Преди 30 години посетих новооткрит "хай-енд аудио" магазин, наречен "Ескалибур" в предградията на Вашингтон. Отидох с намерението да напиша язвително-разобличаваща статия.
Тогава четях списание Stereo Review, а там твърдяха, че почти всички аудио компоненти звучат сходно. А ако те са показали едни и същи резултати в лабораторията, биха звучали еднакво и в хола ви. Така че смятах да съсипя онези заблудени души и мазни сметкаджии с техните грамофони за 5000 долара и усилватели за 10 000, които - за Бога - не звучат по-добре от нещата, които бих си купил за една десета от тази цена.
Но гримасата ми на самодоволство изчезна, когато се заслушах.
Първият албум, който собственикът ми пусна, беше запис на "Петрушка" на Стравински и никога не бях чувал нещо подобно; нямах представа, че това, което слушах, изобщо е възможно. Тромпетите звучаха медно, цигулките - копринено меко, тимпаните кънтяха, кларинетите бяха пискливи и всички те бяха разположени по "звуковата сцена", точно като в концертна зала, с пространствена дълбочина и реални пропорции.
След това собственикът пусна джаз-албум, после поп-албум (Колтрейн и Джони Мичъл, доколкото помня) и музикантите звучаха сякаш свирят и пеят в същата стая с мен, гласовете и инструментите им бяха невероятно живи, почти 3D, с тонални цветове и емоционална тежест на реално изпълнение.
Беше вълнуващо, незабравимо изживяване. Взех си няколко броя на Absolute Sound (най-доброто аудиофилско списание по онова време) и скоро започнах да пиша за него като рецензент на техника.
Сега пиша за другото водещо издание в бранша - Stereophile.
В основната си част хората, определящи какво влиза в масмедиите, игнорират пишещите за хай-енд аудио.
Напоследък обаче иронията към аудиофилите зачестява в масовата преса.
Много от тези статии започват с критики към новия музикален плейър с висока разделителна способност и цифрови музикални файлове Pono на Нийл Йънг.
Лошите отзиви, особено един масово разпространен - на Дейвид Поуг, който твърди, че устройството звучи не по-различно от iPhone, може и да са оправдани; не знам, още не съм чувал Pono.
Но някои от тези материали използват отхвърлянето на Pono като трамплин за отхвърляне на висококачествената цифрова музика изобщо.
Съответно и на цялото хай-енд аудио.
Сет Стивънсън в отзива си за Pono в Slate цитира в един момент "приятел, който се счита за аудиофил". Това съм аз. Защо "се счита", се запитах? Това загатва, че цялото начинание е неясно измамно, в същия смисъл, в който може да кажеш за някой, че "се счита за медиум".
Нека си го кажа направо: да, аудиофил съм и се гордея с това.
И да, заставам в защита на аудиофилията. Моята "болест" може да бъде дефинирана като слушане на качествена музика, която звучи добре, която звучи в някакъв смисъл реално.
Какво лошо или глупаво има в това?
Някои хора вярват, че ние се самозаблуждаваме, че някак си мислим, че чуваме неща, които всъщност не чуваме.
Те сочат "научни" слепи тестове, в които хората не могат да направят разлика между скъпи хай-енд компоненти и нещата, които обикновените хора купуват на безценица.
В слепите тестове, някой свързва два компонента към "A/B превключвател" (единия към вход A, другия към вход B) и превключва - или не превключва - между тях, за да види дали участникът в експеримента ще долови разлика.
Това обаче е нещо по-сложно, отколкото изглежда.
Първо, повечето A/B превключватели имат собствен звук, заради некачествена електроника; това не е чисто слушане. Второ, трудно е да доловиш разликата веднага, особено ако слушаш музика на апаратура, която не си чувал преди.
Като казвам това, аз съм правил A/B тестове, и съм ги издържал. Преди много години правих тест, който искаше да докаже, че никой не може да долови разлика между два набора от кабели за високоговорители.
Чух разликата при четири опита от пет.
По същото време Ранди Магьосника, прочут с разобличаването на измами, предлагаше 1 млн. долара на всеки, който може да идентифицира конкретен скъп бранд кабел за високоговорители при A/B тест.
Приятелят ми и колега от Stereophile Майкъл Фремър прие предизвикателството - и Ранди се отказа, казвайки на феновете си, че Фремър се е отказал.
Когато издържах моя A/B тест на аудиошоуто, провеждащият го отхвърли резултатите ми като "статистическа аномалия".
Алтернативно обяснение би било, че аз просто съм опитен слушател.
Има наблюдатели на птици, които могат да различат три вида врабци по чирикането им, макар че на мен всички те ми звучат еднакво. Не че те имат "златен слух". Просто е въпрос на тренинг и излагане на определени звуци. Ако вие или аз желаехме да опознаем до съвършенство птичите песни в Сентръл Парк, бихме могли, с известно обучение.
Преди четири години написах статия в Slate, възхваляваща перспективите за новите висококачествени музикални файлове.
Изтъкнах, че висококачественият формат кодира музиката в 24 бита с честота на семплиране 96 kHz, което означава 4.39 мегабита в секунда - три пъти повече от плътността на CD (16 бита и 44.1 kHz семплиране, равняващо се на 1.41 Mb/s) и 10 пъти повече от MP3 (320 килобита в секунда).
Цитирах тези факти просто за да илюстрирам като числа огромната разлика в звука, който съм чул с ушите си.
Статията предизвика хиляди коментари, повече от всичко, което съм писал за войните в Ирак и Афганистан.
Много от коментиращите твърдяха, че хората не чуват над 20 kHz така или иначе (и по този начин обединиха, както правят много критици сега, реакцията на честоти с честотата на семплиране, които са свързани, но не са едно и също).
Други отхвърлиха аргументите, заявявайки, че честотата на семплиране на MP3 е "достатъчно добра" за тях. Трети просто ме нарекоха "задник аудиофил" - фраза, която често изниква в подобен род дискусии.
Това, което ме учудва, е защо аудиофилите често сме обект на презрение.
Не визирам шегите: много аудиофилски шеги - примерно специалното Hi-Fi издание на Mad Magazine през 1958 - са много забавни. Не, говоря за презрение.
В иначе приятен материал в Slate за ергенските апартаменти, Трой Патерсън съветва читателите да не слушат "съвети за аудиосистеми от хора, които много, ама много са запалени по аудиотехника". Дали той би предупредил купуващи си кола хора да стоят далеч от тези, които знаят много за колите, или онези, които си търсят добър ресторант - да игнорират отдадените на гастрономията?
Част от хейта, без съмнение, се дължи на цената на тази апаратура.
Трябва да подчертая: по-скъпо не винаги означава по-добро: чувал съм много смотани тонколони за 100 000 долара и съм чувал някои модели за 500 долара, които бих могъл да понеса.
Но да, наистина добрите неща са скъпи.
Има много информация в тези бразди на плочите и битовете върху CD. Това, което е необходимо, за да се извлече цялата тази информация - висококачествени грамофонни игли, цифрово-аналогови конвертори, 1001 части в един отличен усилвател (кондензатори, захранвания, регулатори на ниските волтажи и т.н.) и накрая - тонколони - всичко това, за съжаление, е скъпо.
Много аудиофили харчат десетки хиляди долари за техника; някои дори и повече. Безумие ли е това?
Може би, но не чета статии, които да иронизират хора, харчещи по 400 долара за ястие (което изчезва, след като те са го изяли), или 80 000 долара за кола, или 10 млн. долара за картина.
Може и да има някакъв популистки гняв към хората, които имат толкова пари за хвърляне, няма спор. Но масмедиите публикуват екзалтирани отзиви за скъпи ресторанти и луксозни коли и задъхани модни профили на мениджъри на хедж фондове, чиито стени са обсипани с картини на де Кунинг и Раушенберг.
Аудиофилите междувременно са представяни като маниакални нърдове, непоносими естети и безнадеждни носталгици.
Фактор за това е чистото, вероятно съзнателно, невежество. Ясно е, от много материали и коментари, отхвърлящи аудиофилите, че авторите им никога реално не са чували хай-енд аудиосистема.
Те са като мен отпреди 30 години, когато самодоволно влязох в "Ескалибур"; седнах, слушах и в крайна сметка се роди съвсем различен материал от този, който бях замислил първоначално.
Когато седна и слушам например Ела Фицджералд и Луис Армстронг да пеят дуетите си, мога реално да ги видя пред мен - неземният дъх на Ела, гърленото боботене на Сачмо, деликатните акорди, басовите партии и дрънченето на цимбалите от ритъм-секцията на разстояние.
Когато слушам Kind of Blue на Майлс Дейвис, чувам всяка плюнка в мундщука на Майлс, всяко облизване на мундщука на саксофона в солата на Колтрейн, всяка басова нота на Пол Чеймбърс (и кънтенето и дървото на баса), най-леките ритмични нотки от трап-сета на Джими Коб.
Когато пускам "Like a Rolling Stone" на Боб Дилън за приятел, той се поразява не само от всички инструменти, които не е чувал толкова ясно досега, но и още повече от суровия гняв в гласа на Дилън, който преди изобщо не е бил доловим.
"Опитваме се да се занимаваме с пътуване във времето", каза ми един аудиофил-музикален продуцент.
Точно за това става дума - емоция, пренесена на място, където изпълнителите са записали тази музика, слушането й по начина, по който микрофоните, ролките и смесителните пултове са я регистрирали.
Хората ме питат дали например аудиосистема за 50 000 долара е 10 пъти по-добра от такава за 5000.
Много зависи какво и кога слушате на нея.
Ако желаете приятна музика като фон, докато готвите, чистите къщата или четете вестник - не.
Ако обаче желаете машина на времето - скъпата система навярно е безкрайно по-добра. Просто не можете да стигнете дотам с по-евтината.
Така че кажете ми, че не се интересувате от звуково пътуване във времето; кажете ми, че предпочитате да похарчите парите си за концерти на живо; кажете ми, че просто не можете да си го позволите.
Това са все приемливи позиции.
Само не ми заявявайте, че аз съм побъркан, който само си въобразява някакви неща или чудак с паранормален слух. И не ми казвайте, че блестящите звукови инженери, които са записали великите изпълнения - или другите инженери, най-добрите от тях, които са проектирали оборудването, с което да се извлича всичката информация в тези албуми - също са измамници или просто си въобразяват.
