Една драматична гледка се разкрива пред очите на посетителите в имението Белведер в Ирландия: сред гората в парка се показват огромните руини на разрушено абатство, със стълбище от изпочупени камъни, което се извисява до небесата.
Посетителите често се питат как ли е изглеждала внушителната сграда, преди да стигне до тази деградация.
Истината е, че целият обект е визуална измама. Останките, наричани "Стената на завистта", са построени през 18 век в същото състояние на полуразпад, в което се намират и до ден-днешен.
Идеологът на градежа е Робърт Рокфорт, останал в историята с прозвището си "Лудият граф".
Модата по бутафорните крепостни стени съвсем не е ново откритие на националистическата историография, наложена през последните десетилетия и в съвременна България - тя се дължи на архитектурна мода, която обхваща декадентския свят на европейската аристокрация през 18 век.
Руините винаги са привличали въображението на хората. Това е мястото, в което времето е спряло, а мощта на природните стихии е оставила непоправима следа. В края на 17 век наличието на разрушени останки от храмове или дворци се оказва желан атрибут на аристокрацията. Богатите земевладелци в Европа започват да поръчват строителството на руини, в които няма нищо естествено.
Един от тях е Робърт Рокфорт - човек, който се замесва в един от най-тежките социални скандали на Ирландия от 18 век.
Роден в богато ирландско семейство заедно с още 10 братя и сестри, Рокфорт получава възможност за обещаваща политическа кариера. Около 1743 г. до него обаче стигат слухове, че съпругата му Мери е изневерила с един от братята му - Артър. Рокфорт изпада в непоправим гняв. Отказва да изслуша обясненията на Мери, поддава се на параноята и на тежките подозрения, и в крайна сметка решава да заключи невярната съпруга в семейния дом край Голстаун.
Жената няма право да контактува с никого, освен с една от прислужниците си. Ако пожелае да се разходи из парка на имението, е длъжна да поиска разрешение от съпруга си. Дори тогава тя е придружавана от лакей, който бие камбана и й крещи обидни думи, докато върви редом до нея.
Мери остава затворена в крепостта в продължение на 31 години. На дванадесетата година от изгнанието един от братята на Рокфорт - Джордж - се смилява над нея и решава да й помогне да избяга. Болезнено подозрителният Робърт обаче успява да проследи кореспонденцията им. В първите минути на бягството Мери е арестувана и върната обратно в имението. Условията на живот стават още по-сурови. Твърди се, че изолацията принуждава младата жена да започне да разговаря с портретите в дома сякаш са реални хора.
Робърт Рокфорт никога не забравя заговора на Джордж, но това, което го обижда още повече, е фактът, че къщата на брат му е определена като най-красивата в района, въпреки че е по-скромна от собственото му имение.
Затова той нарежда на ирландски архитект и на известен зидар да построят екстравагантната фалшива руина, чиято единствена цел е да скрива гледката към "противниковата" къща.
Робърт Рокфорт умира през 1774 г., Мери най-после е пусната на свобода, но травмите от изолацията между четири стени никога не се заличават. Споменът за историята на семейния скандал още се пази в недостроеното абатство.
Във времето, в което Рокфорт издига Стената на завистта, манията по фалшивите руини се разпространява из цяла Европа. Навсякъде аристократичните фамилии поръчват строителството на чисто нови "останки", или похабяват някои от съществуващите сгради в именията си, за да създадат по-драматичен и живописен ландшафт.
През 1836 г. английски земевладелец от Кент стига до такава крайност, че разрушава собственото си впечатляващо Елизабетинско имение, срутва част каменните му стени и отваря зловещи дупки към интериора, които може да наблюдава от новия си дом на върха на съседния хълм.
Ексцентричността и лудостта на параноични графове не са единствената причина за манията по руините. Останките от старите имения се използват и от радикалите като политическо послание. В края на 18 век херцогът на Норфолк издига две "анти-британски руини" в имението си, за да засвидетелства подкрепата за Американската революция и провала на британските имперски интереси в Северна Америка. Кръщава ги "Форт Пътнам" и "Бънкър Хил" на имената на легендарните укрепления от Американската война за независимост (1775-1783).
По ирония, фалшивите руини се използват и от привържениците на британския империализъм. В Съри е построен т.нар. Храм на Август, който използва оригинални колони и капители от либийските руини в Лептис Магна с цел да се символизира естествената приемственост на Британия като наследник на Римската империя.
Французите надминават дори англичаните: в края на 18 век е създаден паркът Дезер дьо Рец край Шамбурси в Северна Франция, в който се издига шестетажна кула, проектирана като руина на класическа колона от гигантски храм. Постройката е изградена по подобие на една от колоните на Партенона в мащаб, увеличен до титанични пропорции. Наблюдателят е оставен сам да "доизгради" с въображението си остатъка от гигантския предполагаем храм, чиято тежест колоната би трябвало да е носила.
Построена през 1782 г. малко преди Френската революция, сградата е пример за крайностите на стария режим, дори известно предвещание за вълната от разруха, която ще го помете.
Фалшивите руини имат дълга история, а ексцентричността, вулгарността и арогантността на създателите им в някои случаи са удивителни.
Заможните аристократи на стара Европа често използват подобни градежи, за да си се представят като нови богове. Вълнуват се от илюзията, че могат да преформатират света така, както самите те искат да го виждат. Създават фалшив отпечатък от една история, която никога не се е състояла. Най-накрая псевдо-руините надживяват собствените си създатели.
С настъпването на революционните катаклизми в началото на 20 век голяма част от старите аристократични имения се превръщат в истински руини. Романтичният идеал по крепостните останки се променя завинаги в европейското съзнание, когато от градове като Дрезден са разрушени до основи.
