„Няма място за старите кучета" е модерна американска кино класика от тези, които все по-трудно си проправят път в тресавището на филмовия мейнстрийм. Десетте години от излизането на шедьовъра на братята Коен по едноименния роман на Кормак Маккарти промениха драматично начините, по които се прави, разпространява и консумира кино.
„Няма място за старите кучета" е последното произведение от своята порода, наградено с „Оскар" за най-добър филм. Песимистичен, наситен с насилие, радикално отдалечен от тренди политически послания и сантименталност, дълбоко американски и идиосинкретичен. Всъщност филми като този обикновено не се озовават с най-престижните отличия - тук няма бравурни холивудски автореференции ала „Ла ла ленд" или хуманистичен активизъм в прослава на малцинствата като „Муунлайт".
„Няма място за старите кучета" е чисто тройно дестилирано кино вълшебство без специална адженда. Сурово като съдържание, красиво като форма препускане през мрачните територии на човешката природа.
Филм за неизбежността на старостта, страданието и смъртта, за могъщата, мистична фигура на злото, тежестта на детерминизма и колосалната роля на шанса и случайността в развоя на събитията от човешкия живот. Разказ за потъването на един стар свят в праха на хаоса и невъзможността на мнозина да оперират адекватно в новите обстоятелства.
Велик филм и блестящ анализ на автора!
Евала Лебовски, добър си.