Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Най-лошите албуми на великите метъл банди

Metallica – St Anger (2003)

Група №1 на траш метъла издаде не един и два спорни албума, а колаборацията с Лу Рийд в Lulu беше особено трудна за преглъщане.
Но осмият албум на четворката St Anger си остава този, с който Metallica стреля най-далеч от целта. И днес албумът звучи като творение на велика група, която обаче просто се намира в тежък период и никак не си прекарва добре в студиото.
Самокритичните текстове на Джеймс Хетфийлд звучат като излезли от човек, който се опитва публично да реши личните си проблеми. И това не би било толкова лошо, ако самите песни не стигаха тотално доникъде в музикално отношение.
Черешката върху доста безвкусната торта е станалият легендарен звук на соло барабана на Ларс Улрих, оприличаван на кофа за боклук. Звукът е умишлено търсен и с него барабанистът се е опитвал да постигне определено внушение, но това не прави слушането на St Anger по-малко болезнено.
Slayer – Diabolus In Musica (1998)

Друга банда от голямата четворка на траша се издъни пет години по-рано.
Когато Slayer пусна Diabolus In Musica, колективната реакция беше в стил „Какво, по дяволите, са си мислели тези?“.
Повлияните от ню метъла ритми не звучаха на място в албум на Slayer и самите музиканти днес се разкайват за опита си да следват някакви модерни тогава тенденции. „Това определено беше най-мрачният ми период като музикант“, признава китаристът Кери Кинг. 
Той не крие и че просто не е обърнал достатъчно внимание на албума, защото се е чувствал възмутен от нивото на популярната по онова време музика. Снимка: Getty Images
Slayer – Diabolus In Musica (1998)

Друга банда от голямата четворка на траша се издъни пет години по-рано. Когато Slayer пусна Diabolus In Musica, колективната реакция беше в стил „Какво, по дяволите, са си мислели тези?“.
Повлияните от ню метъла ритми не звучаха на място в албум на Slayer и самите музиканти днес се разкайват за опита си да следват някакви модерни тогава тенденции. „Това определено беше най-мрачният ми период като музикант“, признава китаристът Кери Кинг.
Той не крие и че просто не е обърнал достатъчно внимание на албума, защото се е чувствал възмутен от нивото на популярната по онова време музика.
Machine Head - Supercharger (1999)

Без съмнение най-слабият момент от иначе богатата история на Machine Head, случил се не много след Diabolus In Musica на Slayer. В края на 90-те метъл сцената беше в период на промени и не всички успяха да се адаптират бързо.
Machine Head искаха да се върнат към корените си след объркващия предходен албум The Burning Red. Но резултатът бяха твърде компромисни песни, които нито бяха на нивото на най-популярното от бандата, нито притежаваха тежестта и мощта на ранния им материал.
Iron Maiden – No Prayer For The Dying (1990)

Тук се очаква да бъде посочен някой от двата албума на Maiden с Блейз Бейли като вокалист вместо Брус Дикинсън. Но да не забравяме No Prayer For The Dying, провален опит на британците за завръщане към корените.
Албумът включва забавно глуповатата Bring Your Daughter... to the Slaughter, която все още е единственият сингъл на Maiden, достигал №1 във Великобритания. Но No Prayer For The Dying си остава най-разочароващото издание на легендите, в което композициите просто не отговарят на нивото им и липсват запомнящи се мотиви и завладяващи бийтове.
Megadeth – Super Collider (2013)

Всичко вървеше изключително добре за Megadeth и новият албум след обичания Thirt3en трябваше да е още един голям триумф.
Лидерът Дейв Мъстейн беше успял да съживи бандата през 90-те и да я доведе до златна ера с няколко платинени албума, но доста по-скорошният Super Collider се оказа зловещо разочарование. Скучноват и банален, без никакви дръзки ходове и желание за разширяване на хоризонтите на бандата, албумът някак опитваше да върне Megadeth чак към основите на хард рока, но не успя да грабне и най-отдадените фенове.
Следващият албум Dystopia обаче беше далеч по-успешен и даже донесе на траш метълите първата им награда „Грами“.
Black Sabbath – Forbidden (1995)

Китаристът Тони Айоми признава, че този албум е „тотална бъркотия“ и публиката няма как да не се съгласи. Най-слабото издание на легендарните пионери на метъла е записано, когато те са в доста нестандартен състав.
Единствено Айоми е наличен от оригиналната четворка, като на вокали е Тони Мартин, на бас - Нийл Мъри, а на барабаните - Кози Пауъл. За музикален продуцент е взет Ърни Си, китарист на рап метъл бандата Body Count, но неговото влияние също се оказва катастрофално.
Black Sabbath зазвучават някак скромно и „тънко“, като на моменти даже напомнят на кръчмарска група. В една от песните пък се появява рапиращият гост вокал Айс-Ти. Forbidden определено е най-ниската точка за Black Sabbath, но две години по-късно завръщането на Ози Озборн възстановява легендарния статут на състава.
Slipknot – All Hope Is Gone (2008)

Последните записи на Slipknot в класическия им състав за съжаление не отговаряха на потенциала на групата. Две години по-късно басистът Пол Грей почина, а после барабанистът Джоуи Джордисън беше безцеремонно изхвърлен от Slipknot.
Тези събития бяха тъжни, но очевидно бандата имаше нужда от промени в края на 2000-те. Песните в All Hope Is Gone носеха твърде малко от въздействието на първите три албума и дори едничкото изключение, мащабната и енергизираща Psychosocial, беше просто по-лошо копие на минали хитове на Slipknot.

Всеки има своите слаби дни и това се отнася дори за най-великите групи в историята на музиката.

Проблемът на музикантите и музикалните формации е, че лошите им дни понякога биват запечатани в албуми, които остават за вечни времена.

Лоялните фенове, особено тези в тежката музика, може да изглеждат способни да простят всичко на своите любимци, но обикновено са достатъчно откровени, за да признаят, че любимата им банда е издала нещо меко казано разочароващо.

Днес в галерията си припомняме някои от най-лошите албуми на големите метъл банди, за да се убедим, че и най-добрите понякога грешат.

Но не бива да забравяме, че неуспешните издания не отнемат от величието на тези групи, които са оформили облика на метъла такъв, какъвто го познаваме днес.

Най-четените