Обичате ли филми, които ще ви държат на тръни още с първите 10 секунди от началото си? Които са режещи, безпощадно искрени в сюжета си, гарнирани с класни изпълнения на холивудски асове и изящно заснети сцени?
Е, от 26 септември в кината ще намерите нещо още по-велико.
Точно така, Пол Томас Андерсън ни поднася своя Magnum Opus с "Битка след битка" - изключително изпипан проект, Сикстинската капела в неговото бележито творчество.
Може и да съм твърде развълнувана, но филми като този рядко излизат по кината. Затова е истински празник, когато най-масовото от изкуствата се издигне над клишетата и ни демонстрира, че освен артаджийски и пуканкови филми съществува и трета категория - произведения, които са по-близо до безсмъртното, отколкото до баналното.
Обикновено в тази част на ревюто ви разказвам малка част от сюжета, колкото да ви запозная със света на филма и режисьорската посока. Но тъй като "Битка след битка" е лента от друг калибър, с история, която трябва да преживеете с необременено съзнание, сега ще ви спестя подробното описание.
Трейлъра гледайте тук:
Ще ви кажа само, че ще видите Леонардо ди Каприо в ролята на псевдореволюционер, чиято цел в живота е да угажда на бойно настроената си жена. И Шон Пен в ролята на изкукуригал военен, който се стреми да стигне до върха в социалната стълбица.
В неговия случай това означава да се настани сред тесен кръг от високопоставени личности в САЩ, които крепят господството на бялата раса в страната.
Спирам с приказките за сюжетната картина, за да обърнем внимание на по-важните аспекти от филма. Като започнем с темите.
"Битка след битка" е силно зареден с политика. Класите и расите са ясно разслоени и абсолютно всеки герой заема някаква страна. В сценария не присъства образът на невинния наблюдател, който тихичко нагъва бургери и пържени картофки пред телевизора, докато чака смъртта.
Пластовете са отчетливо разслоени, а персонажите - идеологически обвързани.
И макар че не всеки от тях разбира и вярва в идеологията, която стръвно защитава, догматичните краски са кристално ясни. Има перфектно очертана разделителна линия и героите категорично застават на някоя от двете ѝ страни.
Философските концепции се движат само в двата полюса. Няма център или регулатор, натоварен с мисията да укротява страстите, което предопределя и заглавието на филма - сцените са серия на битка след битка.
И в двата лагера на необявената гражданска война обаче има съществена пролука между личните и обществените убеждения. Индивидуалните стремежи на героите, колкото и крехки да са те, понякога си пробиват път и раждат поредица от абсурдни ситуации.
Това решение разведрява политическата атмосфера и прави от "Битка след битка" истинска сатира за съвременното разделение в САЩ. А поуката е, че пропагандата ражда само лунатици - и от двете страни на барикадата.
На втори план в сюжетната тематика влиза и по-човешки, донякъде битов проблем - един баща с мозък, размътен от травмите на революциите, среща трудности в изграждането на връзката с дъщеря си. Донякъде двамата са си разменили ролите - тийнейджърката се държи като родител, а родителят - като тийнейджър.
Да продължим с изпълненията.
"Битка след битка" е от онези завладяващи заглавия, в които дори актьорите с поддържащи роли ти попиляват ума. Тук няма слаба игра. Фоновите образи на Бенисио дел Торо, Реджина Хол и Алана Хаим (тя няма и една реплика в целия филм) са майсторски клас. Талант на най-високо ниво.
Действието обаче ляга на плещите на Леонардо ди Каприо, Шон Пен и Теяна Тейлър. Двама от тях са всепризнати титани, а за третата тепърва ще се говори, защото макар и да участва само в част от филма, е свирепа и запомняща се в ролята.
Номинацията за "Оскар" ще ѝ е малко и ако ѝ я дадат, ще сме спокойни, че няма да е на политическа основа.
Ди Каприо е забележителен, не че някой е очаквал от него обратното. Направил е превъзходен коктейл от нахъсаността на Джордан Белфорт от "Вълкът от Уолстрийт" и идиотизма на Ърнест Бъркхарт от "Убийците на цветната луна". Препоръчително е да се види.
Голямото актьорско чудовище в "Битка след битка" обаче е Шон Пен. Той е жив и легендарен. Напълнил е екрана с присъствието си и е успял да създаде чудновато компулсивен смахнат злодей. Много му се иска да ви ужаси, но с натрапчивите си жестове по-скоро ще ви разсмее.
И накрая да отдадем заслуженото на режисьора, сценариста, кинематографа, гения в жадуващото ни за оригинални идеи време - Пол Томас Андерсън.
Десетият му филм е доказателство, че ако на кинаджия като него му осигурят 115 милиона долара бюджет, той е способен да прави чудеса.
Филмът му бълва от зрелищни каскади и експлозии - класика на скъпоструващите екшън продукции. Но отгоре на всичко Андерсън е успял да създаде наративен и визуален съспенс, който би накарал Алфред Хичкок да се гордее с него.
Камерата не спира да се движи, както беше при "Магнолия" и "Буги нощи", с разликата, че вместо да разплита интригата, в "Битка след битка" я заплита.
Ако искате да видите как работи режисьор, когато е във върховата си форма, трябва да гледате новия филм на Пол Томас Андерсън.
Малко е несериозно да оценяваме такова неподражаемо въображение по линейния подход, или както правим тук в оценки с кафенца, но все пак му давам максималното и горещо ви препоръчвам да гледате "Битка след битка".
Шедьовър като този не е за изпускане.
ОЦЕНКАТА ЗА "БИТКА СЛЕД БИТКА": 5 от 5 кафенца
••• Кои са новите филми, които излизат по кината през септември, вижте тук:
