Тропане с крак, последвано от още едно, и завършващо с пляскане с ръце. Отново и отново. Стотици хиляди души в синхрон извършват този сякаш митичен ритуал. Пред тях – една от най-легендарните групи в музиката, а най-отпред – един от най-харизматичните вокалисти, раждали се някога.
"We will, we will rock you!", пее той, а публиката пее с него.
Да, Queen до ден-днешен могат да разтърсят всеки човек със своята музика.
Филмът за бандата (който по-скоро е за нейния вокалист Фреди Меркюри) обаче не успява да rock-не зрителите. "Бохемска рапсодия" става жертва на очакванията към него – че филмът ще носи онази "по-голям от живота" аура, която Фреди притежава.
Вместо това обаче получаваме филм, който прилича повече на филмирана Wikipedia страница. Една поредица от факти, илюстрирани с помощта на актьори и филмова камера, които се изреждат пред очите ти, носят ти някаква информация, но не и емоция.
Тук е необходимо едно важно уточнение - "Бохемска рапсодия" не е лош филм, но не е и велик филм. Ако от училищните ви години сте почитатели на оценяването по шестобалната система, той се нарежда някъде между "Среден" и "Добър" като личните предпочитания могат да го тласнат по-близо до едната или другата оценка.
В никакъв случай не е напълно лишен от емоция. Тази емоция обаче идва в голяма степен от музиката на Queen, която пропива филма и го спасява от посредственост.
Всеки знае, че творчеството на групата е разтърсващо и впечатляващо в своето многообразие. От забавни почти танцувални мелодии, през посветени на публиката химни до докосващи сърцето балади. Филмът се опитва да задържи вниманието на зрителя с десетина от песните на бандата, но вместо да гледаме оригинални клипове, виждаме как актьорите в ролите ги претворяват пред камера.
Ако отделиш тези записи, то "Бохемска рапсодия" остава без тежест. Все пак това не е мюзикъл, а биографичен филм. Без песните биографичния елемент не е достатъчно ангажиращ – оставя те с усещането, че филмът често препуска от един момент на друг, рядко давайки време на зрителя да открие истинската емоция в сцените. Постният на места сценарий и семплите разговори също не помагат.
Сравнението с Wikipedia страница също не е напълно уместно, защото филмът бяга от някои факти и от хронологията на някои събития, за да нагоди историята към представите на създателите.
Да, всички говорят за актьора Рами Малек и неговото превъплъщение във Фреди. Малек наистина е и най-голямото качество на филма след песните на Queen. 37-годишният актьор се нагърбва с нелеката задача да влезе в кожата на една от най-харизматичните и уникални личности в музикалната индустрия – женствените му жестове, мимиките, с които крие проблемните си зъби, начинът, по който се рее не само на сцената, но и във всяко помещение, което влезе.
Това, което може би е спънка за Малек, отново са слабостите в сценария. Ще го номинират ли за "Оскар"? Най-вероятно. С оглед на фетиша на Филмовата академия на САЩ към биографични роли нищо чудно и да спечели. Но това ще е успех за самия Малек, а не толкова за "Бохемска рапсодия".
Филм, който в твърде малка степен е посветен на бандата Queen, а почти изцяло на самия Фреди – на таланта му, сексуалността му, неговата ексцентричност, макар само да се плъзга по повърхността на тези теми. Това акцентиране върху Меркюри в голяма степен е обяснимо, тъй като голяма част от зрителите в залата ще са там заради този конкретен човек и неговата житейска история.
Проблемът е, че останалите членове на бандата на места дори не са второстепенни персонажи, а просто фон – актьорите са избрани така, че възможно най-много да приличат на оригиналите, а в голяма част от времето участието им е ограничено около някоя шега – как песента на барабаниста Роджър Тейлър "I'm in love with my car" не е добра или колко смотан е Дийки (басистът Джон Дийкън).
Виждаме толкова много за Фреди, а във филма дори няма момент, в който да чуем целите имена на останалите членове на бандата. Ако не сте запознати с тях преди филма, до финалните надписи няма и да ги разберете.
Във филм за Queen Роджър Тейлър и Джон Дийкън са по-скоро комедийни персонажи, за да може публиката да разпуска с техните сцени.
За сметка на това "Бохемска рапсодия" ще ви покаже как са дошли идеите за легендарни песни като едноименното парче, "Love of my life", "We will rock you" и "Another one bites the dust". Любопитно е, но дотам.
Не бива да пропускаме и колко захаросана е цялата история, дори в моментите, които са най-мрачни. От репликите, сякаш сложени там, за да предизвикат смях, до десетия кадър, в който Брайън Мей гледа Фреди с възхищение. Всичко, разбира се, за да бъде разказано случилото се по по-"филмов" начин, макар и в разрез с реалността, тонът да е по-лек и да си тръгнеш от киното, зареден с добри емоции. Или без такива – важното е да не си тъжен или недоволен.
Не е много добра утеха, но не трябва да забравяме, че положението можеше да е много по-зле – все пак говорим за филм, чието създването беше изключително проблемно, режисьорът беше уволнен в средата на снимките, а в ролята на Фреди можеше да е Саша Барън Коен ("Борат", "Бруно").
В крайна сметка "Бохемска рапсодия" едва ли ще остане във филмовата история, така както самите Queen са си осигурили челно място в музикалната такава.
Може би единствената полза от този филм е, че ще послужи като мост между творчеството на бандата и хора, които са само бегло запознати с него.
Същите тези зрители може и да са напълно апатични на излизане от киното, но от чисто любопитство могат при прибирането си вкъщи да напишат "Queen" в търсачката на YouTube и да (пре)открият истинската магия на групата.
А това ще е един немалък успех.
