суров вид - без ефекти и на черно-бяла лента.
"Приличаше на детски филм. Джордж беше разбит, мислеше, че ще е катастрофа. След филма отидохме на китайски ресторант и Браян (де Палма) започна веднага да го критикува: Какво се случва, Не разбирам сюжета, Кои са тези хора, Кой е косматият, Откъде идват... Здравата насоли Джордж, но след това му предложи старовремско начало - филмът да започва с увод, думите да вървят по екрана и да ти обясняват какво,по дяволите, гледаш. И така се роди прочутият пролог на "Междузвездни войни", разказва Спилбърг.
Няколко години по-късно Лукас връща услугата на колегите си за на място направените забележки, като наема Спилбърг за режисьор на "Индиана Джоунс: Похитителите на изчезналия кивот".
Вложени са кански усилия за убеждаването на студиото, понеже в тези години Спилбърг е имал репутация на режисьор, който многократно надхвърля бюджета и не спазва крайните срокове. Но накрая Джордж Лукас му стиска ръката с думите: "За този филм ти се доверявам не като продуцент, а като приятел".
До днес "Индиана Джоунс: Похитителите на изчезналия кивот" е сред малкото филми на Спилбърг, снимани в рамките на предварителния бюджет. А за самия режисьор приключенската сага с Харисън Форд е начин да покаже, че все още може да напипа пулса на публиката след неуспешните си опити за комедия.
В последните години Спилбърг остави този свой талант настрани, насочвайки се към проекти с по-малък комерсиален потенциал, но далеч по-лични.
Засне собствена версия на любимия си мюзикъл "Уестсайдска история", а тази година пусна и полубиографичния разказ за живота си "Семейство Фейбълман".
"Колкото и да го отричах, наистина имах нужда да разкажа своята история без параван като динозаври и извънземни. Водил съм с години този разговор вътре в себе си, но едва след като родителите ми починаха, спрях да му се опълчвам", споделя режисьорът за списание Time.
И в други от своите филми Спилбърг е центрирал развода и разбитите семейства като основна сюжетна линия, но в "Семейство Фейбълман" е много по-искрен и директен в илюстрирането на страховете си. Този път без да плаши сестрите си.
"Семейството е съществен елемент в моя живот и заради това често разказвам за раздели и събирания. Най-великите ни вдъхновения идват от лични преживявания. А дали на мен са ми останали още спомени, за да продължа да правя филми? Иска ми се да снимам поне един уестърн, преди окончателно да се затворя за киното. Наскоро гледах филмите, които съм снимал като 16-годишен, и изглеждаха все едно дете се учи да ходи на въже. В края на кариерата си искам да изглеждам като човек, който може да върви по тези въжета със затворени очи", категоричен е Спилбърг.
