И преди сме го казвали - качественият и истински въздействащ злодей е в основата на всяка добра история.
Дори и при посредствен герой, ако злодеят е на ниво, историята може да бъде спасена. Но дори и с най-смелия и чаровен протагонист един смотан и недостоверен антигерой прави целия сюжет значително по-слаб.
А какво е отличително за злодеите, поне във филмите? Да, точно така - злодейските монолози.
Те са перфектният начин само в минута-две да се събере обяснение за мотивите на самия персонаж, визията му за живота, света и всичко останало, и да се демонстрира колко точно откачен (или напълно нормален и воден от съвсем разбираеми подбуди) е той/тя.
Тези речи са се превърнали в нещо като клише, защото кой, по дяволите, тръгва да говори, точно преди да очисти своя враг и да задейства унищожителния си план... Но въпреки това именно тези моменти често придават важност на дадения филм и го превръщат в шедьовър.
Това са моменти на дълбока емоция, които приковават зрителя и го карат да се замисли - дали всъщност не симпатизира на този злодей, или напротив - вече още повече го презира.
Предлагаме ви някои от най-запомнящите се злодейски речи в киното. И внимание, ще има спойлери!
Джон Доу - "Да дадеш пример" (Seven / "Седем")
Едно от нещата, които прави Seven наистина въздействащ и плашещ е този безименен злодей, изигран от Кевин Спейси, който така и не е заловен, а сам се предава в ръцете на полицията. От задната седалка на полицейската кола той прави един великолепен монолог за невежеството на хората и за доброволния им избор да бъдат греховни. От думите на персонажа на Спейси лъха толкова много презрение и ненавист - както към жертвите, така и към цялото общество, че просто не можете да го подминете. И по-лошо - макар едва ли и да се съгласите с казаното от него (още по-малко с направеното), няма как да подминете това, че има нещо вярно в думите му:
"Детектив Дейвид Милс: Чакай, мислех, че всичко, което направи, беше да убиеш няколко невинни души.
Джон Доу: Невинни? Това трябва да е шега, нали? Един затлъстял... един отвратителен мъж, който едва можеше да се изправи на краката си. Мъж, когото ако видиш на улицата, би показал на приятелите си, за да могат и те да му се подиграват. Мъж, когото ако видиш, докато се храниш, не би могъл да довършиш обяда си. След него избрах адвоката и знам, че и двамата трябва тайно да сте ми благодарили за това. Това е човек, който е посветил живота си на това да печели пари като лъже с всеки един свой дъх и така да държи убийци и изнасилвачи по улиците!
Детектив Дейвид Милс: Убийци?
Джон Доу: Жена...
Детектив Дейвид Милс: Убийци, Джон, като теб самия?
Джон Доу: Жена... толкова грозна отвътре, че не би понесла да живее, ако не беше красива външно. Дилър, дилър пе****аст всъщност! И нека да не забравяме разнасящата болести ку*ва. Само в един толкова скапан свят можеш да опиташ да кажеш, че тези са невинни, без да мигнеш. Но това е важното. Ние виждаме смъртни грехове на всеки ъгъл, във всеки дом и ги толерираме. Ние ги толерираме, защото е нещо обичайно, това е тривиално. Ние ги толерираме сутрин, обед и вечер. Е, вече не. Аз давам пример. Това, което съм направил, ще бъде изследвано и ще бъде проучено и последвано... завинаги."
***
Полковник Нейтън Р. Джесъп - "Ти не можеш да понесеш истината" (A Few Good Men / "Доблестни мъже")
"Доблестни мъже" е безспорно един от най-добрите съдебни филми, които са правени някога, а речта на героя на Джак Никълсън, предизвикан от по-младия си опонент, е именно нещото, което прави този филм толкова велик. Това е мрачната истина на един човек, който е видял твърде много вече, за да се съобразява с разни цивилни правила. И този човек е прав за себе си, ако ще и да греши за целия останал свят.
Тази реч е актът на свобода за полковник Джесъп, който най-сетне се отпуска да каже това, което наистина мисли за "изнежения" адвокат срещу него и за цялата система, която се опитва да го спре да си свърши работата:
"Лейтенант Даниел Кафи: Полковник, Джесъп, вие ли наредихте "Код Червено"?
Съдията: Не е нужно да отговаряте на този въпрос!
Полк. Джесъп: Ще отговоря на въпроса. (обръща се към Кафи) Искаш отговори?
Даниел Кафи: Мисля, че имам право на това.
Полк. Джесъп: Искаш отговори?
Даниел Кафи: ИСКАМ ИСТИНАТА!
Полк. Джесъп: ТИ НЕ МОЖЕШ ДА ПОНЕСЕШ ИСТИНАТА! Синко, живеем в свят, който има стени, а тези стени трябва да бъдат пазени от хора с оръжия. Кой ще го направи? Ти? Ти, лейтенант Уайнбърг? Имам по-голяма отговорност, отколкото би могъл да проумееш. Съжаляваш за Сантяго и проклинаш морските пехотинци. Можеш да си позволиш този лукс. Можеш да си позволиш лукса да не знаеш това, което аз знам. Че смъртта на Сантяго, макар и трагична, спаси животи. И моето съществуване, макар и гротескно и непонятно за теб, спасява животи. Ти не искаш истината, защото някъде там дълбоко в себе си ти искаш аз да съм на тази стена. Ти имаш нужда аз да бъда на тази стена. Ние използваме думи като чест, кодекс, вярност. Ние използваме тези думи като гръбнак на живота, прекаран в защита на нещо. Ти ги използваш като шега. Нямам нито време, нито склонност да се обяснявам на човек, който става и ляга под завивката на същата тази свобода, която осигурявам, и след това поставя под въпрос начина, по който го правя! Бих предпочел да кажеш просто едно "Благодаря!" и да си тръгнеш по пътя. В противен случай ти предлагам да вземеш оръжие и да застанеш на пост. И в двата случая въобще не ми пука какво мислиш, че заслужаваш.
Даниел Кафи: Наредихте ли "Код Червено"?
Полк. Джесъп: Направих това, което работата ми...
Даниел Кафи: Наредихте ли "Код Червено"?
Полк. Джесъп: Разбира се, че го направих!"
***
Джон Милтън - "Нека ти кажа нещо за Бог" (The Devil’s Advocate / "Адвокат на Дявола")
Ал Пачино винаги го е бивало да изнася въздействащи речи, а в ролята на Дявола той просто няма равен. Не случайно наричат Луцифер бащата на всички лъжи - и тук виждаме как героят на Пачино успява да превърне Господ в тираничен, себичен и садистичен властелин, който причинява страдания на хората само за свое забавление. Представянето му е чак плашещо добро:
"Джон Милтън: Нека ти дам малко вътрешна информация за Бог. Бог обича да гледа. Той е шегаджия. Помисли малко. Той дава инстинкти на човека. Той ти дава този необикновен подарък, а после какво прави Той? Кълна се, за свое собствено забавление, за свое лично, космично удоволствие, той поставя правила в противовес. Това е шегата на всички времена. Гледай, но не докосвай! Докосвай, но не вкусвай! Вкусвай, но не гълтай! И докато подскачаш от крак на крак, какво прави той? Той си скъсва задника от смях! Той е скръндза! Той е САДИСТ! Той е един жесток хазяин! Да почитам това? НИКОГА!
Кевин Ломакс: "По-добре цар в Ада, отколкото слуга в Рая", така ли беше?
Джон Милтън: Защо не? Аз съм тук още откакто цялото нещо започна. Аз подхранвах всяко усещане, което беше вдъхнато на човека. Аз се грижех за това, което той искаше, и никога не тръгнах да го съдя. Защо? Защото никога не отхвърлих човека. Въпреки всичките му несъвършенства. Аз съм почитател на човека! Аз съм хуманист! Може би последният останал хуманист! Има ли някой с акъла си, който да отрече, Кевин, че целия XX век беше мой. Целият, Кевин! Целият. Аз съм на върха, Кевин. Сега е моето време."
Рой Бати - "Сълзи в дъжда" (Blade Runner / "Блейд Рънър")
Въпреки че това е един доста кратък монолог, той е сред най-великите речи в киното. Рой Бати е злодей, който може да бъде разбран. Той е жесток, но ако не е, светът ще отнеме живота му, ще изтрие спомените му и никой повече няма да си спомни за него. И той се бори с всички сили за правото си на живот, въпреки че е андроид. Именно това е емоцията и красотата на този монолог:
"Виждал съм неща, за които вие, хората, не бихте повярвали. Щурмови кораби да изгарят над рамото на Орион. Съзерцавал съм сиянията на радиацията край Портата Танхойзер. Всички тези моменти ще се загубят във времето като сълзи в дъжда... Сега е време да умра."
***
Гордън Геко - "Алчността е нещо добро" (Wall Street / "Уолстрийт")
И до днес не са малцина тези, които намират речта на бруталния и безмилостен бизнесмен Гордън Геко за вдъхновяваща. За него алчността, принципно смъртен грях, не е нещо лошо - напротив - тя е мотивация за развитие, тя е нещо добро. Той събира целия капитализъм в едно просто изречение и след това излага своята теза. Може да не сте съгласни с него, но това определено не би му пречило особено:
"Въпросът е, дами и господа, че алчността, заради липсата на по-добра дума, е нещо добро. Алчността е нещо правилно. Алчността работи. Алчността пречиства, влиза в дълбините и улавя същността на духа на еволюцията. Алчността във всичките й форми - алчност за живот, за пари, за любов или за знание... е карала човечеството да върви напред. И алчността, запомнете думите ми, не само ще спести Teldar Paper, но и другата едва функционираща корпорация, наречена САЩ."
***
Ханибал Лектър - "Приличаш ми на селянче" (The Silence of the Lambs / "Мълчанието на агнетата")
Това не е точно монолог, а по-скоро част от първия мисловен дуел между чудовищния Ханибал Лектър и неопитната още бъдеща агентка Кларис Старлинг. Това е една от най-великолепните сцени в един наистина брилянтен филм и определено си заслужава мястото тук. Тя представлява едно своеобразен танц на агресията, прикрита зад добро възпитание. Тук Антъни Хопкинс показва по страхотен начин садизма на своя герой, неговият извисен духовно, по някакъв научен начин жесток характер, който иска да смачка красивата млада жена, дошла при него, водена от амбицията си. Ханибал Лектър мрази простаци и амбиция без покритие и този му полумонолог е начинът да изпита Кларис:
"Ханибал Лектър: О, агент Стърлинг, вие си мислите, че можете да ме дисектирате с този тъп инструмент?
Кларис Стърлинг: Не, смятах, че с вашето познание...
Ханибал Лектър: Ти си наистина амбициозна, нали? Знаеш ли на какво ми приличаш с тази хубава чанта и евтините си обувки? Приличаш ми на селянче. Чистичко и пробивно селянче с малко вкус. Доброто хранене е поиздължило костите ти, но само поколение те дели от потомствените бели бедняци. Акцентът, който така отчаяно се опитваш да прикриеш - чиста Западна Вирджиния. Баща ти миньор ли е? Вони ли на газ от лампата? Рано си привлякла момчетата. Досадници са те натискали по задните седалки, а ти си мечтала само как да се измъкнеш някъде далеч. И си стигнала чак до Фе Бе Ре..."
***
Полковник Уолтър Е. Кърц - "Присъдите са това, което ни убива" (Apocalypse Now / "Апокалипсис сега")
Едва ли има друга реч, която да улавя толкова добре ужаса на войната. Самата сцена е заснета брилянтно - светлината показва единствено лицето на Марлон Брандо, който играе полковник Кърц, и това поставя акцент върху думите му, а те действително горят. Това е човек, който е обезумял и е изоставил всякаква войнска чест заради ужаса. Нещо повече - това е човек, на когото току-що са казали, че е негоден да ръководи войници, а човекът срещу него се готви да го убие:
"Виждал съм ужаси... ужаси, които вероятно и ти си виждал. Но нямаш никакво право да ме наричаш убиец. Имаш правото да ме убиеш. Имаш това право... но нямаш никакво право да ме съдиш. Не е възможно думите да опишат това, което е нужно, на хора, които не са познали какво значи ужасът. Ужас. Ужасът има лице... и ти трябва да станеш приятел с ужаса. Ужасът и смъртоносния терор са твои приятели. Ако не са, значи са ти врагове, от които трябва да се страхуваш. Те са истински врагове.
Спомням си когато бях в Специалните части. Изглежда сякаш преди хиляда века. Отидохме в един лагер, за да имунизираме децата срещу шарка. След като си свършихме работата, напуснахме лагера. Малко след това видяхме един стар мъж да бяга след нас и да плаче. Той не можеше да вижда. Върнахме се и видяхме, че те бяха отсекли всяка една имунизирана ръка. Бяха ги нахвърляли на една купчина. Купчина от малки ръчички. Спомням си... спомням си, че се разплаках. Циврех като някоя баба. Исках да си изплача очите. Не знам какво исках да направя. И искам да помня това. Никога не искам да го забравя. Никога не искам да забравя.
И тогава прозрях... Сякаш ме бяха простреляли с диамантен куршум право в челото... И си помислих: "Боже мой... гениалността на всичко това. Гений. Волята, нужна за подобно нещо. Перфектна, истинска, пълна, кристална, чиста. И тогава разбрах, че те са по-силни от нас. Защото можеха да направят това, те не бяха чудовища. Те бяха мъже, тренирани кадри. Тези мъже, които се борят със сърцата си, които имат семейства, които имат деца, които са изпълнени с любов... но има силата... силата... да направят това.
Ако имах десет дивизии с такива мъже, нашите проблеми тук щяха да свършат много бързо. Трябва да имаш мъже, които са морални... и в същото време да могат да използват своите първични инстинкти, за да убият, без чувства, без страст, без да съдят. Защото присъдите са това, което ни убива..."
