И втория път ни хареса

София рядко е толкова щастлива, каквато я правят Depeche Mode. Като стар любовник, който се връща при поредната прелъстена и изоставена ...

Тя, българската публика, чакаше седем години със смесени чувства. След истеричната еуфория по първия концерт и горчилката от втория, неслучил се.

Да видиш една от любимите ти групи за втори път е нож с две остриета. Особено, когато се завръща с мрачен и доста меланхоличен албум като "Delta Machine".

Електрониката в него е чист реверанс към синтетичната младост в кариерата на британците. Доза зрял разум и дълбочина, постигнати с убийствено смислени текстове. Натежали от красиви метафори.

Злите езици твърдят, че това е нормално за музиканти, прекрачили в 50-те. Само дето Depeche Mode са прекалено велика група за такива подробности. Името им не е случайно. И пак са го измислили - перфектното съчетание между нови и стари парчета, бързи синтове, инструментални балади и жегващи китари.

Иначе са си същите. Анди Флетчър - винаги зад синтезатора с онова непробиваемо изражение, перата върху рамото на неизчерпаемия Мартин Гор и неуморният Дейв Геън, виещ татуирано тяло в официален костюм. Изглеждат готови за раздаване на два часа и половина наслада, смесена с deja vu.

Началото е за новия албум - малко изненадващо, десет минути преди девет часа Depeche Mode започват с "Welcome To My World". Стотици закъснели фенове се блъскат по входовете на стадион „Локомотив".

Британските джентълмени нямат намерение да чакат. Ударно следват "Angel", първите дерящи се гърла и бомбардиращи аплодисменти за "Walking In My Shoes" в познатия ни от 2006 г. ангажимент, скучноватата "Precious", култовите "Black Celebration" и "Policy of Truth", и чисто новата "Should Be Higher".

Първата приятна изненада е "Barrel Of A Gun". Действа възбуждащо, както подобава на парче от албум на живот и смърт като "Ultra" (1997).

Групата го записва след възкръсването на Дейв (опит самоубийство, последван от клинична смърт от свръхдоза наркотици).Умореният фронтмен си отдъхва, а Мартин изпява прекалено романтичната „Higher Love".

Публиката вече е достатъчно разгорещена. Небето се мръщи под малкия Вавилон на стадиона в кв. „Надежда". Дори дъждът идва като по поръчка. Поне три поколения срещу сцената предвкусват, че най-хубавото тепърва предстои.

За разлика от онези, които решиха, че един концерт на Depeche Mode им стига и няма какво да видят повече. Само бисът на класиката „Halo" си струваше.

За добро или за лошо, няма човек на тази планета, който да не може да припява текста на Enjoy The Silence. Когато около 30 000 усти ревнат, че думите могат само да раняват, Дейв изоставя микрофона и триумфално разперва ръце.

Бандата е неумолима и веднага подхваща емблемата "Personal Jesus" с неузнаваемо бавно темпо. Преди да я довърши подобаващо като за финал - насред масово крещене на рефрена "Reach out and touch faith".

Бисът идва с прочувствено изпълнение на носталгичната „Home" от Мартин. Дори бетонът поиска да подскача на "I Just Can't Get Enough", която съвсем спокойно минава в графата „ретро". Финалът, както и на предишния концерт, бе сложен с "Never Let Mе Down Again".

Парче, което те кара да мечтаеш, да прегърнеш всичките си приятели.

Море от хиляди ръце преди сцената да опустее. И тълпа от измокрени, уморени, но щастливи хора да се разлее из софийските улици.

Преди седем години Depeche Mode вдъхновиха хиляди българи. Сега сториха същото.

Който се е отказал да ги види отново, определено е сбъркал.