Йордан Йовков е от тези български писатели, които могат да разказват прости и истински човешки истории по такъв начин, че да не можеш да се откъснеш от тях. В това отношение той е майстор на световно ниво.
Йовков успява да превърне обикновения делник в нещо интересно и значимо, което може да те докосне. А след като си чел вече разказите му, няма как да не останеш поне замалко там - сред Индже, Шибил, Божура, Албена, Серафим и т.н.
От очерците му за войната до обикновените разкази за живота в Добруджа - всяко едно произведение те хваща и те увлича да мислиш за важните неща в живота - тези, които остават накрая.
Йовков не разделя героите си на добри и лоши - те винаги са просто хора, за които желанията, страстта, любовта и вярата са напълно естествени. Затова и персонажите са толкова живи и истински.
В деня на 137-та годишнина от рождението на големия писател, да си спомним за него с някои цитати от прозведенията му:
- "Разгънати в боен ред, тия полкове имаха фронт повече от два километра. Рядко може да се види нещо по-импозантно и по-страховито от движението на такава голяма конна маса. Редиците пълзяха и се преливаха, като тъмна лава, буйно се мятаха и пръхтяха конете, припламваха кръстосаните блясъци на саблите и сред тежкия и многогласен шум мерно се отсичаше глухият топот на хиледите копита. Стълпове от прах, като мътна завеса, съединиха земята с облачното небе"
из "Мустафа Ачи"
- "Жената, момче, е рай, жената е вечна мъка. Жената е рибя кост. Като ти заседне в гърлото, ще се задавиш."
из "Албена"
- "Да ти кажа ли, Сали уста, такъв ми е занаятът, трябва да се седи цяла нощ, а пък нощ дълга, не се минава лесно. Гледам, залисвам се, колкото време да мине. Понякога седя и слушам каруците, като се връщат. И знаеш ли, Сали уста, твойте каруци, както ти ги правиш, ги няма нийде: всяка си има свой глас, всяка си пее на свой макам. И седя аз, слушам ги и си казвам: ей тази е на Мурада, таз на Халиолу Ешреф, таз на Карани... Та да си дода на думата, снощи, като чух каруцата, слушах, слушах, па тозчас си рекох: "Туй е каруцата на Чауша, не може да бъде да е друга!" И наистина, подир малко затупкаха боси крака, гледам, чернее се фередже, върви жена и около нея деца скимучат като прасенца, плачат. Познах я - жената на Чауша. "Татко ви си иде, мама." - дума им. И каруцата дрънчи, дрънчи, иде... Право да ти кажа, Сали уста - каза Джапар и въздъхна, - дожаля ми и си поплаках. Ах, голяма радост, голяма дунанма беше снощи в къщата на Чауша!" -
из "Песента на колелетата"
- "Какъв живот живеем ний тук! Кажи го затвор, кажи го пустиня. Дохожда празник, дохожда свят ден, а няма черква да влезеш и като всеки човек да се прекръстиш и да запалиш една свещ. Имаме си и ний близките, имаме си умрелите, а няма как да ги поменеш, да им отслужиш..."
из "Дядо Давид"
- "Кой хвърля брат против брата и син против баща? Защо доброто го няма, а злото се шири? Да те подгони мечка, ще срещнеш вълк, да Избягаш от оса - змия ще те ухапе. Няма милост, няма блага дума, няма почит. Защо, господи? Защо?"
из "Вълкадин говори с бога"
- "Когато Божура беше малка и ако беше студено, зъзнеше с цялото си тяло, тъй както майка й беше я научила, жените се показваха трогнати. Всъщност под това съжаление се криеше учудването им, че това хубаво дете може да бъде на една циганка. Но Божура сега беше мома. Големите черни очи на предишното зиморничево циганче гледаха дръзко, дяволито, снагата й беше се източила, тънка, гъвкава, разцъфнала като дива шипка. И само зарад нея, зарад смеха и зарад хубостта й, която завладяваше всички като с магия, жените, такива скъперници във всяко друго време, купуваха евтината стока на Калуда и щедро й плащаха. Даваха дори и нещо повече, увлечени от една мъка, която те не искаха да признаят, че е завист."
из "Божура"
- "Каква чудновата бърканица - мислеше си той - от жена, дете и дявол! И как всичко й прилича; каже нещо - умно е, направи нещо - хубаво е!"
из "Шибил".
- "Другоселецът остана сам. Нито имаше кой, нито можеше някой да му помогне. Той клекна до падналия кон. После седна, взе главата му и я тури на коленете си. Гледаше го едно око голямо, препълнено с мъка и вътре в него светеха лъчите на звездите."
из "Другоселец"
- "Тоя Косан не го бива днес. Искам да река, че е добър соколджия, но сега ума му е другаде. Ефендим - севда! Взела му е ума една гяурка. И каква мома е, ефендим, каква мома е! Ей, и аз като Косана бих ял такъв бой зарад нея!"
из "Най-вярната стража"
- "Тъй говореха суровите и мрачни хайдути, чиито корави сърца дори бяха трогнати. Но Стефан не чуваше. И все тъй, подпрял глава на ръка, стоеше замислен и тъжен. Наскоро след това той се изгуби. Майка му никога не узна къде е самотният му гроб."
из "Овчарова жалба"
- "Понякога тълпата селяни стояха настрана, понякога всички се втурваха напред, блъскаха се, викаха, виждаха се сопи, юмруци. И пак избягваха всички назад пред дулата на пушките. Премазан, с разкървавено лице и гологлав, Билял се притискаше ту о единия, ту о другия стражар и очите му, разширени от смъртен страх, с увеличено бяло в тях, не се откъсваха от разярените селяни. Славенка беше по-спокойна. Тя като че никого не виждаше и никого не познаваше."
из "Грешница"
- "Тринайсет години лежа в затвора за това убийство. Имаше много време да мисли, за да се разкае, да падне и да се утаи всичката мътилка на душата му. Той намрази не само злото, което беше направил, но и всяко зло, прости на всички, които бяха го обидили и огорчили, прости и на Йоргаке. Когато излезе от затвора, имаше само едно желание: да се радва на божия свят и да работи като мирен, честен човек."
из "Скитникът"
- "Хубаво си е то, мойто палто! Пък ако ми е писано, с него и пред Бога мога да се представя. Пък там може да ми дадат друго, златно, тъй да се каже, скъпоценно!"
из "Серафим"
"Нейчо остави пътя и удари направо. Не смееше да бяга, защото можеше да накара вълка да се хвърли отгоре му, но бързаше колкото имаше сили. Беше чувал, е мнозина са се спасявали от вълци, като за разпасвали поясите си и са ги пущали да се влачат. Обърна се и тъй като вълкът още не беше излязъл от дола, той посегна да разпаше пояса си, но усети, че навоят на единия му крак е разслабен. Той се наведе, за да стегне вървите си, които бяха се развили, и първото движение на ръката му около крака срещна на земята нещо меко, набъбнало. Той го взе и го погледна отблизо: вета мешинена пунгия, ръцете му напипваха пари. Той я стисна в ръката си, но не завърза вървите на навоите си - те се влачеха след него из снега, като дълга черна змия. Една светкавичне мисъл мина през ума му: не бяха ли го спасили тия върви, както се влачеха след него?"
из "Вълкът"
"Татар Христо извади хартиите, разгъна ги и най-внимателно ги прегледа. Нищо нямаше. Пак се ядоса и пак поиска да удари бомбето в земята, но беше пийнал и за да си отмъсти, загдето беше се излъгал, сне калпака и нахлупи бомбето на главата си. Както си беше пълничек, червен, той знаеше как ще изглежда, позасмя се и доволен, развеселен, седна в каруцата си и тръгна."
из "Вражда".
- "Кольо се усмихна и оправи с ръка дългите си мустаци. Той не се бави много и повече от една чашка не пи. Качи се на колаа си и когато седна и взе юздите, очите му срещнаха очите на Филипа и пак се засмя. След туй завъртя камшика и силниту му коне грабнаха каруцата."
из "Летен дъжд"
- "Като че съмна изведнъж. И ето из буренака, измежду овчите опашки и генгера се показаха коне - един, два, три - цяло стадо. Дочкин гледаше туй, което не беше виждал четиридесет години: полудиви коне, възниски, с издути кореми; гривите им гъсти и тежки, опашките им падат до земята. Никой не е турял ръка върху тях, копитата им са без подкови. Над бурена, отзад конете, заподскача конник, изви се дълъг камшик и плесна, като че гръмна пищов. Стадото се прибра, охранените гърбове на конете се наредиха като риби, хлопките задрънчаха и цялото стадо се понесе в бяг."
из "Друг свят".
