Двамата стояха на касата на ИКЕА, когато касиерката ги пита дали имат карта „ИКЕА Family".
- Не! Ние не сме женени! - изкрещя тя, така че цялата опашка отзад се обърна към тях.
- Оххх, пак ли? - попита той. Хем му беше смешно, хем се отегчаваше. Всеки път го правеше. Заедно с мрънкането, че не искала синя торбичка, искала жълта.
Същата вечер седна на балкона, котката скочи в скута му да мърка, той си наля една бира, отпусна се на сгъваемия стол и реши, че няма какво повече да се отлага тая работа.
Идната седмица обиколи няколко бижутерийни магазина. Избра пръстена от бяло злато, с много мъничък диамант.
Една събота в средата на април, докато по булевард „България" със страшна сила цъфтяха форзициите, а Боянският водопад проблясваше като зайче на морска вълна в гората и се виждаше от балкона им, той я изпрати да пазарува някакви спешни неща като котешка тоалетна, и се зае да приготви обстановката.
Излъска декинга на пода, сложи нови шарени калъфки на възглавниците от столовете, нагласи по прозореца цветните лампички-кълба, избърса саксиите и поля всички цветя.
Ако някой го гледаше отстрани, щеше да му се присмее, че бърше саксии, но ако този някой гледаше отстрани, то той нямаше как да види какъв хаос е в ума му.
Никога преди не се беше питал какво се случва, ако мъж предложи на гаджето си брак, а тя откаже. Разделяха ли се? Или продължаваха да са заедно, но унизителният спомен си стоеше като грозна кръпка на връзката им? Е, скоро щеше да разбере.
След като оправи всичко, седна на единия стол и огледа балкона: не беше зле. Навън вечерта бавно застилаше града, прозорците на съседите от отсрещните блокове пламваха един по един и онези, които нямаха завеси, разкриваха човешки сенки, които се приближаваха една до друга, отдалечаваха се, влизаха и излизаха от полезрението му като случайни птици, пресичащи хоризонта.
Хортензиите изпълваха въздуха със сладникаво ухание, свещите замеряха прозореца към спалнята с горещо-жълти отблясъци и ако не беше сенната му хрема, всичко щеше да е съвършено.
Докато планинският здрач прихлупваше блясъка на далечния водопад, той се сети, че е забравил да среше котката. Не знаеше дали от това зависи отговорът й, но пък кой знае... един мъж трябва да мисли за всичко.
Влезе в хола, сипа две чаши розе с лед и се зае да реше котката със смущаваща педантичност.
Всичко ли беше готово? Цветя - да. Свещи? Да. Покривка, чаши, розе, едно шампанско в хладилника за всеки случай. Котката приведена в приличен вид, ризата му - изгладена. Нямаше пропуск.
Освен...
Ключът се завъртя шумно във външната врата и тя влезе с две торби, неестествено увиснали в ръцете й, и малко уморена и кисела физиономия.
Мина през кухнята, отправи му една бърза, по-скоро делова усмивка, и се отправи към банята. Ръцете му се потяха от напрежение, но каквото зависеше от него, беше готово. Помислил е за всичко.
- Уау! Какво става, гости ли ще имаме? - попита тя, като излезе на балкона.
- Не, просто реших да вечеряме тук.
- Е страхотно е! И свещите и новият сервиз и...е, не! Сложил си покривка? Сигурен ли си, че не чакаме майка ти? - смигна му.
- Не, не. Хайде сядай да ядем.
- Мисля, че още не съм глад...
- Сядай! Сега ще ядеш с мен.
Малко учудена, Ива седна и се огледа. Той донесе чашите, наля розето, сипа по една порция ризото с морски дарове, което майка му тайно беше направила същия ден, и седна срещу нея.
Дланите му се потяха толкова усилено, а главата му така бумтеше, че сигурно беше вдигнал 200/100 кръвно налягане. Усети как заедно със сенната хрема го натиска и хипохондричен пристъп. Цялата тази балконна феерия от романтика и уют просто трябваше да приключи, преди да се е строполил под стола с някой инфаркт на млади години.
- Може ли да спреш да ядеш за малко? - попита я той.
Ива застина с вилица с един калмар във въздуха, след което бавно остави прибора в чинията.
- Виждам, че имаш да ми казваш нещо. Ако съдя по физиономията ти, някой е болен от нещо гадно или ще ме напускаш. Кое от двете е?
- Не, не, нищо такова. Напротив, аз...
- Мхм?
- Искам да те питам нещо...
- Да?
Напрежението стигна до някакъв връх на непоносимост. Той не толкова коленичи, колкото се строполи на коленете си с риск да се наложи да ходи в спешното с натрошена коленна капачка.
- Боже, какво става? - почти изписка Ива, когато той изохка от удара.
- Искам да те питам...ще...ще...- Иво бъркаше в джоба си с адско настървение, лицето му почервеня и няколко водопадчета пот, които хич не приличаха на морски зайчета, се извиха по скулите му.
- Мамка му, къде...
- Миличък, какво става?
- Нищо не става!!! Виж, че се опитвам да намеря нещо! - кресна той, при което Ива стана и влезе обратно в хола.
Пръстенът определено не беше в джоба му. Къде може.... бижутера. Не беше взел пръстена от бижутера. Занесе го вчера, за да го стесни по мярката, която взе от един друг неин пръстен и днес трябваше да отиде да го вземе.
Той обаче беше твърде улисан да търка декинги и да пали свещи. По дяволите!
Априлската нощ загърна дома им, необичайно черна. До спалнята долиташе миризмата на хортензиите, а незагасените свещи подигравателно рисуваха сенки по прозореца.
На другия ден двамата отново бяха в ИКЕА, за да вземат някакви рамки за снимки и тя отново се тюхкаше, че не искала синя торбичка, искала жълта.
Когато стигнаха на касата, касиерката ги пита дали ползват карта „ИКЕА Family".
- Не! Ние НЕ сме женени! - кресна Ива и доволно се огледа дали хората ги гледат.
- Не сме, обаче ще се оженим! - изкрещя Иво още по-силно, след което се тръшна на пода пред нея по колене.
- Ивайло, какво правиш? - заканителната нотка в гласа й изобщо не беше имагинерна.
- Ще се омъжиш ли за мен?
В този момент касиерката се подаде над пътеката за покупки и се вторачи в клекналото на пода момче, зад което вече се виеше сериозна опашка. Дори на чакащите обаче не им беше скучно: всички зяпаха малката драматургия отпред.
- Ама...защо....в смисъл защо....тук? - запелтечи Ива.
- Защото искам да ползваме карта „ИКЕА Family", макар че никога не е било необходимо да сме женени, за да ни издадат такава. И защото искам да спреш да ме излагаш пред хората. И да спреш демонстративно да разлистваш булчинските списания в магазина. И най-вече...най-вече защото те обичам и ще бъда много щастлив, ако се съгласиш да прекараш живота си с мен.
И той й подаде една жълта икейска торба. На дъното й имаше малка кутийка, облицована в тъмносиньо кадифе. А в нея беше пръстенът.
Пръстенът, който Ива носеше на ръката си, докато не се роди третата й правнучка и пръстите й не отслабнаха прекалено много, което наложи да го прибере в една от кутиите за бижута, които държеше в стария шкаф в спалнята.
След като Ива си отиде от този свят, същата тази трета внучка разчистваше къщата, в която бяха живели прабаба й и прадядо й. Намери в един стар шкаф много кутии с бижута и между тях - една намачкана жълта торба.
„Да не се изхвърля", пишеше на листа, закачен с поочукан червен кламер на нея.
"...Носи късмет".
За вашата романтична лятна история на открито препоръчваме:
Серия APPLARO, вдъхновена от желанието за комфорт и практичност.
Подова настилка RUNNEN, която ще придаде стил на вашия балкон или тераса.
Гирлянда с лампички на открито SOLVINDEN за празнично настроение.
Свещи за морска романтика.
Покривка за маса за цветно настроение и стилен завършек.
