Вчера беше Ден на национален траур. България се преклони пред паметта на жертвите на наводнението в с. Бисер. Дори не сме сигурни с главна буква ли се пише това зловещо словосъчетание, в което периодично попадаме.
А може би вече трябва да го изписваме само с главни букви, за да се набие в дебелите ни глави истинският му смисъл. Защото едва ли има друга нация (не в Европа, а в света), която за изминалите десет години девет пъти да е била в национален траур.
Миналата година се случи катастрофата на магистрала Тракия, преди това: Охридската екскурзия, автобусът на Бакаджика, влакът за Кардам, мостът-убиец край Бяла, Лим, Индиго...
Толкова сме обръгнали на трагедиите, че дори не помним подробностите около тях. Броят на жертвите е само някаква цифра в новинарски бюлетин. Скърбим, но всъщност не го мислим сериозно. Отказваме да повярваме в сериозността на положението, шокът ни прави неадекватни.
Това е първата фаза на скръбта. Терминът е на професор Верена Каст - специалист във изследването на психологическите реакции на мъката („траур" всъщност е немска дума и означава именно „мъка"). Според нея в началото поведението на засегнатите е парадоксално. Те се държат, сякаш нищо не се е случило, новината не е реална. След това идва фазата на емоционалното избухване. И наистина - погледнете какво се случва в публичното пространство след всяка катастрофа: емоциите бушуват във всички посоки. Болка, страдание, гняв, страх, ярост, безпокойство - всички ние сме част от процеса на емоционално сътресение.
И, естествено, на обвинения, които неизменно съпътстват втората фаза.
От психологическа гледна точка в преодоляването на траура следват още две фази - търсене-намиране-разделяне (трета) и изграждането на ново отношение към себе си и света (четвърта).
Огромният ни проблем като общество е, че така и не можем да преодолеем втората фаза. Ние не спираме да сипем обвинения, но в същото време не търсим корена на проблема, още по-малко пък изграждаме ново „аз". Подобно поведение не е прецедент. Реакцията е позната и описана, тя оставя засегнатия завинаги на етапа на обвинението, само емоционалният шум утихва и се завръща към началото - приемането на катастрофата за нереална. В такава ситуация страдащият навлиза в дълбините на депресията и се загубва там.
Вън от съмнение е, че сме тежко депресирана нация, която не се развива, а цикли. Ние вече не умеем да преодоляваме трагедиите си и да се съвземаме след тях; това, което правим, е само да ги смитаме под килима и да сипем обвинения, в които отговорността се размива.
Депресираните закърняват емоционално, те се самосъжаляват, но не съчувстват истински и не са в състояние да бъдат отново пълноценни. Ето защо и националните ни траури са някак формални. И понеже са формални - затова, уви, са толкова много.
И ние сме като другите! Обида е да се говори друго. Но сме много специални: Не сме мързеливи, но не виждаме смисъл да работим, не сме безчувствени, но толкова дълбоко крием чувства като съчувствие и готовност за солидарност, че не ни личи.
Лошото е ,че някой много бързо преодоляват мъката си след тагедия превръщайки се в чудовища търсещи девиденти обвинявайки всичко и всички. Трагедий винаги са се случвали и ще продължават да се случват независимо усилята ни да предотвратим това, но нека хората бъдат по толерантни един към друг когато става дума за нещастен случай все някой заслужава наказание и носи отговорност ,но когато поеманата отговорност би разрушила живота на някой друг допуснал грешка нека не се превръща живота му в ад.Какво се случи със Стависки превърнаха живота му в ад по добре да си беше излежал двете и петте години....
Тази странна и неуместна отбранителна позиция, която заеха хората тук, не е народопсихологическа а ла "Гузен негонен бяга" черта въобще. Българинът е невероятен потенциал, за съжаление обаче, е свикнал някой да мисли вместо него, затова и сме на този хал.
Ако беше казал - ето, аз като журналист, отказвам само да сипя обвинения и решавам да си свърша работата като, например, направя едно журналистическо разследване кои са точно хората, които през всичките тези шест години са си затваряли очите - ами щях да го подкрепя. Но той не е искал да го направи. И толкова много не е искал, че се е забил чак в аналитичната психология, за да търси теория, която да пришие към готовата си теза." Драго Симеонов НЕ Е разследващ журналист. Дори и да имаше изнесени факти тук - пак щеше да има изписани 5 милиона подобни коментара. Казаното в статията е най-тъжно, защото е самата истина. А всички коментари само го доказват.
24strawsPulledAtRandom добре си го написал. Но едва ли някой журналист ще се размени с теб, за да минем във фаза 3 - уви! :-))....просто аз откривам истини в статията....сетих се за убитата Яна - много говорене, много писане, шествия и какво? ...сетих се за момчето, което пребиха в 35 училище и остана без бъбрек и месец по-късно побойника беше пак на училище, сетих се за още доста трагедии, които ни развълнуваха, разтроиха, дискутираха се и до там. Има нещо много гнило и за съжаление ние няма да го оправим :-). Можем само да напишем дали казаното от Драго Симеонов ни харесва или не. Да видим дали ни е накарала да се сетим за нещо. И да изберем път за себе си.