Нормално е новините за престъпления да ни афектират. Пиян шофьор (пореден) прегазва пешеходец... Група тийнейджъри (поредна) показно пребива човек... Насилник на животни (пореден) извършва деяние, от което ни настръхват косите, че даже и се забавлява с това или го заснема...
Ядосани сме? Добре. Защото трябва да сме ядосани. Но дали и доколко е градивен гневът ни?
При случаи на престъпления срещу личността, на хулиганство, на транспортни престъпления, престъпления в условията на домашно насилие или престъпления срещу животни, общественият гняв обичайно се фокусира върху едни и същи призиви - лишаване от свобода до живот, че даже и смъртно наказание.
Или Крумови закони, каквото и да значи това, при все, че са известни общо пет и нито един от тях не касае нито едно от посочените като пример престъпления.
Струва ми се, че основно помним само онзи, при който на крадците се отсича ръката, а защо бихме мислили, че така се гради цивилизовано общество от XXI, а не от IX век, за мен си остава загадка.
Не големите и жестоки наказания работят, а ефективните, ангажиращите и насочените към истинско превъзпитание на дееца.
И не го казвам от емпатия към доказаните извършители на престъпления - толерантността и емпатията ми към тях, макар и да съществуват, са относително ниски, тъй като фактори като обществената опасност и съпричастността към пострадалите стоят по-високо в ценностната ми система.
Казвам го, защото в дискурса на наказателната политика целесъобразността следва да стои по-високо от емоциите, импулсите и популистките решения на парче. Сред държавите с най-безкомпромисна наказателна репресия по света принадлежат Саудитска Арабия, Иран, Северна Корея, Китай, Сингапур, Малайзия, Иднонезия, Обединените арабски емирства.
САЩ, които у нас обичаме под път и над път да даваме за пример и за добро, и за лошо, също са запазили изключителна суровост в наказанията, особено в някои щати, където все още са позволени смъртните присъди, а и генерално системата позволява кумулиране на наказания и благодарение на него можем да чуем впечатляващата новина, че някой е бил осъден на 216 години затвор.
Само дето не това са местата, които си представям, когато си мисля за безопасност, благополучие и безпроблемно вървене по тъмно сама на улицата.
Представям си по-скоро скандинавските страни - същите тези, за които от време на време завъртаме снимки от затворите с възмущение, че изглеждат по-добре от нашите хосписи и студентски общежития. (Което впрочем е проблем изцяло на нашите хосписи и студентски общежития!)
Основната цел на една работеща наказателна система е всъщност превенцията.
Когато някоя безчовечна жестокост вече е извършена, няма да върнем времето назад, ако ще и да теглим извършителя на четири посоки с конски талиги или пък да го набием на кол. Фигуративно, нали.
С последното само бихме дали пример на обществото, че такива мерки са приемливи, когато се отнася до справедливост, и съответно бихме го навели на мисълта, че собствената му частна справедливост също може да се развива така.
Разбира се, че обществено опасните престъпници трябва да са отделени от обществото.
Дори не толкова, за да бъдат наказани, колкото за да се осигури безопасността на хората. С идеята на аболиционистите за тотално елиминиране на затворите мога да се съглася единствено в частта ѝ, че затворът може да се използва за политическа репресия и сплашване на противници.
Превантивният ефект на наказанията започва далеч преди да се е стигнало до най-лошото и цели всъщност така и да не се стига до него.
Той следва да обхваща безразсъдните шофьори, преди да са причинили нечия смърт. И непълнолетните хулигани, преди да са пребили човек.
И домашните насилници, преди да са убили партньора или детето си, или пък с поведението си да създали следващия травмиран човек, който да се превърне я в сериен убиец, психопат, мъчител на животни или горд продължител на традициите в домашното насилие.
Мястото на такъв род престъпници рядко е в затвора. Не защото заслужават да ги галим с перо, а защото ще се върнат в обществото. И би било по-добре да не се върнат в обществото, след като са прекарали някоя и друга година буквално в школа за престъпления, която със суровостта си ги е счупила окончателно.
Да не говорим, че сам по себе си затворът изглежда в съзнанието на хората малко като "Бог високо, цар далеко" - нещо абстрактно, което няма да се случи на тях.
За първо провинение, което не е изключително тежко, извършителят обикновено се осъжда условно или при изпълнението на определени условия наказанието му се заменя с административна санкция. Това зависи от обективни законови предпоставки, почти не от преценката на конкретния магистрат по делото.
При това той на практика се прибира вкъщи с усещането, че му се е разминало.
Далеч по-ефективни за такива ситуации са пробационните мерки, сред които са включително безвъзмездният труд в полза на обществото, задължението за участие в образователни програми и програми за поведенческо въздействие, подписката, задължителната регистрация по настоящ адрес, периодичните срещи с пробационен служител, ограниченията за свободно придвижване.
Всички изброени мерки могат да се комбинират по преценка на съдията и гарантират трайна интеракция и работа с дееца, така че действително да му се повлияе и да бъде проследено поведението му в развитие.
Като "по-леки" наказания в сравнение с лишаването от свобода, тези мерки са и по-лесни за налагане от съда и изтърпяването им не е дотолкова обвързано с десетки условности, от които в крайна сметка да няма никакъв резултат.
Що се отнася до транспортните престъпления, които са едни от най-често срещаните и същевременно обществено опасните у нас, за тяхната превенция работят глобите и конфискациите. Те осигуряват бърза, реална и осезаема санкция, която директно засяга нарушителя там, където наистина ще го заболи - в имуществото му.
Отнемането на превозното средство не само наказва, но и елиминира инструмента за повторно нарушение, което има силен възпиращ ефект.
Глобите, от своя страна, изпращат ясен сигнал, че рискът не си заслужава, стига обаче те да са пропорционално съобразени с имущественото състояние на дееца. Съгласете се, глоба в размер на 2000 лв. например има различно значение за човек, който е на минимална заплата и за син на милионер.
Там, където условното осъждане не дава резултат, имуществените санкции често са единственият работещ механизъм.
Освен това, когато обществото вижда, че сериозните провинения водят до загуба на имущество, се създава усещане за справедливост и ред, а потенциалните нарушители получават ясен стимул да спазват закона. И то преди да се е стигнало до момента, в който да крещим по улиците за доживотни присъди в пристъп на справедлив гняв, отчаяние и възмущение.
И не на последно място, мисля, че за днешните деца, които толкова много искаме да занимаем учебно с темата за добродетелите, би повлияло изключително благотворно да видят примера, вместо лекцията. Представете си децата да имат заложено в учебната си програма доброволчество - с възрастни хора, с животни, с други деца, лишени от родителска грижа или в риск.
Може би тогава по-рядко би се налагало да си говорим изобщо за прилагане на пробационни мерки при непълнолетни. Imagine all the people.
