Ще започна направо - в екстаз съм. Не защото всеки филм на Кристофър Нолан трябва да се гледа като ценна находка, която да се постави на олтар за богослужение, а защото с "Опенхаймер" майсторът надскочи себе си.
Режисьорът покори най-високия връх в своята кариера, сгъсти най-комплексния си сценарий, уши истинския шедьовър, който да образова надъханите аматьори след него.
Предизвика се да уплътни и подреди електричните житейски премеждия на бащата на атомната бомба - Робърт Опенхаймер, и се справи толкова добре, че сега ме предизвиква да излея целия си речник от суперлативи за зрелищното му изпълнение.
Как иначе да се критикува съвършенството на "Опенхаймер"? С него Нолан поставя на колене рецензентите си и ги кара да се чувстват като мравка, която търси недостатъците на Господ в създаването на света.
Драмата е фантастичен високоградусов спектакъл във всяка секунда.
Носи подписа в подхода на Нолан към киното - широки планове, усещане за мащаб, настръхващо озвучаване и герои, поставени в невъзможна ситуация, но пак не е като другите му филми.
Различен е даже от "Дюнкерк", въпреки че и в "Опенхаймер" съспенсът тръгва от действителен случай.
Залъкът с новата му историческа драма е по-труден за преглъщане, защото Нолан се е захванал с личност, напоена с противоречия.
Историческият Робърт Опенхаймер е с характер на шахматна дъска. Може да е герой и злодей в зависимост от призмата, през която пречупвате решенията му.
Съчетал е биещите се идеологии на епохата и по стечение на гениалността си се е превърнал в ключова фигура в последните години на Втората световна война.
На по-прост език - Опенхаймер е създателят на атомната бомба. Онова средство за геноцид, чиято опитна площадка стават японските градове Хирошима и Нагасаки през август 1945 г.
Ако това е първата ви глътка от неговата биография, трябва да ви предупредя, че ще е грешно да прибързвате със заключенията относно филма "Опенхаймер".
Той не е пантеон за превъзходната американска демокрация, отгледала брилянтни умове. Не е и разказ-култ за стереотипния американски герой, в чиято вселена има ясно разграничение между "добрите" и "лошите".
Между редовете му няма черно-бели шаблони тип "или се присъединяваш към нас и спасяваме заедно света, или те обявяваме за зъл и те преследваме с армията си до живот".
Това е филм на Кристофър Нолан все пак, не на Том Круз. Нещата са по-сложни.
В центъра на "Опенхаймер" е камикадзе със закъсняващ морал. Първо гръмва, а после се опитва да разчисти кашата след себе си.
Механизмът започва да тиктака още с откриващите кадри на филма, когато на сцената излиза младият Робърт Опенхаймер (Килиън Мърфи) - студент с мисия да отрови омразния си преподавател.
Инжектира цианкалий в ябълката на бюрото му, но още на следващия ден съжалява, след като му светва, че друг може да я отхапе и да падне в жертва на изпепеляващото му отмъщение. Превъзходен увод, чрез който влизаме директно в импулсите на учения, изобретил оръжие за масово поразяване.
"Сега аз съм Смъртта, унищожителят на светове", казва Опенхаймер с печален тон, от който се подразбира, че не етикетът му тежи на съвестта.
От този момент нататък фабулата се разделя на две измерения. Нали говорим за Нолан, той не може да се сдържи и да не се заиграе с времевите линии.
В едната част проследяваме процеса, с който неговият бивш съратник Луис Строс (Робърт Дауни-Джуниър) се стреми да го изхвърли от Комисията по атомна енергия (КАЕ - както ще я видите във филма), защото, както твърди самият Строс, има поводи да се съмнява, че Опенхаймер флиртува с врага - комунистите.
Този дял от филма е с безцветен филтър. За мен аналогия с трагедията, която групата интелектуалци се опитват да преведат по пътя на логиката.
Втората разказвателна линия е панаирът в живота на самия физик, преди изобретението му да убие над 200 000 души. Тя е цветна и показва кариерата му от академичните среди до оглавяването на проекта "Манхатън".
Целият сюжет трудно може да бъде опростен в едно изречение, защото двете наративни посоки непрекъснато се редуват, обясняват се една друга, появяват се нови и нови герои, а още в първия половин час "Опенхаймер" вече е натежал от конфликти.
Изобретателят има съпруга и любовница, ходи на комунистически вечеринки, но твърди, че обича Америка, преплита рога с кого ли не - даже със самия себе си, в периода, когато се очаква, че ще приема само почести.
Но точно това го прави притегателен, интересен и непредсказуем до самия финал.
Със страст Опенхаймер следва личния си етичен кодекс и със страст разбива убежденията си на парчета. Като че ли за него няма "правилен ход", няма "вярно решение", защото се намира в невъзможна ситуация. Каквото и да направи, ще има пострадали.
Килиън Мърфи съвършено изпълва с живот тази негова безизходица, без да изглежда мелодраматично, а изпълнението му е толкова добро, че вероятно често ще чуваме името на актьора покрай номинациите за "Оскар".
Той се е въплътил в човек, а не в идея. И понеже е пълнокръвен образ, който неколкократно обяснява мотивацията за действията си, не върви да му четем морал. Но не върви и да му съчувстваме.
Силната актьорска игра не само на Мърфи, но и на останалия състав в "Опенхаймер" е козът в ръкава на Нолан, защото много от събитията се предават индиректно.
Без да знаем цялата конкретика от събитията и да ни е трудно да посочим в кой момент дадени отношения са се пречупили, от невербалните послания на актьорите се усеща, че нещо не е наред. Ще доловите накъде духа вятъра и без да ви се казва направо.
Като стана дума за усещания, "Опенхаймер" задължително трябва се гледа на IMAX екран, за да усетите чудовищно безупречната визия и озвучаване на филма.
И този път Кристофър Нолан доставя паметно преживяване за всички сетива, така че да изживеете историята, а не просто да сте страничен зрител.
Има игри на контрасти между тишина и силен звук, има забележителни панорами, които никой телевизор не може да пресъздаде автентично.
Ако има един режисьор, който е в състояние да върне тълпите в кинозалите, това е Кристофър Нолан.
С "Опенхаймер" той доказва, че може да тръгне и по най-стръмната стълба в своята кариера и да не се спъне на последното стъпало, както направи с трилогията "Батман", а това си заслужава да се види. Имате една лента, която тепърва ще се превръща в легенда, и ви се дава шанс да оцените качествата ѝ в зародиш.
Enjoy!
Филмът "Опенхаймер" излиза по кината на 21 юли.
ПРИСЪДАТА ЗА "ОПЕНХАЙМЕР"
