Детство на бунището

Почти половината от българските деца живеят в бедност. Бедност, която се възпроизвежда от поколение на поколение. Бедност, която оставя на дъното на социалното функциониране хиляди малки деца и ги превръща в безпомощни възрастни.

Бедността обаче едва ли е единствената причина едно малко момче да остане непридружено в болница месеци наред, да се бори само с рака и да не получава грижа.

В семейството на деветгодишния Мустафа отдавна е пречупено разбирането, че децата са ценност.

Те дори не са инструмент за прехрана - 21-годишната му майка не получава социални помощи за 3 от петте си деца. Слушайки историята на това семейство, неизбежно в съзнанието ми изниква образът на дивите животни, които раждат децата си, отглеждат ги за кратко, а след това ги оставят да продължат сами живота си. И да оцелеят, ако е възможно.

Обществото отдавна се е провалило в грижата за децата в риск. Дали защото сме бедни или просто защото не ни се занимава с чуждата болка и проблемите на другите, но за нас е повече от обичайно да виждаме деца, които просят, деца, които живеят в колиби, деца, които са сами, нещастни и тъжни. Не за друго, а просто защото мнозина от нас също са такива.

Върху тези деца ние виждаме собствената си неспособност да се справим като възрастни и затова ни е по-лесно да подминем, като кажем, че това не е наша работа, има си институции или тривиалното:

"И да сигнализирам, нищо няма да направя, само неприятности мога да си докарам."

Провалени са и институциите ни, които трябва да се грижат за децата. В случая на малкия Мустафа и неговите братя и сестри - шокиращо е бездействието на държавата, въпреки добрите правила, които са разписани в закони и наредби.

Първи за риска пред децата трябваше да сигнализира кметът на селото, защото тези деца живеят на неговата територия.

Има информация, че деветгодишното дете е ходило на училище и е завършило втори клас - въпреки че то не знае и дума на български език. Ето го и провалът на училището като институция. За пореден път се потвърждава, че училището разчита на бакалските сметки, за да си получи парите и да съществува, а не да ограмотява и развива.

И кметът, и директорът на училището са органи по закрила на децата - би трябвало нечуваната нищета, неглижирането и бедността, които са ходили на училище всеки ден с Мустафа да ги е ударила в очите и те да сигнализират за това службите за закрила на детето.

Болницата също е виновна, защото трябваше да бъде проактивна и да каже на социалните работници, че при тях има дете в риск - нещо, за което са задължени по закон. Похвална е инициативата им да съберат дрехи и да се грижат за детето като за свое, но по този начин нищо не се променя нито за Мустафа, нито за неговите бедни, клети братя и сестри.

Случаят на Мустафа е шамар за службите за закрила на децата на територията на Крумовград и Пловдив. Пореден шамар за претоварените социални работници, които разчитат на писмени сигнали, за да се задействат.

Никога няма да забравя думите на шефката на службата за закрила на детето в Пловдив, която каза, че детето не било неглижирано, имало нужда единствено от дрехи. Поредното доказателство, че животът на едно дете зависи от разбирането за подкрепа и взаимопомощ на една чиновничка.

Социалните служби, които трябва да закрилят децата, уж се ръководят от най-добрия им интерес, който в повечето случаи е най-добрият интерес на службите. А той включва малко работа, директивен и груб подход, авторитаризъм и търсене на баланса - хем родителите да са добре, хем системата да си е свършила работата.

Сега социалните служби трябва да проучат възможностите Мустафа да се върне у дома. След това ще проучат възможностите на бабите и дядовците да се грижат за децата. После ще се търси вариант за приемно семейство и ако и това не стане, децата ще останат в дом. Веднъж попаднат ли в системата, децата ще останат нейни клиенти до последно. С тях, както с останалите близо 6 000 деца под грижа, държавата ще отчита напредъка и доброто съществуване на българчетата пред Европа.

В същото време, социалните работници се страхуват да влязат в гетата, учителите се плашат да сигнализират, защото ще останат без работа, като по този начин безпросветността и нищетата се толерират от тези, които трябва да са първи в битка за правата на децата.

Държавата си остава безкомпромисна към приемните семейства, натоварва ги с големи очаквания, проверява ги, очаква да поправят счупеното от всички по веригата детство.

Най-плашещо и разочароващо в развитието на приемната грижа в България е неадекватността на социалните работници, които в последно време са предприели кампания да връщат децата обратно в родните им семейства, без да са решени проблемите, довели до извеждането им.

Много думи са изказани за това какво трябва да се направи, за да се промени патологичната среда за уязвимите българчета. И не е вярно, че за това трябват много пари.

Единственото, което е нужно, е гражданско самосъзнание и смелост на всеки един от нас.

Обаждайте се на 112 всеки път, когато видите дете да проси на улицата, на светофара. Звънете на спешния телефон, когато съседите ви бият децата си. Не толерирайте насилието и у дома, самите вие се въздържайте от това да изливате неспособността си да се справите като напердашите децата си.

Обръщайте внимание на децата около вас и ако се съмнявате, че някое дете живее в нечовешки условия, сигнализирайте на 112 или в отдела за закрила на детето. Но най-вече търсете отговорност на службите за това какво е станало с вашия сигнал. Само така ще научим чиновниците, които взимат толкова важни решения за децата, да си вършат работата. Рано или късно ще спасите един човешки живот, което може би ще е най-големият ви житейски принос.