"Същинско чудо" - така самият сър Алекс Фъргюсън описва най-сензационната победа в своята легендарна мениджърска кариера.
Най-успешният мениджър на Висшата лига постига неочаквания триумф не с Манчестър Юнайтед, а още преди въобще да подозира, че му предстои да промени историята на клуба от "Олд Трафорд".
Тази пролет отбелязваме 40 години, откакто шотландецът побеждава гранда Реал Мадрид начело на Абърдийн във финала за Купата на носителите на национални купи.
Това все още е последният случай, в който "Белия балет" губи голям европейски финал.
Фърги постига победата с 2:1 след продължения с група от млади играчи, които в някакъв смисъл са предшественици на прочутия "Клас '92" в Юнайтед, включващ Пол Скоулс, Райън Гигс, Дейвид Бекъм, Ники Бът и братята Невил.
Младоците от Абърдийн са отгледани и развити от мениджъра по същия начин и можеха да достигнат и по-големи висоти, ако травми и други несполуки не бяха навредили на кариерите им.
През 1983 г. играчите на Абърдийн се сблъскват с една ранна версия на Фъргюсън, която е дори по-страховита от тази, която ще върлува в Манчестър.
В началото на 80-те бъдещият сър все още е слабо известен треньор, който опитва да си изгради репутация и някои от тогавашните му футболисти го описват като "свиреп лидер".
"Беше невероятно взискателен и създаваше атмосфера на конфронтация между самите играчи, за да гарантира зараждането на необходимия манталитет на победители", спомня си Ерик Блек, който отбелязва откриващия гол за Абърдийн срещу Реал само на 19 години.
Той извежда тима си напред в 7-ата минута, но скоро мадридчани получават дузпа за нарушение на вратаря Джеймс Лейтън срещу голмайстора на испанците Карлос Сантиляна.
Хуанито изравнява от бялата точка за 1:1 и съперниците не успяват да си отбележат повече голове до края на редовното време.
В продълженията Джон Хюит с глава реализира победното попадение, донесло трофея на Абърдийн.
Във финала "доновете" нямат футболист над 28-годишна възраст, а с младостта си се отличават четирима шотландци: голмайсторите Блек и Хюит плюс титулярните полузащитници Нийл Купър (на 19) и Нийл Симпсън (на 21).
Всеки от тях е усещал върху себе си гнева на Фъргюсън. Джон Хюит, оказал се златна резерва в легендарния мач, всъщност е първото ново попълнение на Фърги в Абърдийн през 1979 г. Дебютира още 16-годишен, но младостта му не му носи никакви привилегии.
Хюит си спомня как Фъргюсън и помощникът му Арчи Нокс са в ролите на "лошото и още по-лошото ченге" и обичат да измислят всякакви наказания за играчите. Санкциите понякога включват чистене на колите на треньорите или грижи за малките синове на Фърги.
Понякога дори победите и трофеите не задоволяват лютия мениджър.
10 дни след знаменития бой над Реал, Абърдийн среща Рейнджърс във финала за Купата на Шотландия и натрупаната умора си проличава.
Тимът играе вяло, но все пак печели и тази купа, а Ерик Блек отново блести с единствения гол в продълженията.
Докато футболистите празнуват в съблекалнята втория си трофей за месеца, Фъргюсън, почервенял от гняв, ги съсипва от критики в телевизионно интервю.
"Срамно представяне", отсича той и хвали единствено централните защитници. "Уили Милър и Алекс Маклийш сами се противопоставиха на Рейнджърс... печеленето на купи няма значение. Нашите стандарти са зададени отдавна и няма да приема такава игра от никой състав на Абърдийн", беснее Фърги.
Ерик Блек си припомня, че празнуването в съблекалнята трае до появата на треньора: "Вратата се отвори рязко и беше все едно шерифът влиза в бар в Дивия запад. Докато вратата още скърцаше, той изсипа всичкия си гняв върху нас. Това развали цялото настроение".
Последвалата празнична вечеря се провежда в мрачна атмосфера и един от водещите халфове Гордън Страхън си тръгва демонстративно в знак на протест срещу Фъргюсън.
Всъщност това е един от малкото случаи, в които мениджърът май осъзнава, че е прекалил. "Наистина до някаква степен той се извини", сеща се Блек през смях. "Мисля, че Арчи Нокс поговори с него и го накара да признае, че е отишъл твърде далеч. Но не съм сигурен, че извинението беше искрено".
Въпреки цялата си строгост, Фъргюсън печели пълната преданост на играчите и както и впоследствие в Юнайтед, успява да оформи младоците според своите разбирания, да ги сплоти и да им внуши да бъдат вечно гладни за нови постижения.
Още нещо забележително в триумфа на Абърдийн за КНК е, че точно тогава във втория по сила турнир са се събрали изключителни отбори.
Четвъртфиналите включват още Барселона, Интер, Пари Сен Жермен и тима, отстранен от шотландците на тази фаза: Байерн Мюнхен.
"Байерн беше пълен с национали на Западна Германия и беше най-силният съперник, срещу който се изправихме в надпреварата", категоричен е Джон Хюит.
В предния сезон баварците достигат финал за КЕШ, но година по-късно са шокирани от Абърдийн в стил, станал типичен и за Манчестър Юнайтед впоследствие.
След 0:0 в първия мач, Байерн повежда в реванша, но "доновете" вкарват два пъти по-малко от 15 минути преди края. Хюит влиза от скамейката и бележи победния гол, както ще стане и в предстоящия финал.
През следващата кампания Абърдийн печели и Суперкупата на Европа с успех над Хамбург в два мача, но основният въпрос остава: защо четиримата блестящи шотландски таланти с основна роля за големите победи не успяват да повторят тези ранни успехи?
Ерик Блек спира с футбола още на 28 заради упорита контузия в гърба. Хюит, Симпсън и Купър също страдат от контузии в края на 20-те си години и кариерите им залязват безславно.
Направо е трагично, че четиримата, които в един момент изглеждат като бъдещето на шотландския футбол, изиграват общо само 7 мача за националния си отбор.
В биографията на Фъргюсън, написана от Майкъл Крик, е развита теорията, че мениджърът се е обвинявал, че е претоварил твърде много тези футболисти в ранните им години.
"Имаше такива, които бяха разбити още на 25 и човек трябва да се запита защо. Може би бяха подложени на твърде много футбол на най-високо ниво с всички натоварвания от него", цитиран е да казва Фърги в книгата.
Енергичният халф Купър разказва нещо подобно години по-късно, през 2016-а:
"Бяхме претоварени и Фърги го признава. В момента съм развалина и не мога да отида да потичам някъде. Онзи ден играх голф, придвижвах се с бъги и пак си нараних коляното... Ерик е с постоянни болки в гърба. Тогава в Абърдийн, ако някой беше контузен, го беше страх да си признае, защото ще го помислят за пъзльо. И играеше въпреки всичко".
Нийл Купър умира две години след въпросното интервю, едва на 54-годишна възраст. Но неговите приятели и бивши съотборници подчертават, че позитивите от влиянието на Фъргюсън са много повече от негативите.
"Не смятам, че натоварванията в ранните години са допринесли за контузиите ми. Връщам се към онези времена и не бих ги заменил с нищо... нито пък обвинявам когото и да е. Беше голямо щастие да бъда част от онзи отбор на Абърдийн", категоричен е Блек.
Така или иначе, в Манчестър Юнайтед мениджърът постепенно променя подхода си към младите таланти. Той продължава да им се доверява и да ги пуска в игра, но ги пази старателно от медийното внимание и от вредни влияния.
Вече много внимателно дозира и игровото им време, затова дълголетието на Гигс, Скоулс, Бекъм и останалите е изумително в сравнение с това на младоците от Абърдийн.
Но специалният талант на треньора да изгражда силни и сплотени състави си проличава още при "доновете" и веднага е оценен от митичния Алфредо Ди Стефано - наставник на Реал във финала през 83-та.
"Абърдийн притежава това, което парите не могат да купят: душа и истински отборен дух", признава Ди Стефано след поражението от аутсайдера.
Чак до днес Джон Хюит не е спрял да се радва на всичко, което му се случва тогава: "Толкова беше хубаво да съм част от онази специална група момчета, тренирана от най-добрия на всички времена. Горд бях да участвам в нещо толкова голямо".
