"Писателите създават националната литература, преводачите създават световната литература."
Думите принадлежат на големия португалски писател Жозе Сарамаго, носител на Нобелова награда за литература, и много точно я описват.
Ако не сте запознати подробно с литературния свят у нас, вероятно няма да я познаете. Професията й, за добро или за лошо, не предполага това. Тя е името, изписано с дребен шрифт под голямото заглавие. Онова често неглижирано, но всъщност най-важно звено за всички български читатели, които все държат високи вътрешни критерии за литература. Тя обогатява културата на българина от своята собствена стая, където работата й е да промени всичко, без да променя нищо.
Тя е Иглика Василева.
Преводачът, благодарение на когото днес можем да четем „непреводимия" (както го наричали преди 2004 г.) „Одисей" на Джеймс Джойс, „Орландо", „Към фара", „Вълните", „Собствена стая", „Литературните есета" на Вирджиния Улф... И още над 60 романа, възлизащи общо на над 20 000 страници. Пол Остър, Джон Банвил, Уолт Уитман, Иън Макюън, Набоков, Доктороу са сред най-популярните автори, които е превеждала.
Предвид горенаписаното е разбираемо защо документалният филм „Собствена стая... с изглед към ХХ век", посветен на нея, е част от програмата на кино-литературния фестивал CineLibri тази година. Ами защото преводачи като Иглика Василева го заслужават.
Какво харесва, какво ни пожелава, откъде идва и накъде отива Иглика Василева, можете да разберете от разговора ни с нея.
Да започнем от началото. Защо избрахте английската филология?
Ами и аз не знам защо. До последния момент мислех, че под влияние на приятелките ми около мен, ще се запиша да следвам индустриална химия... Тогава беше някак си модерно. И изведнъж нещо ми стана, въпреки че не трябваше да правя тази глупост, защото се състезавам с хора от английската гимназия, които 4-5 години бяха учили всичките си предмети на английски. Хванах се да уча английски с частна учителка, освен това което беше в училище. И с голям зор изкарах 4.
Спаси ме българският език, той ми вдигна бала. Тогава се държеше изпит по български и английски език. И въпреки отличната диплома и шестицата на изпита по български, влязох в университета чак на второ класиране. Напливът за английска филология беше голям. Самото следване беше трудно в първите 2 години, защото обкръжението ми знаеше доста по-добре езика. Но преподавателите бяха много добри, те ме дозаплениха в това следване. Хич не съжалявам, напротив, мисля че получих много от следването си. Може би, защото започнах съвсем от началото. Имаше хора, които бяха много по-напред от мен, но те научиха по-малко. Докато аз трябваше да науча всичко. Просто трябваше да оцелея.
Веднага ли започнахте да работите като преводач?
По мое време действаше системата с разпределенията - аз трябваше да бъда изпратена като възпитателка в английското училище в Русе. Тогава обаче се явих на конкурс в "Балканкар", предприятието, което произвеждаше електрокари. Там имаше нужда от преводач, защото различните упътвания се превеждаха на различни езици. Благодарение на този конкурс бях освободена от разпределението и си останах в София.
Работих в "Балканкар" не много дълго време и след това вече се явих на конкурс в БТА. Там прекарах 13 години. Бях в отдел "Информация за чужбина", превеждах новини на английски език от най-различни сфери, не бяха само политически. Имаше новини от земеделието, от реколтата, медицински, спорт много предавахме също...
Как стигнахте от БТА до „Промяна"? (бел. авт - първият художествен превод на Иглика Василева - „Промяна" от Лив Улман)
Ами стана промяна (смее се). Истината е че винаги съм обичала литературата и преди четях много. Даже още като бяхме в университета, често си превеждахме разни неща, любими откъси и други. Но в БТА, въпреки че работих т. нар. обратен превод (от български на английски), добих самочувствие след толкова много години превеждане и автоматично "превръщане". Някак си се разкърших като преводач. Но тези новини в БТА малко или много се преповтарят. И човек търси нещо ново.
Напуснах доста смело с мисълта, че много бързо ще си намеря работа. Наистина ми беше омръзнало - в един момент имаш чувството не че тъпчеш на едно място, а че вървиш назад. И не стана от раз. Но след време си намерих работа в списание "Панорама" (изданието на Съюза на преводачите, б.р). Тогава ръководител на списанието беше Леда Милева. Работих две години там, минах в „Народна култура", и оттук нататък литературният ми превод се отпуши и започнах.
Какво беше да си преводач тогава и какво е сега? Не само като технически средства, но и като среда, в която вирее преводачът.
Говорим доста назад във времето, тоест преди Промяната. Тогава беше много трудно да си преводач, първо защото бяха много малко издателствата. Съответно - и книгите, които се превеждаха от английски, бяха малко. Освен това, всички те се преглеждаха много внимателно. Не се превеждаха случайни автори - което не беше зле, всъщност - не се превеждаха пошлотии, любовни романи, много евтини писачи на детективски романи.
Подбираше се много внимателно литературата, поради което тя оставаше малко. Имаше един кръг от добре установени, добри, доказали се преводачи, на които се разпределяха книгите. И ако остане нещо, вече се отваряше път и за по-младите. В това отношение беше трудно, защото сега е достатъчно да предложиш някоя добра книга.
Сега издателствата търсят преводачи, има глад за добри преводачи. Като те под добри преводачи разбират едва ли не такива, които дават готова продукция, без да се налага да минава след тях редактор или коректор. А това никога не може да се получи, защото редакторът ти е първият читател и е много важен.
Пазите ли специален спомен от процеса с „Промяна"?
Пазя! Как не?! Много добри спомени пазя. Книгата ми беше предложена от Вера Ганчева, тогава тя беше главен редактор на издателство „Народна култура". Помня Лив Улман, която бях гледала между другото, защото Бергман се прожектираше, макар и малко скришно.
Аз просто се влюбих в нея, защото тя е толкова откровена в разказа си, без никакви претенции, а всъщност е голяма актриса. Помня обикновения начин, по който разказва. Освен всичко друго, ми беше приятно, защото ми беше и лесно. "Промяната" не беше трудна книга, в която се спъваш, а един толкова обикновен разказ. След това обаче някои от нещата в книгата отпаднаха и когато издателство „Колибри" направи второ издание, тогава трябваше да ги препреведа. Те са едни откъси, срещата й Кисинджър например, която е много забавна, но така или иначе отпадна.
Помня я, като първата си книга - първа рожба един вид.
Как открихте модернизма?
По най-естествения и човешки път. Аз много харесвах още като студентка Вирджиния Улф. Джойс... бях надничала в него, но не го бях чела от кора до кора. Ние не ги учехме в университета.
Как ги намирахте тези книги тогава?
Намираха се. Хора ходеха в чужбина, носеха книги, чат-пат и ти отиваш, връщаш се с книги. Но това, което мен ме стимулира беше, че и двамата - и Джойс, и Вирджиния Улф - бяха почти забранени автори в България.
И двамата са с толкова леви убеждения и то това се вижда във всички техни писания. В същото време у нас бяха забранени като декаденти именно защото работят със стила. И понеже стилът и целият техен подход на „поток на съзнанието" трудно се разбираше, ние нямаме български образци, откъдето да тръгне човек като трамплин, за да ги разбере. Те бяха много чужди за нас, а представям си колко са били чужди за цензурата. И това много ме амбицира. Когато нещата се промениха, вече имаше много "бели полета" в литературата за попълване. Някои от тях стояха празни по политически причини, други - по стилистични. Беше време българинът малко да се запознае с тези тенденции, които макар и временни, промениха литературата изцяло.
Откъде идва смелостта в един преводач (защото това определено е смелост) да посегне към „Одисей" на Джойс?
Има момент на смелост, да. Два са моментите, които човек трябва да преодолее. Не беше невъзможно. Първо, аз вече имах някакъв опит, не съм се "учила" върху Джойс. Предложиха ми от издателство "Фама" и понеже самото купуване на авторски права се забави, имах доста време да се занимавам с модернизма, с Джойс и в частност с "Одисей".
Това, което облекчи нещата при мен, е че аз имах достатъчно време да чета литературна критика по въпроса. Това ти разтваря завесата, ти вече добиваш самочувствие, че можеш да направиш този автор. Въпреки това, когато трябваше вече да седна пред белия лист и да превеждам, установих, че вече знам много повече за книгата, отколкото книгата. Защото ти знаеш различни литературни мнения върху героите, върху ситуациите, върху неясните пасажи, обаче самият текст е строеж тухла по тухла, никой не ти е разтълкувал думите.
Това, от което се притеснявах в началото, беше дали българският език ще ми стигне.
Защото английският е много богат език. Самият Джойс го разпъва на кръст. Просто ще се пръсне по шевовете. Той прави игри с думи, съчинява си думи, какви ли не други неща, той е преднамерено неясен -не защото не знае как да се изрази, а просто си играе с читателя.
Говорим за 1000 страници, на фона на една много малка отдадена аудитория... Защо?
Моите интереси са чисто литературни. Издателите, които ме познават знаят, че съм много капризна на литература. Не приемам всичко, което ми предложат. Защото ми е скучно. Аз искам да превеждам трудни неща, защото те ме мобилизират и някак си живея с превода, когато той е труден.
Непрекъснато ме кара да мисля, дали съм в трамвая, на улицата - аз все мисля нещо, което е останало неразтълкувано. Това ми е интересно. Другата причина беше да се запълнят тези бели петна. Да се изпълни преводаческата мисия. С помощта на издателствата да свършим нещо за тези, които идват след нас. Да знаем, че сме им оставили една доста плътно представена модерна литература.
Осъзнавахте ли, докато превеждате, колко голям принос за културата на българина е това?
В известен смисъл мисля за такива неща, защото винаги като превеждаш, гледаш да си изцяло подчинен на автора, колкото е възможно по-верен да останеш, но при второто изчитане, винаги (поне аз) мисля за публиката. Дали читателят ще го разбере така, както го е написал авторът, или аз съм прибавила някоя дума, която ще го заблуди? Когато четеш българския текст, а си бил доста близо до английския, тогава трябва да внимаваш как читателят ще го възприеме, дали ще го възприеме пълноценно? Тук вече отговорността е твоя, като преводач.
Ако не го възприеме както трябва, значи ти нещо си сбъркал, нещо не си допревел или нещо си изпуснал. Това е много голяма отговорност и преводачите си знаят, че както го преведеш автора, той така ще блесне пред българската публика. И според твоя превод ще обогати българския език. Често пъти ние обогатяваме българския език. Ще обогати културата на читателите.
На Вирджиния Улф са й трябвали една собствена стая и 500 лири годишно от леля й, за да може да пише. А на Иглика Василева какво й трябваше, за да прекара 3 години над една единствена книга?
Трябва любов. Трябва желание да го направиш и нищо друго. В края на 20 век вече всички имахме "собствена стая" и начин да оцелеем. Въпреки че и сега не се оцелява само с превод. Така ми се струва, въпреки, че има преводачи, които го правят. Желанието ми да направя една авторка, която аз много обичам - това беше движещата сила, това ми помагаше. И това ми помагаше дори да досаждам на издателства, защото тя не е касова авторка, вие отлично го знаете. Сигурно съм скъсала нервите на някои от издателите, но някои от книгите й се продаваха. Първото издание на "Собствена стая" мисля, че имаше някакъв успех. Мисля, че има някаква читателска публика, разбира се шепа хора, но я има.
Какво им е необходимо на преводачите днес?
На преводачите днес всичко им е наред, само че заплащането е много ниско. Това не им е наред. Продължава да бъде ниско. Качило се е доста, но бавно става това и понеже животът също препуска с бясна скорост и цените летят, луфтът си остава.
Това лято имах много разгорещен спор с близък приятел по повод мястото на Вирджиния Улф в днешното време. Според мен тя е също толкова актуална, колкото и преди сто години, особено в контекста на XXI век. Той обаче беше на другия полюс. Това ли е бъдещето на Вирджиния Улф? Да я знае и чете все по-ограничен кръг от хора?
Хич не ми се иска. Когато Джойс излезе за първи път, се продаде добре в един начален тираж. Но "Одисей" е книга с ореол. Хората искаха да видят какво има толкова в тая книга, защо са я забранявали, защо са я преследвали? Имаше едно чисто извънлитературно любопитство към Джойс. Това подпомогна продажбите.
При Вирджиния Улф не е имало такова нещо - тя е много изискан писател, много нюансиран, с един блестящ език. Предполагам, за хората, свикнали на криминалета, любовни романи и леки четива, тя е трудна. Защото изисква да мислиш. Няма някакво задъхано действие, няма убийства, няма луда любов, там просто трябва да мислиш върху всичко, което е написано.
Ако успееш да го осмислиш, ако остане написаното в тебе, ти ставаш три пъти по-богат човек, ти разбираш света четири пъти по-добре, за много неща ще бъдеш друг човек. Обаче усилието някак си намалява тиражите (смее се).
Големите автори изискват. Аз затова казвам, че превеждам литература, а не четива. Хората смятат, че всичко, което е между две корици, е литература. Не, не е. Всъщност тези евтините романчета - те са нещо като шоу програма. Докато литературата е изкуство. Всяко изкуство се възприема с мислене, с предварителни познания.
По какво отличавате литературата от четивото?
По това, че в литературата има много въображение, има дълбочина и богат език. Тези три неща са ми достатъчни, за да видя една книга дали ми разказва нещо елементарно, без въображение, дали пълзи по някакви си думи, без да може да види богатството на света. Това на мен ми стига.
След няколко години ще се навърши един век от публикуването на „Одисей". След още няколко - на „Госпожа Далауей" и „Към фара". Вече са изминали 103 години от публикуването на първия роман на Вирджиния Улф. Несъмнено заслуга в създаването на такива произведения са имали социалната, политическата и културната обстановки на времето. Мислите ли, че в днешната епоха, сто години по-късно, могат да се появят произведения от подобна величина, които да оставят такъв отпечатък в историята на литературата?
Тези шедьоври се появяват в началото на ХХ век, почти след Първата световна война, след която светът и реалността стават абсолютно различни. Много неща се разместват, много от ценностите се разместват. Настават тежки за човечеството времена, човек остава без опора и това много добре си личи в литературата.
Все си мисля, че нашето време не е време на литературата. Пише се. Много се пише. И дебели, и тънки, и интересни, и по-малко интересни неща. Но като че ли всички тези телекомуниакции, те са първенците на нашето време, а не литературата. Докато в началото на ХХ век тя е била сред първенците (разбира се и живописта, музиката...). Там става трансформация на всички изкуства и то много шеметна.
Никой не си е помислил, преди да излезе "Одисей", че може да бъде написана такава книга. Тя няма предвестници, няма и последователи. Тя "стърчи" насред световната литература. Не искам да съм скептик, - чета доста и има хубави книги, има добри писатели, има добри идеи - но се съмнявам да са чак от такъв ранг. Времето като че ли не е за тази бавна работа, наречена писателство.
Имате ли наблюдения какво четат хората в България днес?
Аз се движа в доста ограничен кръг и моите познати четат хубава литература. Но има нещо, което малко ме отчайва... Когато вляза при студентите и им дам списък със стоте най-големи романа на ХХ-ти век (класация на литературните списания), се оказва, че от 100 те са чели два-три. Трудно ми е да кажа какво им харесва. Общо взето - по-леки четива. И това бива. Но повечето не четат. As simple as that.
Коя е най-голямата награда за един преводач?
Не е материална, във всеки случай. Ще ви кажа коя е най-голямата награда. (смее се) Когато излезе преводът на "Одисей" през 2004 г., всички го посрещнаха с „Ах!" и „Ох!". Добре. Хубаво. Но това, което няма да забравя, се случи два-три дни след премиерата. Влязох в една цветарница на Попа, за да купя цветя, а жената там четеше "Одисей". Дори не я попитах дали й харесва, кой й е предложил...
Ето такива случайни срещи страшно много ме радват. Някак ти не очакваш. Един приятел, който беше тръгнал за къмпинг на морето и - както се казва, солница не взима, за да не му тежи - той беше помъкнал "Одисей". Не беше литератор, не. Такива неща като че ли са много по-голяма награда от всичко друго. Защото ти работиш за тях, ти работиш за хората. Ако беше за мое лично ползване, аз мога да си прочета Джойс на английски език.
Как преводачът предава занаята на следващото поколение?
Опитвам се да го правя по-мащабно с часовете по художествен превод в университета, като работя върху определени текстове. Избирам ги така, че да не са много лесни, защото студентите трябва да знаят, че преводът не е лесно нещо.
Избирам ги максимално натоварени, за да мога да им обясня как се влиза в текста, какво от текста се превежда, как да запазят красотата на българския език. Те просто трябва да седнат да учат български език. Но да учат богатството на българския език, а не на уличния български език. С тези текстове ги амбицирам. Вярвам, че онези, които проявяват интерес, научават доста неща, които биха им били полезни, ако един ден се хванат за тази работа. Дори да ги забравят за момент - когато започнат да работят, информацията самичка ще изплува и те ще се сетят за какво трябва да внимават.
Има много неща, за които трябва да се внимава в превода. И най-вече да не забравяш максимата "преводач-предател" - "Traduttore-traditore".
Какво пожелавате на читателя на литература и на читателя на четива?
Единственото, което мога да пожелая в това напрегнато време, е да намират повече време за книги. Защото хората намират много време за кино, за театър, за музика. Но като че ли книгата остава на последно място. И затова искам да намерят повече време за книги - нищо друго.
Прожекцията на "Собствена стая... с изглед към ХХ век" е на 16 октомври от 19:00 в Културен център СУ. Повече информация, можете да намерите тук.
