Сякаш сънувах, защото пламъците се мятаха като глави на обезглавена хидра. Ставаха все повече и повече. Нищо от това нямаше смисъл.
Работа, изпити, връзки, раздели, нямане, имане, търсене, губене, трябва, мога, повече, искам, ставане, лягане, бягане, скачане, търсене, губене, лъгане, спъване, раждане, побеляване, ядове, викове, пикове, спадове. Стоп. Пак продължаваме. Срещи, имейли, чатове, планове, графики, цифри, файлове, мазало.
Отнякъде замириса на опърлена свинска кожа. Беше Коледа, навън тихо се сипеше белият сняг, а аз отново бях на гости при баба и дядо.
Алармата на телефона ми изкрещя. Събудих се облян в лепкава студена пот като герой от диаболичен стих на Далчев. Беше ми горещо и студено едновременно. Kакто на разходка в планината през септември.
Изстрелях се от леглото като войник и вече бях забравил за сънищата, детството и мечтите си за живот, различен от ежедневието, което подобно на същата онази хидра ме поглъщате и прегръщаше в пламъците си.
Независимо че се чувствам на 29 години, тази година ще станат 39. Опитвам се да го забравя, но кръстът и дясното ми коляно обичат да ми го напомнят, когато най-малко очаквам.
Прегорял съм по много и различни начини и тайно завиждам на Gen Z, които извадиха пожарогасителя пред пламтящите тела на своите предшественици.
Gen Z са поколението, което видя как милениалите прегоряха и отказа да влезе в пламъците в доброволно жертвоприношение.
Роден съм в далечната 1987 г. под знака на поколението, наречено "millenials". Казано по друг начин, живея с тежка носталгия по времената без смартфони, спомени за превъртане на ленти с молив, поп музика, която днес e тренд в Shame партита. Летата ми преминаваха във свобода, игри или скука.
Тогава, когато "Ще играеш ли?" беше реторичен въпрос, а "Може ли една хапка?" задължително, ако някой излезеше навън с обяда си, намазан на филия. Това се случваше доста често, тъй като времето прекарано вътре, а не навън, беше някак пропиляно.
Как стигнахме дотук?
Този текст няма да е драматичен анализ за пропастта между поколенията, а по-скоро търсене на осъзнатост и откриване на ценностите, които нося повече емоционална свобода, живот без вина и по-често онова все по-непознато чувство за щастие на нашето все по-изгубено и объркано поколение.
Милениалите сме единственото поколение, което познава света преди и след появата на Интернет, компютрите и съвременните технологии.
Родителите ни казваха "Учи, за да не работиш" или пък "Работи, за да успееш", просто защото повечето от тях няма образование и работеха тежък или неквалифициран труд. Беше ни наложено, че трябва да учим и да работим, надхвърляйки постоянно собствените си психически или физически граници.
Личната ни реализация се случваше през професионалната. Идентифицирането с организации, институции или корпорации се случваше естествено. "Азът" се превръщаше в "Ние" за миг.
Независимо, че израснах в малък град, че имах ниска самооценка и че притежавах разнообразие от дефицити, с много хъс успях да вляза в големи корпорации. Получих ценен професионален и житейски опит, но цената беше здравето и психиката ми.
Все още си помня първия път, когато бях на ръба на бърнаут. Преживях го в двайсетте си години. Работата в сферата на маркетинга може да изключително поглъщаща, тъй като е много интересна и потапяща, което лесно подхлъзва. По време на поредната мащабна кампания, за която работех, се наложи да вдигна скоростта, така, както никога до този момент.
Чувствах се можещ, важен и контролиращ. Не вярвах, че съм способен да овладея толкова голям обем от задачи, процеси и хора. Бях се качил на колелото като гигантски хамстер и с очи, преливащи от лудост, въртях до припадък.
Все пак тогава не успях да откача колелото и да прехвърля ръба на скалата.
Дори напротив, този процес ми даде усещане за успех и самочувствие. Бях опиянен от мащаба, корпоративните ценности и усещането, че съм част от нещо много по-голямо от мен. Много хора откриват това в религията и са много по-щастливи и уравновесени, но това е друга тема.
Години наред работата и професията беше моята религия.
В същия този период една нова колежка, която беше много натоварена, претърпя някаква форма на бърнаут. Не стана ясно какво точно се е случило, но разбрахме, че е "превъртяла" и се е наложило да бъде хоспитализирана. Каква беше истината, никой така и не разбра, но на всички ни беше ясно, че не е издържала.
Тогава повечето от нас приехме това като слабост, поглеждайки отвисоко с надменността на оцелял, но прострелян в бедрото войник на фронта.
Психологическа дисекция на милениал и защо прегоряхме?
Ако разрежем психиката на един типичен милениал, ще открием много любопитни артефакти. В моя случай е лесно да експериментирам, тъй като аз съм много типичен екземпляр. Първо определям стойността си с продуктивност.
Колкото повече неща свърша, толкова по-голяма работа съм. Когато почивам, изпитвам постоянна вина, че не работя. Повечето ми летни отпуски преминаха с влачене на лаптоп на плажа и спешни служебни разговори. Често боледувах от различни инфекции, тогава развих първите си неустановени алергии към почти всичко, което невидимо или видимо летеше във въздуха.
Случайност? Не мисля.
Като типичен милениал приемам хроничния стрес като нещо нормално и постоянно страдам от усещането, че не съм свършил всичко или изоставам със задачите. Целият проблем на нашето поколение е, че ние сами натискаме педала до дупка и повечето от нас нямат нужда някой да ни пресира допълнително.
Сами създаваме постоянна драма и стрес в живота си, вярвайки сляпо, че нашите ценности и вече изградени поведенчески модели са най-правилните. Уви сме точно толкова заслепени, колкото всяко друго поколение преди нас, уверено в собствената си правота.
Психологическа дисекция на Gen Z и защо извадиха пожарогасителя?
Тук ще разрежа психиката на няколко екземпляра, с които съм имал възможността да работя.
Признавам си, че аз самият съм подценявал това поколение, като съм ги осъждал и определял като мързеливи, недостатъчно амбициозни, но всъщност отвъд привидното се крие нещо много дълбоко и смислено. Извор на жива вода, в която ние милениалите трябва жадно да се изкъпем или поне да отпием, за да се видим през други, по-будни очи от нашите.
Gen Z поколението не е по-добро или по-лошо от милениалите. Ако си представим, че сме два средновековни пиратски кораба, то Gen Z са тези, които правят тих абордаж, тъй като милениал корабът вече се е самозапалил.
Те нахлуват с пожарогасителите, за да спасят онова, което е останало от нас. Междувременно и на тях им хлопа дъската, тъй като годините, прекарани пред екрани и swipe-ване в TikTok, са нанесли тежки вреди като хроничен дефицит на внимание.
Нека не става объркване, че едните са по-добри от другите.
Именно Gen Z са тези, които виждат до къде сме стигнали.
Психичното прегаряне, токсичните корпорации, фалшивите ценности, тревожността, невротичността, паник атаките и депресията, които са нормализирани, интегрирани и приети като естествен фон в живота и ежедневието ни.
Gen Z са ужасени от пламтящите тела на нас милениалите, техните непосредствени предшественици, и именно тук на съзнателно или подсъзнателно ниво те дърпат рязко ръчната спирачка.
Равносметката в цифри:
Все повече глобални проучвания потвърждават, че милениалите и Gen Z имат все повече допирни точни. Изследване на Deloitte посочва, че едва 6% от Millennials и Gen Z казват, че основната им цел е да стигнат лидерска позиция.
След десетилетия на извънредно работно време, изтощение и токсично изсмукване на жизнените сили концепцията за успех се трансформира като постигане на тишина, спокойствие, баланс, вътрешен мир, вместо кариерно израстване и по-високи доходи.
Същото глобалното проучване на Deloitte с извадка над 23 000 души в 44 държави, разкрива че 34% от милениалите се чувстват стресирани или тревожни през повечето време. Същевременно половината милениали живеят от заплата до заплата, а 46% не се чувстват финансово сигурни.
Междувременно глобални данни на Investopedia сочат, че 64% от Gen Z предпочитат психично здраве пред богатство, а 58% биха приели по-нисък доход в замяна на повече баланс и лично време.
Епилог
Докато телата на милениалите пламтяха, а крясъците им отекваха нечути в душите им, на фронта се появиха Gen Z с пожарникарската кола.
Голяма част от тях изглеждаха като излезли от последния календар на австралийските пожарникари, тъй като не пиеха алкохол, спортуваха много активно, а злите езици твърдяха, че нямали интерес към плътски удоволствия. Може би това ги доближаваше още повече до ангели от ренесансова картина, но с модерен вайб.
Все пак държаха маркучи и пожарогасители.
Междувременно милениалите, горящи и пламтящи, приличаха повече на новите Бритни и Леонардо ди Каприо. Годините, прекарани в седеж над бюро и обездвижване, бяха дали своите плодове под формата на любовни дръжки, коремни гънки, остеопороза, ишияс, дискова херния и други подобни.
Малко преди да извадят маркучите и пожарогасителите, небето се разтвори и заваля.
Сякаш за първи път от много дълго време насам милениалите почувстваха капките по кожата си като божествено проникновение. Усетиха повече телата си, отколкото мислите, които постоянно ги задушаваха и разнасяха напред-назад като високоскоростно влакче в Диснилент към миналото или бъдещето.
Рядко отбиваха в настоящето.
В този момент всички разбраха, че едните не са по-добри или по-лоши от другите. Виждаха света по различен начин, но имаха нужда от едно и също.
Свободата да бъдат себе си.
---
*POV - point of view (гледна точка от англ.)
