Бегом до Central Park и обратно

Петко бяга в Южния парк, бягал е и в Central Park през април в Ню Йорк, и рано сутрин край Фонтана ди Треви в Рим е бягал, изобщо Петко Христев е човек, който, както жена му се шегува, е измислил нов тип туризъм. Не "sight seeing", а "run seeing". Или нещо от рода.

Преди година Петко тежи сто кила. Днес е супер фитнат и много свеж, това е 40-тото му бягане с Nike + run Club и никой не би предположил, че е на 44.

Ентусиазмът му към спорта се вижда най-ясно в усмивката на лицето му, когато говори за новия си живот.

Да, може да звучи гръмко и като от американски филм, но приятелите му от време на време му подхвърлят, че трябва да напише книга за метаморфозата, която изживява през последната година.

"Започнах да бягам, защото трябваше. Миналата година в началото имах проблем с кръвното и лекаря ми каза да се взема сериозно в ръце и да сваля килограми. Препоръча ми да почна да ходя пеша, бях много обездвижен преди това.

Оставих си тотално колата. Резултатите започнаха да се появяват, но в един момент ми омръзна да ходя пеша и просто реших да започна да бягам.

Април започнах сам, абсолютно сам. Исках да се натоваря малко повече. Съвсем случайно в един от моловете, където бях, за да си купя маратонки, разбрах за Nike + Run Club. Реших да пробвам.

Дойдох в неделя и оттогава съм в клуба. Установих, че когато има други бягащи, се чувствам още по-добре, защото винаги има някой, с когото да поговориш, друг, който бяга по-бързо от теб и искаш да стигнеш... Така се запалих.

С течение на времето свалих над 30 килограма и се чувствам много добре. Най-хубавото нещо е, че това е трайно. Има периоди, в които се чувствам изморен, демотивиран да бягам, но винаги има нещо, което ме кара да отида и да го направя."

От една страна, работата на Петко в сферата на маркетинга, рекламата и комуникациите винаги е била доста сериозен ангажимент в живота му, което неминуемо се отразява на физическата му форма и в крайна сметка го подтиква към действие.

От друга страна обаче, по всичко личи, че семейството е най-голямото вдъхновение за него. Посреща ме с думите, че днес е седемнайстата годишнина от сватбата с любимата му. А синът му - той също бяга, което го мотивира и нахъсва двойно повече.

"Mиналата година за дълъг период от време се натоварвах с работа доста сериозно и реших, че ще намеря нещо, което да ме подсеща напред във времето, че трябва и да бягам, да не се отказвам.

Записах се още на пролет за участие в софийския маратон. Никога не бях бягал на маратон, записах и сина си с мен, платих още веднага, за да не се откажа с течение на времето.

Всъщност преди маратона бях минавал 20 км три пъти и на самия маратон ги избягах с много добро време, което даже ме учуди.

Групата от Nike + Run Club на маратона беше голяма, бяхме с нашите тениски, с които принципно си тичаме и се чувствахме като отбор, подкрепяхме се, всеки си бягаше според възможностите.

Готино беше на маратона заедно със сина ми. Той не беше минавал повече от 10 км, дойде, застана до мен и избяга 20 километра без абсолютно никакъв проблем. През цялото трасе бяхме заедно. Доста мотивиращо.

Този път мисля да участвам големия маратон, 42 км, надявам се да успея. Би било лична победа за мен."

Петко и семейството му пътуват много в чужбина и той се възползва всеки път от шанса да разгледа мястото, на което се намира, тичайки.

Разхождаме се в Южния и той се сеща за една страхотна история от пролетта на 2016 година. Тогава е със семейството си в Ню Йорк, посрещат рождения ден на съпругата му там.

Една неделна сутрин той решава да излезе да потича в парка. Мястото, където са отседнали, е много близо до легендарния "Central Park".

Намерението му е да направи не повече от 5 километра там, защото е студена сутрин, но му се случва нещо неочаквано и вълнуващо, което остава като един от най-скъпите му спомени, свързани с бягането.

"Като влязох в парка не повярвах на какво попаднах. Беше като магистрала от хора, които спортуваха под всякаква форма - колела, тротинетки, фитнес.

Всички алеи са разграфени, имаше за велосипеди, за бегачи, за бегачи, които бягат бързо и всякакви екстри.

Аз тръгнах и както обикновено гледах да се увлека по някой, след когото да бягам.

Видях една мацка, която бягаше доста добре, викам си: "Сега ще се залепя зад нея, да хвана темпото", при което тръгвам и на стотния метър тя беше напред някъде вече в трасето.

Изведнъж обаче започнах да виждам как самото трасе е обозначено с конуси като при състезание и до всеки конус стоеше човек със светлоотразителна жилетка, но не знаех какво се случва, не си представях какво ще видя.

След първия завой осъзнах всичко. Там всяка неделя има бягане с някаква кауза. В случая каузата беше облагородяването на градските паркове. Всички хора бяха платили по минимум 25 долара, за да могат да участват.

Беше огромна навалица. Веднага ми се вдигна адреналина и си казах: "Не, аз ще бягам с тези хора" и направих цяла обиколка на Central Park, след като вече бях бягал 3 км.

Виждаха се невероятни сгради - небостъргачи, музеи, всички езера, които са в парка, което направо беше фантастика..."

Когато всичко започва преди година, Петко не е и предполагал , че ще успее да бяга по 20 километра.

Сега всяка неделя е в парка. В началото започнал с малко - по два, по три километра и усещал умора. Но в един момент обаче нещата просто започнали да се случват.

"Искам да кажа на хората да заповядат да бягат с нас всяка неделя, защото тук ще намерят приятели, с които ще се виждат по кафета, мачове и кино, освен че ще спортуват заедно.

Тук няма време, няма гонитба, няма състезания, всеки бяга, колкото може. Дори да си супер начинаещ, тук бягат много хора, така че със сигурност ще намериш някой, който да бяга с твоята скорост или друг, от когото си по-бърз, което ще те мотивира повече.

Бягането увлича. На мен винаги най-труден ми е първият километър. Докато тръгна, докато набера, докато чуя приложението да ми каже, че съм минал един километър.

Оттам нататък вече ми става лесно, защото чисто психологически съм преодолял тази граница и мога да бягам много дълго, даже понякога забравям колко бягам..."

Разделяме се и отивам да пия нещо освежаващо в близкото кафене, промъквайки се между групичките спортно екипирани ранобудни хора, дошли да се раздвижат неделно в Южния.

Чувствам странно смущение от факта, че идвам за пореден път, без да се включа.

Сядам, поръчвам си едно кафе и ми го носят с късметче, което гласи: "Смелостта е онова, което те превръща от съзерцател в участник". Усмихвам се и знам, че ще се бяга.