Централният плаж в Бургас се превръща в притегателна сила за родния меломан за четвърта поредна година. Фенове на различни стилове стягат емоции и палатки (а някои от тях окомплектоват и цялото домочадие) и отправят премрежен поглед към морето. Фестивалът Spirit Of Burgas (12-14 август) е уредил следваща среща с техните любимци. Електроника. Рок и метъл. Хип-хоп и реге.
А и немалко коктейли от всички музикални жанрове предстои да бъдат сервирани край морето - както от именити гости, така и от акутални български групи и изпълнители в пребогатия - по традиция, афиш на събитието. Принципът е прост и ясен: за всекиго по нещо на петте сцени.
Значими изпълнители, които все още са в своя перихелий, или пък обичани банди, събиращи ентусиазирани тълпи при всяка своя изява у нас. А че гостите пристигат с горещ материал от чисто нови албуми, е бонус в двойната гаранция за безкраен празник. Ето ги тазгодишните примери: Skunk Anansie, Deftones, Amplifier и Моби (Moby) - греещ с безспорно най-лъскаво лого в програмата на феста.
Вчера ви представихме Моби, а днес е ред на Skunk Anansie и Leftfield.
Skunk Anansie
Дебора Ан Дайър, певицата с бръсната глава, по-известна като Скин, също ще дебютира на живо пред българските си почитатели на Spirit of Burgas. Тя ще удари с банда преди Моби, представяйки “Wonderlustre” (2010). Това е първият й проект от прочутия “Post Orgasmic Chill” (1999) насам, ако не се брои ЕP “Weak” (2003).
Какво да очакваме от новите подвизи на Скин? Ами – слава Богу! - все същите метални (пост гръндж) рифове и гръмовен алтърнатив, между които - дълбок, кипящ от енергия глас.
“Ние не свирим бритпоп и не носим Adidas!”, прокламира вокалистката преди време. Така е и до днес. Не е лесно да свириш в рок група, ако си жена, при това негърка, ако си с бръсната глава и ако си направила всичко възможно да разгласиш, че си бисексуална. Тя е член на Грийнпийс и Амнести Интернешънъл. Провокацията е в кръвта на Скин, както и в името й - но избраният псевдоним е повече необходимост, отколкото поза.
Творения на нейната група като „Paranoid & Sunburnt”(1994) и „Stoosh” (1996) разнообразиха и освежиха застоялите води на твърдия рок далеч извън границите на родната й Британия, съчетавайки пропити от болка соул вокали с груба китариада и социални вопли.
„Скункс е животинчето, за което всички сте чували, а Ананси е фолклорен герой от Ямайка - нещо като паяк. Той е много проклет човек-паяк с шест крака, или осем... с осем крака... не, с шест крака...май бяха осем. Така, де.... Всъщност, той има само шест крака, би трябвало да са осем, защото все пак е паяк, но хората не са успели да нарисуват толкова много”, разказва фронтдамата.
„От този герой харесахме името си. Всички групи по онова време взимаха имена тип “бритпоп” - Дер, Гълп, Мастс или Поластика... Тогава ние си казахме: “Няма да се наречем така, ще си изберем нещо съвсем различно, което да подсказва, че и музиката ни ще бъде абсолютно различна. Всъщност, желаехме бандата ни да се казва Скънк, но имаше някаква друга формация, която се наричаше така, затова взехме тази дума и след нея сложихме още една, която да е трудна за произнасяне, така че всички да съкращават името ни на Скънк. Точно това и стана”.
Другата версия: Деби би искала да казват за нея, че е малка, деликатна и слаба (skinny), откъдето идвал и нейният прякор. Блендата на британката е микс от напълно различни стилове.
„Това умение се добива с времето - трябва само да се оставиш музиката да те води. Вокалите идват естествено, покрай мелодията”, обяснява феноменалния си глас „агресивна черна лесбийка”.
А как го поддържа винаги в топформа? “Достатъчно е да не пия прекалено много, да не седя в задимени стаи и да не будувам до 5 часа сутринта”, признава екзотичната рокаджийка, която се разписа и в два солови албума – “Fleshwounds” (2003) и “Fake Chemical State” (2006).
„Славата е все едно да имаш една пържола - ако ядеш месо, разбира се... Разполагаш с хубава, сочна мръвка, слагаш отгоре кетчуп и облизваш само... кетчупа. Това е славата. Това са малките, глупави неща на повърхността”
Скин вече е по-мъдра и по-сериозна. Признава: “Мога да извлека хубавото от популярността и да загърбя останалото. Гледам на себе си като на артист, а не като на поп звезда. За артиста креативността е на първо място. Всичко останало е на заден план”.
„А Скин е винаги на фронта”, описва я Тил Линдеман, певец на Рамщайн (Rammstein), с които Скънк Ананси обиколиха САЩ през 1999.
Leftfield
Нийл Барнс ( Neil Barnes), половинката на Лефтфийлд (Leftfield), е гвоздеят в програмата на основната сцена в третата вечер (14 август) . Гостът пристига с цяла банда за изява на живо. Запазил автентичния дух на някогашния състав, той посреща с голям ентусиазъм всяка своя нова среща с публика.
“Вълнувам се като в началото на кариерата си”, признава майсторът на електронния саунд. Компанията, в която ще го видят родните фенове, е Adam Wren (кийборди), Sebastian Beresford на ударните и оригиналните вокалисти Djum Djum, Earl 16 и Cheshire Cat, който се разписа в парчето “Chant Of A Poorman” навремето.
Барнс възроди проекта през лятото на 2010, събирайки музиканти, с които обикаля много значими фестивали, сред които Creamfields (Англия), RockNess (Шотландия) и Electric Picnic (Ирландия). Голяма част от сета са онези парчета, с които публиката завинаги ще свързва Лефтфийлд. Това са "Phat Planet" (използвано за рекламата на Guinness, определена за най-добрата реклама на всички времена, за телевизионния сериал Beast Machines и във видеоиграта f1 2000), “Afro-Left" и “Reno’s Prayer”. Разбира се, и "Afrika Shox" – един от задължителните тракове не само за формацията, но и за цялото електронно направление. В него Африка Бамбаата бродира с глас върху дълбокия саунд на електрото. Блендата е прекарана през усилвателя на китара-играчка, собственост на дъщерята на Нийл. Ефектът е неописуем!.
Пол Дейли – бивш член на Бранд Ню Хевис, преквалифицирал се в диджей и електронен продуцент, и Нийл Барнс, оформят лайн-ъпа на Лефтфийлд. Въпреки че са разделени от 2002, те продължават да са сред най-влиятелните имена на електронната сцена за всички времена, наред с Кемикъл Брадърс, Ъндъруърлд, Орбитъл и Продиджи.
Албумът “Leftism” (1995) се превръща в първия диск с електронно звучене, влязъл в мейнстрийм културата. През 1999 е обявен за най-добрия денс проект на всички времена в анкета сред водещи диджеи. “Лефтфийлд” става етикет на цяла област от инди електрониката. В момента - твърдят, едноличен собственик на името е Пол, който се представи със сет в столичния парти център “4 км” на 10 ноември 2006.
Заедно с Барнс са смятани са за едни от бащите на прогресив хауса. Първият успех в класациите - “The Original”, е трип-хоп, а сред останалите им парчета има дръм-енд-бейс, ембиънт, много дъб, електро, силни етно влияния и да, разбира се, транс. ( Пол специално отскача до Гоа да проучи нещата по въпроса).
Лефтфийлд обаче създават изключително разпознаваем и трудно имитируем саунд. Той се дължи не толкова на специфичния звук на синтовете им, колкото на оригиналния подход към композиране. За тях парчето е нещо като звукова скулптура, при това моделирана в реално време. На всеки 8, 16 или 32 такта вкарват нова перкусия, звук, инструмент или соло в композицията, но и вадят по нещо от нея. С което разтакават погледа (в клиповете) и ухото – в албумите и/ли на живо. Този пиниз не е непознат, на него се гради в голяма степен електронната денс музика, но въображението и талантът, които Лефтфийлд демонстрират в прилагането му, са в ненормално високи количества. Бонус е вкарването на живи вокали в траковете.
Проектът създава собствения си лейбъл Hard Hands (името е взето от песен на салса маестрото Рей Барето) и започва да приемат желаещи да се подложат на “лечението”. Сюпърриъл, Ай Си Пи и Ултранейт са сред първите, опитали терапията, а истинският пробив идва с ремикса на “Intoxication” на Риакт Ту Ритъм.
Двойката все повече набира скорост, а следващият сингъл “Release The Pressure” затвърждава нейните позиции. В общи линии това е ямайски дъб върху дийп трайбъл с участието на реге вокалиста Ърл Сикстийн (първоначално Лефтфийлд искат зад микрофона да застане Хорас Анди, но Масив Атак (Massive Attack) им го свиват под носа).
После идва “Song Of Life”, замислено като вдигащо и пулсиращо парче, но записано след смъртта на техен приятел в Ибиса, което променя цялостно звученето й. Епичната композиция с участието на Янка Рупкина е сред акцентите в саундтрака “Lara Croft: Tomb Rider “(2001).
Турнето на Лефтфийлд през 1996 е неизчерпаем извор на скандали, които се помнят и към днешна дата. На първото шоу в Амстердам полицията заплашва да арестува звукорежисьора им заради мощния саунд. Местните власти установяват, че нивото на звука е само със седем децибела по-ниско от това на излитащ „Боинг” 747. На второто в Белгия връщат парите на 30 души заради оплакванията им, че саундът бил „нечовешки силен”. На финалното шоу в лондонската Brixton Academy чудовищният бас откъртва мазилката на тавана, която се посипва върху сцената и посетителите. На дуото е забранено повече да пуска там, а то се сдобива със славата на едни от най-шумно свирещите концертни формации.
“Опитваме се да пускаме най-силния възможен звук, който законът би ни позволил. Но при новите европейски изисквания и контрол сигурно ще се представим направо акустично следващия път”, шегува се Нийл Барнс.
„Ремиксирането е цяла галактика”, категоричен е той – години след експеримента и демото на “Not Forgotten”, сглобено в квартирата му. По-точно в неговата тясна кухня, с каквото е успял да сгъчка като апаратура там. Обзет от творчески плам, покрива цялото „студио” с дебел пласт изрезки от 10-инчова магнитна лента.
... И като се замислиш, че така са положени основите на онова, което ще бъде наречено “прогресив хаус” впоследствие...
абсолютно ненужна и скучна статия.
абсолютно ненужна имформация за таргет читателите на уеб кафе.