Кой е най-великият момент в историята на България? Като не броим мига, в който Данчо Лечков вкара с глава на Германия, ще трябва да се върнем доста назад във времето. Според мен апотеозът на българското величие е скрит в "Записките по българските въстания" на Захари Стоянов. Но не говоря за Кървавото писмо или за Баташкото клане.
Четири човешки отломки от Априлското въстание бродят из враждебния Балкан. Приютява ги овчарят Въльо, който нарича комитите "синове", дава им хляб и им обещава да ги изпроводи до Троян, където уж нямало турци. Води ги по тайна пътечка към мостче над буйна река, където ги чака турската засада. Бенковски е убит с куршум в челото. Захари някак успява да се отърве.
След години Захари Стоянов си прави експеримент. С няколко по-видни граждани на Тетевен, запознати каква е работата, излизат на летен пикник в местността, където е станало предателството. Големците са се обадили от по-рано на дядо Въльо да налови пъстърва и сега го карат да отиде с тях да им я опече - на лобното място на бунтовниците.
Подпитват го: Абе дядо, чувал ли си нещо за войводата Бенковски? Не знаеш ли къде му е гроба? Чували сме, че тъдява, върху един мост го ударили ... Въртят го на шиш, а простият овчар се поти и лъже като разпран. На Захари накрая му дожалява за човечеца: така и така, дядо Въльо, аз бях сред онези, които предаде навремето. Прощавам ти. Не си виновен. Времената бяха такива.
Не знам защо този човешки миг толкова ме вълнува. Най-вероятно защото в нашата балканска култура прошката е архирядкост. Но единствено ако можеш да простиш, ще имаш спокойни сънища - това важи както за хората, така и за народите. Това, което Захари е направил, е зрънцето, което липсва на българския характер, за да се зарадва на щастие.
Икономистът в мен бърза да намери съответното приложение на това литературно прозрение. И го открива. Това, което днес наричаме криза, е проблемът на старите дългове (финансовата криза от 2008 г. беше също дългова - на ипотечния дълг). Тези дългове са в размер на няколко десетки хиляди милиарда долара и е невъзможно те да бъдат някога изплатени. Почти невъзможно е също така светът да продължи напред към цели като устойчиво развитие или усвояване на космоса, ако продължава да влачи като тенекиена кутия дълговете зад себе си.
Светът днес се нуждае от всеобщо опрощаване на дълговете - нуждата е и икономическа, и морална, и политическа. Споделящите тази идея не очакват аплодисменти. Финансовата индустрия се разви основно като търговия с дългове. За да съществува, финансовата система се нуждае в нея постоянно да постъпват нови дългове, които да носят лихви. Не само опрощаването - дори погасяването на дълговете е нежелано. Щеше ли иначе да има такса за предсрочно погасяване?
Светът и друг път е стоял пред дълговата планина - и е направил грешния избор. Джон Мейнард Кейнс през 1919 г. прогнозира, че тежките репарации, наложени на победените страни в Европейската война ще дестабилизират Стария континент. Предложението му беше опрощаване на дълговете между съюзните държави, ограничаване размера на репарациите, наложени на Германия, както и голям кредит от САЩ за възстановяване на нормалния живот.
С една война закъснение, третата точка от плана на Кейнс беше изпълнена с плана Маршал. Но още стои отворена прогнозата на икономиста, че "трябва да очакваме една неефективна, безработна, дезорганизирана Европа, разкъсвана от вътрешни спорове и раздирана от международна омраза, биеща се, гладуваща, плячкосваща и лъжеща."
Най-смисленото дотук предложение за излизане от европейската криза е обременителните европейски дългове да се обединят в "лош" фонд, който да се изплаща солидарно за срок от 25 години. Трябва да ни е ясно, че от малко неща се нуждаем толкова силно, както от ново начало. Няма изгледи да се върнем към състоянието преди пукването на финансовия балон, но има големи изгледи да затънем в блатото на депресията (следвайки съветите на кредиторите, за които дефлацията е мехлем за душата). Опрощаването не противоречи на икономическата логика, напротив - тя го предполага.
Твърде много от писачите, изпълняващи поръчки на милионерите, са склонни да защитават правата на богатите да бъдат още по-богати, като ровят из свещените писания да доказват, че богът обича богатите хора. Тъкмо от Писанията (Левит 25) тръгва и идеята за опрощаване на дълговете: това е еврейският юбилей, дълговата амнистия, настъпваща на всяка 50-та година.
Късметът може да те предаде и да ти се случи да продадеш бащината си нива или дори себе си като роб (не е ли това аналогично на днешната ипотека?) Но на 50-тата година тръбите засвирват и всеки е свободен, всеки се връща към своето наследство. Икономическият цикъл започва отначало, с нова сила. В крайна сметка, не се ли крие тъкмо в подобни здравословни институции прословутият еврейски усет към богатството?
Взели са, да си платят - скърца със зъби българинът, забравил, че и на нас през 90-те години ни бяха опростени 46% от дълговете. Но дали наистина те са взели, или чисто и просто са паднали в мрежата на лихвите? И наистина ли ние ще получим нещо от онова, което те ще си платят, а не само мизерия, конфликти и война, които ще направят всички ни по-бедни.
Както споделих преди седмици в Бургас на среща на Академията за социална промяна, дълговият капитализъм унищожава природата в далеч по-голяма степен, отколкото нарастващите население и потребности на развиващите се страни. Дългът се отпуска с лихва, а плащането й е възможно само при производството на повече неща - и така до безкрай. Дългът иска да се храни с все повече и повече ресурси; дълговият метаболизъм се ускорява. Човечеството ще оцелее на Земята в цивилизован вид, само ако слезе от това влакче на ужасите.
Сега да продължим още малко разходката си из "Записките". За съжаление за сънародниците ни по-меко провинение от прошката е това, че народната маса начело с чорбаджиите от самото начало е била лошо настроена към идеята за национална независимост. Такива неща е слушал от българите плененият Захари:
"Той, лошав или добър, ваш брат се счита - говореше Мустан чауш. - Заблуден и излъган, но за ваше добро е излязъл да се труди, та затова трябва да го прегледате. - Не го струваме кабул, ефенди - възрази домовладиката на къщата - да считаме един царски душманин за наш брат и приятел! Ние мразиме комитите десят пъти повече, отколкото вие, турците".
Икономическата логика отчасти оправдава верноподаниците на падишаха. Османската империя е била огромен общ пазар и в нея нашите търговци са имали достъп до стоките и парите на Ливан, Сирия и Египет. И изведнъж отнякъде се появяват хаирсъзи да вдигат бунт - и за какво? За руски рубли ли?
Но виж как само няколко години по-късно напети контета въртят бастун из (калните) улици на София. Държавата си дължим на малцинството ирационални хора; рационалността на мнозинството вероятно щеше да ни отреди съдбата на кюрдите. Краткосрочната рационалност твърде често е враг на дългосрочната. Икономическата рационалност враждува с човешката.
Пресметливите чорбаджии, тези според Захари Стоянов по-големи врагове на българщината от турците, са били истински душмани за патриотите. Статуквото им е изглеждало приемливо и дори приятно, а изгледите за нещо ново - твърде смътни и плашещи. Сходно приспособяване към робството описва и авторът Джеймс Клавел: в плен изпъкват хора, които на свобода са по-скоро незначителни. Да приемем, че днес живеем в епохата на финансовото иго.
Та за рационалността. Хората си мислят, че когато стане дума за пари, те винаги се държат много разумно. Психолозите обаче имат друга версия. Редица експерименти са доказали, че паричните сигнали водят до промени в поведението и възприятието, които най-често остават незабелязани за самите хора, т.е. парите ни въздействат „извън разумно".
Нобеловият лауреат по икономика Даниел Канеман в книгата "Мисленето: бързо и бавно" разказва следното. На две групи е било възложено да решават на компютър задачи с доста висока сложност. Скрийнсейвърът на компютрите на едната група представлявал доларови банкноти, течащи по екрана. Парите обграждали тази група ненатрапчиво и от други канали, например на масата имало разпръснати пулове от играта "Монопол" и т.н. Групата, изложена на облъчването на парите като цяло полагала по-големи усилия за решаване на сложните задачи. Преди да потърсят помощ, хората от нея се мъчели средно два пъти по-дълго от "чистите".
Паричният сигнал засилва индивидуализма - гласи научното заключение. Той обаче води и до себично поведение: в експеримента се включил човек, който се е преструвал, че иска помощ от съседите си за решаването на задачите. Както може да се очаква, облъчените с доларов сигнал били значително по-малко склонни да му помогнат. После ученият, ръководещ експеримента, уж случайно изпуснал сноп моливи на земята. "Доларовите" хора вдигали от пода далеч по-малко моливи, за да му помогнат да си ги събере, отколкото в другата група.
В друг експеримент от същата серия на участниците било казано, че им предстои опознавателен разговор с непознат човек; молели ги да поставят за целта два стола в центъра на залата, докато експериментаторът доведе непознатия. Облъчваните с пари са поставяли столовете на по-голямо разстояние един от друг: разликата била 118 спрямо 80 сантиметра за контролната група.
Изводът е, че идеята за пари води хората до нежелание да контактуват с останалите, да зависят от останалите, да приемат молби от останалите. Днес ние живеем в парична култура, където парите са поставени на пиедестал. Това неизбежно се превръща в ръководен сигнал за нас. Но заедно с това съждението, че колкото повече пари има човек, толкова повече страни от другите хора, не е задължително вярно - и особено в богатите общества.
Вероятно българите се намираме в преходен период, когато нахлуването на ръководния сигнал на парите в нашия живот все още не е намерило с какво да се уравновеси, за да стигнем до едно в крайна сметка човешко поведение. Вероятно финансовото Априлско въстание все още ни очаква.
Г-н Събев, няма да си кривя душата. Това, което сте написали звучи много красиво и един незапознат с икономиката човек лесно би се подвел по думите ви. За съжаление обаче вие описвате една химера. Тя е не само нереалистична, но и опасна. Идеята за опрощаване на дълговете не е нова. Има я още от времето на Шайлок (ако не и по-отдавна). Замислете се какво би станало поведението на всички ако са наясно, че ако затънат дълговете им ще бъдат опростени. Какво биха направили кредиторите ако знаят, че може никога да не си получат парите. Какво биха направили всички онези, които са си плащали като попве дълговете до последната стотинка само за да видят как ден по-късно на състеда му е простено всичко. Какво ще стане със цялата финансова система ако всичкия дълг бъде отписан? Тук не говоря само за тлъсти банкери с пура в ръка, а и за всичките онези пенсионери с пари в частните фондове, малките инвеститори с blue chips за черни дни. Та нали цялата система се крепи на доверие. Доверие, че този срещу теб ще изпълни неговата част от договора. А след като доверието го няма, какво точно ще остане от цялата световна икономика (не само финансовия сектор)? От както съм се родил слушам за злите лихвари и горките длъжници. Кога точно светът прегърна безотговоността?
Чинчифоне, икономиката се базира изцяло на математиката. Проблема е че докато в учебниците по математиката едно твърдение е или "вярно" или "грешно" то в икономиката се избира какво "трябва да бъде" на база на това "какво е". Като добавим към това и една тумба политици, повечето от които не разбират нито от математика нито от икономика (всеки, от които с различна представа отностно какво "трябва да бъде") и се вижда защо голяма част от решенията им се базират на на добри идеи с ужасяващи последствия.
Да опростиш неизрядния е равносилно на това да накажеш изрядния. Едно такова решение ще бъде изключително погрешно, деморализиращо и зловредно за обществата и икономическите субекти. Напротив. Трябва да има ясни, и видими санкции, разбира се, не такива, които да унищожът икономическата виталност на виновните, но достатъчни, за да стимулират коректните. Всичко друго е популизъм или талаш за умовете на неразбиращите...
Не критикувайте човека бре хора! Описаното в статията може да е химера, но ние всички имаме нужда да започнем да се замисляме над начина, по който живеем и парите имат огромна роля във всичко това. От една страна те са средство за свободно протичане на договорености между хора, които дори не се познават и области, които дори не се докосват и така ни дават конвертируемост на труда ни, възможност да черпим от плодовете на цивилизацията, както си решим, без тежестта на постоянната зависимост от конкретната хранителна верига, в която индивидуално участваме. От друга страна, обче същите тия положителни черти на парите ни изкушават да залагаме работа, която още не сме свършили пред хора готови да поискат от нас повече, отколкото ще ни дадат, което може и да е справедливо в известен смисъл, но превръща брокерите на бъдещи ангажименти в търговци с власт - сигурна поради невъзможността да се откажеш от парите в съвремения свят, лесна за докопване поради склонността ни да се поддаваме на изкушението да получим заслуженото сега, пък да го заслужим сетне. Най-лошото обче в цялата тая игра е това, което се случва и на задлъжнелите и на забогателите - тази прекрасна конвертируемост на човешкия труд изкушава по един или друг начин и едните и другите да загубят връзка с действителността - казано с други думи да забравят как и откъде идва "хляба". Разбира се имам пред вид не само хляба, но и иновации и ръководни умения и изкривената потребителската култура, която губи интереса към смисъла на стоките и придобива ретргорадната страст към лустрото и модата. Виновни? Всички са виновни - всички, които сеят жлъч срещу банките и злите финансисти нито веднаж не са погледнали сериозно на хилядите дреболии, с които са дали приноса си към проблема. Например: Не са се замислили като вземат телефон с план и отстъпка от оператор, че изкривяват начина, по който се развива цялата свързана технология в руслото на интересите не на производителя на техниката, а на продавача на услуга и са предопределили, че не възможностите на техниката, а интересите на продавача на минути разговор ще определят развитието в тая сфера (да не говорим за още по-косвени последствия). Друг пример: Човек може да се пере и в леген, но въпреки, че няма пари, за да купи пералня ще я вземе на кредит/изплащане или пък ще вземе кола въпреки, че с градския транспорт и дори с ползване на такси доста често ще му излезе доста по-евтино, а ефекта от битката за паркоместа и задръстванията просто ще заменят едни нерви с други нерви, но баланса ще е на минус - а природата? Като купуват храна повечето хора ще гледат цената и няма да изберат качественото, в крайна сметка пак ще им излезе скъпо по много, много причини, дори и да изключим последствията за здравето - едно от многото последствия е, че долнопробното ще стане масово и в крайна сметка хем некачествено, хем скъпо; Вместо да пестят повечето градски хора ще се хвърлят да купуват едни или други стоки, за да си осигурят някакъв мечтан живот, който живот първо няма да намерят време да "ползват" на воля, а второ и ще ги вкара в каскада от други нужди, които ще ги направят още по-задължени за нещо, което не е адекватно на положението им. Въобще отговорния потребител трябва да се замисля за всичко вместо да подчинява разума си на желанията, които поражда у него живота на другите. Казано с други думи - трябва да има собствен пламък, който да храни, вместо да се опитва да се накичи с отблясъците на чужди, които са му се сторили лъскави, но цялата ни култура напоследък учи хората на онова, което прави живота им все по-жалък и все по-жалък. От другата страна седи финансовата сфера, за която много хора казват какво ли не и доста от лошото, което казват си е така - истина е. Аз няма да го повтарям, но ще се зачудя пред вас - да държиш много дългове е все едно да имаш правата да ръководиш живота на други хора. Имат ли натрупалите такъв "портфейл" от право на мениджмънт организации способността да се възползват от това продуктивно или единственото, което могат да правят е да го препродават? Не говоря за аспекта на справедливост, не говоря и за тежестта - за това всеки говори, говоря за търговията с дълг, която е смислена до някаква фаза - да носи печалба на тия, които умеят да са напред и да притиска ония, които все седят назад. Само че това не може да важи, когато дългът прекрачи всякакви прагове на поносимост и обезсмисли самата същност на онова, в което се изчислява - парите - онова блажено средство, което позволява труда ни да е конвертируем - за яко задлъжнелия конвертируемост вече няма. Просто по всичко личи, че за последните няколко века сме сбъркали нещо и то сме го объркали здраво! Продължаваме да го объркваме и емоциите и пристрастията, предубедеността и обличането в оправдания на корумпираното ни от незаслужени желания съзнание са онова, което крепи процеса. Да се хвърлим от емоция или лакомия срещу един или друг аспект на системата, каквато е сега най-вероятно ще бъде катастрофа, въпреки че на мнозина излгежда справедливо да се приложи едно или друго - започвайки от комунизъм и свършвайки с див капитализъм. Всички тези мерки, обаче вече са прилагани и всяка от тях се е оказала учудващо деструктивна веднъж нарушила дори и нездравия баланс на онова, което уж трябва да оправи. Нещото, от което ме страх най-много са ръководителите, мениджърите попаднали в тази си роля заради корупцията на начина ни на живот - никой почти от тях не е дорасъл за мястото, на което се намира. Едни от тях са чиновници правещи континентална конфедерация се занимават в онова начало, когато трябва да мислят 200 години напред не с онова, което създават, а с глупости и лични идеи стигащи на моменти до откровените абсурди с правите краставици и щастливите кокошки. Представете си, че тия същите хора решат да премахнат лихвата по принцип, че решат да национализират банките или изберат някаква друга драстична мярка - нима те ще доведат до по-добро? Мен ме е страх от тях - те продължават да считат, че проектите, които измислят са за
(продължение) ... те продължават да считат, че проектите, които измислят са за добро, а те съсипват икономиките на страните, изкривяват съществуващи и едва възникващи пазарни взаимоотношения в нещо, за което реалността е на второ място след реалността диктувана от нереалистични бюрократи, а както казах парите са количествен израз на право да организираш други хора - тези евро-чиновници със сигурност нямат нужните способности, нито пък кои да са други чиновници. Ако погледнем в друга посока и псочим менажерите и големите акционери на корпорации пак би трябвало да треперим от страх - за тях отдавна причина за действията са не дейността на фирмата, а баланса за следващото тримесечие или бонуса към заплатата - нито ръководителите са собственици на правото на мениджмънт, но са мениджъри, нито собствениците на акции се разпореждат с онова, което имат - откъснати от нормално участие в хранителната верига тия образувания вече вплитат в културата ни съвсем нормално да се възприема "убеждаването" на клиента да купува не, каквото му трябва, а каквото искат да му продадат. Това, обаче е нещо, което в малки дози е майсторство на търговеца, но в големи дози е откровена измама - днес висяща на големи транспаранти на цели сгради, пълнеща телевизията с безумия, които трябва да се търпят защото между тях има легален контент (така де пиратство е да не се изложиш на облъчването покрай това, което харесваш) и може да продължаваме безкрайно и няма да намерим героя, който може с махване на сабя, жезъл или дявол знае какво да бутне света в по-добра посока - няма такъв просто защото проблема не е в лидера, а в ежедневните герои - нас самите, тези същите, които се страхуват да излязат от безумния водовъртеж от страх, че ще останат извън играта!
Тази "статия" не е достойна и за коментар. Идеите на автора, който претендира, че е с икономическо образование, са не само нереалистични, а меко казано опасни. Мисля, че някой има голяма нужда от солидна доза Айн Ранд поне за по час, три пъти дневно. След един crash course може би бледите спомени за рационално мислене ще изплуват изпод мъглата на литературните аналогии с несвързани текстове.
Ще си позволя да коментирам богословската част. Още от библейски времена е установено, че трябва да се определим, на кого ще служим: на Бога или на Мамона? В това отношение MacAllister добре го е казал, че става дума за нашия избор.