Когато говорим за филми, изваяли физиономията на съвременното кино, две имена не могат да се пропуснат - на режисьора Стивън Спилбърг и на заглавието, което даде началния тласък на култовата му кариера - "Челюсти" (1975 г.).
Този филм е повратна точка за индустрията, като се започне от избраната дата на премиерата, завинаги предефинирала кино календара, мине се през знаковата музика и се стигне до универсалната и неподдаваща се на времето тема - за човешкия страх от неизвестността.
С други думи, ако сте запомнили "Челюсти" само с напрегнатото "дум, дум, дум" и перка на акула, трябва да си пуснете филма пак и да задълбаете в по-комплексните слоеве на неговите мотиви. Защото е много лесно да повтаряме механично, че един или друг филм е емблема, по-трудно е да се посочат идеите, поставили дадена лента извън времето и пространството.
И така - какво е дал "Челюсти" на киното, за да си заслужи цялата слава и дали неговото изваждане от нафталина не е някаква хипстърска мода, подчинена на лековерно благоговение пред ретрото?
Има десетки заглавия, които в последно време разчитат на носталгията по миналото, за да напомнят за себе, но "Челюсти" не е сред тях, понеже нито декора, нито качеството на камерата, нито ефектите предлагат нещо, по което съвременната аудитория да клъвне.
Пречупено през призмата на 2022 г. ужасът на Спилбърг спокойно може да мине в графата за семейни филми, тъй като опасността не е достатъчно 3D. Особено гледана на IMAX екран, който изважда на показ всички бутафорни атрибути на чудовището в океана, което по три пъти на ден си хапва човешко.*
В този ред на мисли, акулата на Спилбърг влиза повече в ролята на метафора, отключила ирационалната човешка паника към това, което не може да видим и контролираме, отколкото на чудовище, което ще ви преследва в кошмарите.
Спилбърг е голям фен на тази тема ("Извънземното", "Близки срещи от третия вид"), като се научил да хвърля въже между сантименталната и страшната (нелогична) страна на сюжета, така че да върви майсторски по него. По същата формула работи и "Челюсти".
Историята започва от американското курортно градче Амити, което се готви да посрещне 4 юли с пълни плажове, фойерверки, пукащи се по шевовете ресторанти. Лятото е в разгара си, тревогите са оставени в офиса, а лентяйството е националния спорт за сезона.
Никой не вижда причини за тревоги, докато не става ясно, че около бреговете се подвизава акула-убиец, която изплува от нищото и разфасова цяло човешко тяло за секунди.
Това изправя общността пред сериозна дилема - дали да опразнят плажовете, с което да жертват сезона и евентуално да изпратят бизнеса на социални помощи, или да си спасяват живота. Изборът не е лесен и понеже до финално решение така и не се стига, се намира жертвен агнец в лицето на шериф, един ихтиологог и един стар морски вълк, които се наемат да влязат в океана и да убият акулата.
Модерните феминистки сега ще попитат "Къде е жената в групата?" и веднага биха нападнали патриархалните стандарти, които са задължили героините във филма да стоят до децата си, докато мъжете отвоюват правото им на спокойна лятна отпуска.
За щастие на Спилбърг и целия екип на "Челюсти", критериите за полово представителство не са съществували през 70-те и това само е помогнало. Филмът поставя в центъра на събитията трима герои, които имат мотивацията и качествата да са там.
Шериф Броуди (Рой Шайдер) е прототипът на семейния тип, който се грижи за другите не само защото му плащат, а и от чувство за дълг. Когато нещо в юрисдикцията на неговото полицейско началство не е наред, той го приема изключително лично и е готов да го накълца.
Ихтиологът Мат Хупър (Ричард Драйфус) е лудият учен, чието любопитство или ще го убие, или ще го превърне в знаменитост. Последният в групата - опитният ловец Куин (Робърт Шоу), има стари сметки за разчистване с морето.
Понеже това е един от първите филми на Спилбърг и е сниман с античната по днешните стандарти камера ARRIFLEX 35 III е интересно да се види как режисьорът е боравил с плана и ракурса, за да създава напрежение.
Когато иска да създаде клаустрофобично усещане, режисьорът стеснява кадъра до зрителното поле на героя, а когато се връща към базовата си тема - че опасността е някъде там, но никой не знае къде точно, използва широки планове.
Без възможностите на компютърните ефекти, инструмент в ръцете на режисьора е и музиката на Джон Уилямс, човекът, който композира саундтрака на всички акули по света. Провокирането на ужаса със звук е метод, измислен от Алфред Хичкок, а Спилбърг го вплита във фигурата на акулата, за да я направи нещо повече от голяма риба, която иска да ви изяде.
Минали са 47 години от премиерата на "Челюсти", а оттогава възприятията ни за океана и ужасите, които крият в него, сериозно са се изменили. Виждали сме какви ли не създания, които могат да ни погълнат от дълбините, и ако беше търсил единствено ефекта на визуалния страх, филмът на Спилбърг отдавна щеше да е забравен по архивите.
"Челюсти" обаче засяга нещо по-дълбоко. Стига до колективната човешка психика и реализира най-мрачните ѝ сценарии, което си е вечна тема и прави самия филм вечен.
Нищо че звярът не е "нарисуван" до последния детайл от десетки компютърни артисти. А може би и точно заради това.
"Челюсти" се връща на големите екрани от 2 септември.
*
