Защо световната поп култура не иска да остави Мерилин Монро да почива в мир, а я държи жива, при все, че са минали 60 години от смъртта ѝ?
Дали едно повдигане на рокля, едно яркочервено червило и отделни моменти от личната ѝ биография са толкова зaшеметяващи, че през няколко години трябва да ги преговаряме отново като стихотворение на Христо Ботев?
Каквато и да е причината, Мерилин Монро е колективен наркотик за обществото, за киното, изкуството, и изобщо - за всеки, който открива музата си в непоносимите житейски трагедии.
Сред тях е и режисьорът Андрю Доминик, който, базирайки се на романа от Джойс Каръл Оутс - "Блондинка", е извадил най-демоничното от биографията на Монро и го е направил още по-демонично.
С Ана де Армас в главната роля и поддържащ състав, който стои като притурка за жертвеността на нейния образ, Доминик е режисирал и написал възможно най-суровата версия за живота на култовата актриса, която с основание трябва да идва с предупреждението 18+.
Тук е моментът да се започне с уточненията. Въпреки че темата на филма се върти около Мерилин Монро, "Блондинка" (Blonde) на стрийминг платформата Netflix няма много допирни точки с историческите факти за звездата. Сюжетът на Доминик е стъпил върху фикция и от началото до края следва измислената перспектива на режисьора, а не документираните събития.
Това е важно да се каже, защото още от първите сцени на "Блондинка" се забелязват очевидни разминавания с историята на Мерилин, която тя самата е разказвала за себе си.
Няма нищо за политическия мироглед на Монро и нейното революционно за времето си неподчинение, когато се омъжва за писателя Артър Милър против волята на филмовото студио. Няма нищо за залитанията ѝ по комунизма и юдаизма. Няма нищо за контрола, който поема върху кариерата си, създавайки собствена продуцентска компания. Няма нищо за ранния ѝ ентусиазъм и първите ѝ филми.
Историята на "Блондинка" започва със 7-годишната Норма Джийн, която за малко не е удавена във ваната от психичното болната си майка, и продължава като верига от изтезания, в която изнасилванията се сменят с принудителни аборти, истерични епизоди и крайна депресия.
Нанизват се една сцена на мъчение, после още една сцена на мъчение, като единствената логика в тях е хронологията. Голготата на Мерилин Монро пълна и недвусмислена, макар и да не се разбира защо е така варварски тормозена. Само защото е жива и си е наумила да работи в Холивуд?
За хомогенна история, която да се развива паралелно на нейното страдание, е трудно да се говори. Филмът прилича повече на проповед-предупреждение за коварните страни на Холивуд, които сдъвкват и изплюват секси жените като Мерилин Монро.
Само защото е красива, всичките ѝ познати имат задни мисли, свързани основно със секса. Всеки иска да я притежава и да разполага с тялото ѝ като със свое. От директора на кино студиото, който я изнасилва на бюрото си по време на прослушване, до президента Джон Кенеди (Каспър Филипсън), който гледа на нея като на предмет, и най-вече - до феновете, които не ѝ позволяват дори в мъката си да е сама.
Понеже посланието на тази концепция е плитко като детски басейн, от началото става ясно, че основната идея на филма е да ни представи уродливата форма на известността и сексапила във възможно най-отблъскващия им вид, така че никой да не ги пожелае.
Подобен тип сценарий обаче е хлъзгава повърхност, защото независимо от факта, че Андрю Доминик е искал да създаде съчувствен портрет на Монро, употребена от славата си и индустрията, тежките сцени, които не дават на зрителя и минута почивка от безмилостните жестокости, действат повече като минус за посланието.
Но явно режисьорът има куража да се пързаля по творческия садизъм, превръщайки филма си във възможен за гледане само от хора със страшно издръжлива психика. Сякаш "Блондинка" е до голяма степен замислен като филм на ужасите, в който чудовището е публичността.
С подобна рамка няма как случващото се на екрана да не въздейства. Сцените, които свиват стомаха, имат завидна заслуга за това да не оставаме безразлични към измисления главен персонаж от "Блондинка", но основният фактор за остротата на филма е Ана де Армас в ролята на Мерилин Монро.
Ако има нещо достоверно в целия замисъл на лентата, то това е впечатляващата прилика на Де Армас с прототипа ѝ. Актрисата е успяла да улови характерното присъствие на Мерилин, мекия ѝ глас и контраста между медийния ѝ имидж и действителния ѝ характер, давайки нюанси на нейните преживявания.
В общите планове на "Блондинка" Де Армас напълно се слива с Мерилин Монро. Пресъздава в пълнота култови сцени от филмите и обществените ѝ изяви и в същото време се движи умело в ръководения от режисьор панаир на зверствата.
И Андрю Доминик като много други съвременни творци се обърна към миналото и най-известните имена от него, за да чете уроци по морално поведение, вместо да тръгне от първоначалния подтик за всяко изкуство - разказването на истории.
С "Блондинка" Доминик е отнел възможността на аудиторията си сама да си извади заключения за живота на Мерилин, а е натрапил своята гледна точка за събитията, не оставяйки място за спор.
Иронията е, че в сценария му, агитиращ към безусловна симпатия към Монро, героинята на Ана де Армас многократно повтаря, че екранният ѝ образ е просто въздух, измишльотина, дехуманизирана версия на истинска жена, а Андрю Доминик е направил кажи-речи същото с нея в "Блондинка".
"Блондинка" е наличен в стрийминг платформата Netflix от 28 септември.
