Литература

Френски литературен критик бе казал, че някога Париж беше градът светлина, а сега френските писатели мъждукат като 25-ватови крушки пред литературните светила от Северна и Латинска Америка. Понеже френският талант търсел лесна слава в пресата, вместо да пише книги. Колкото по-добри френски вестници, толкова по-невзрачна френска литература.

В СССР - обратно. Литературата беше иззела функциите на пресата. И преди и по време на съветския режим книгите казваха онова, което печатът премълчаваше. Един английски наблюдател каза: Разликата между лондонското и московското метро е, че пътниците в лондонското четат вестници, пътниците в московското четат книги.

Дано това е причината, поради която напоследък в България вестникарските тиражи падат, докато книгоиздаването като че ли се съживява. Дано, ама надали. Ако куп вестници са боклук, не излизат ли и боклук-книги? И доколко тези две боклучени купчинки са засипани от боклука, бълван от електронните медии?

Отидох на гости. Домакините търпяха моите цигари, аз търпях техния включен телевизор. Един от гостите излезе заядливец и каза, че телевизорът е по-вреден от цигарите. Домакините бяха записали шоу програми от цял свят. Всички те бяха с клакьорски аплодисменти. Всеки водещ посрещаше всеки свой гост с въпроса "Как си?"

"На английски този въпрос е добре, понеже е безсмислен", каза заядливкото. "На "хау-ду-ю-ду" отговаряш с "хау-ду-ю-ду". Тъп въпрос като за тъпи зрители. Съзвучно."

Заядливкото говореше в стила на Оскар Уайлд, при когото има приблизително следното:

- Лицемерието е култура; Тартюф трябваше да се роди в Англия - усмихна се Дориан Грей и запали цигара вместо пура, "понеже цигарата те оставя незадоволен, докато хората, които пушат пури, са самодоволни и скучни като английски роман".

Оскар Уайлд пишел изящно на английски. Но написал "Саломе" на френски. Считал английския за непригоден да изразява чувства. Кралският цензор забранил поставянето на "Саломе" в Лондон. В Париж актрисата Сара Бернар блеснала като Саломе.

Самуел Бекет написал "В очакване на Годо". Ако питате Google, това е най-значимата пиеса на английски език през ХХ век (It was voted "the most significant English language play of the 20th century"). Грешка. Бекет написал тази пиеса на френски (En attendant Godot). После седнал и я превел на английски (Waiting for Godot).

Преди това в "Троицата" (има Trinity College в Кеймбридж, но и в Дъблин) Бекет чел лекции за Расин, френски драматург от ХVII век. Расин написал "Беренис", където в пет действия двама души си говорят и нищо не се случва.

Там, където бях на гости, камината гореше, разговорът вървеше и от темата как всички водещи шоу програми по света си подражават и задават безсмисления въпрос "Как си" и си копират форматите, пренебрегвайки авторските права, разговорът неусетно преля към авторските права и заядливкото се заяде с мен:

- Защо пишеш под твоите писма copyright? Гаргите ли ще уплашиш?

Една млада дама, работеща за защитата на авторското право, поиска да защити мен и авторското право. Трябва да се плаща за авторско право, каза тя. Заядливкото я сряза:

- Ти като учеше теоремата на Питагор, плати ли на Питагор? Лукас плати ли на Рихард Щраус за музиката в "Звездни войни"? Думите "авторско право" и "копирайт" ти ли ги измисли, или те са от езици, измислени от други хора?

Не можах дума да обеля. Но имам мнение. На въпроса "Как си" трябва да отговориш по английски с "Как си", за да не обясняваш как си.

Кеворк ме питаше "Как си" и когато кажех "Добре съм", той казваше на екипа "Ние се скъсваме от бачкане в монтажа, пък Джимо си е добре". Кажех ли "Зле съм", той казваше "Я стига си се оплаквал." Накрая му казах "Дай пет лева и ще ти кажа как съм" и той почна да разправя: "Знаете ли защо Джимо все мълчи? Джимо говори само когато му плащат." Оказа се, че пак съм сбъркал с отговора. Трябвало е да отговарям "Няма да кажа как съм."

В "Приказки от страната Алабашия" ("Rootabaga Stories") на Карл Сандбърг единият герой е Дайми Брадвата, другият - Няма Дакажа. Сетих се за тях, когато в България и в Унгария подготвиха закони, заставящи журналистите да издават техния източник на информация. Законодателят е като Дайми Брадвата.

Иска да забрани на журналистите да казват "Няма да кажа", а правото да говориш и правото да мълчиш са еднакво важни. Навремето Желю Желев каза: България вече е демократична страна, защото в нея има свободен печат. Сега българският печат отново става дирижиран.

Ами Либия? Защо тъй? Европейците така, пък САЩ по-иначе. Оскар Уайлд, като се завърнал от триумфално лекционно турне в САЩ, казал: "Американците не разбират защо европейците открили Америка, преди да открият себе си."

Пиесата "Береница" ("Беренис") на Расин вече я споменах. Не аз, а Георги Марков (Джери) трябваше да разкаже за българската береница. Но през 1978 на 7 септември, рождения ден на Тодор Живков, Джери умря, прободен от "българския чадър".

Български, на КГБ или на западна централа - аз не зная. Това ще се узнае след няколко десетки години в България; разбира се, ако тогава все още съществува България и ако изобщо някой в България се интересува от този чадър.

Джери беше технолог във фабрика "Победа", която произвеждаше вакса за обувки. Фабриката беше като подминеш сегашната автогара "Изток", повървиш трийсетина крачки към "Дианабад" и свърнеш вдясно; там работеше и варненската ми леля Анка Ганева. После Джери прописа есета и сценарии, проникна в партийния хайлайф, стана невъзвращенец (да, имаше дума "невъзвращенец") и заговори по западни радиостанции.

В България на "береница" играели в правителствената резиденция, където големците посрещали Нова година с жените си. След като пионерчета ги сурвакали и си отивали, започвала "береницата", смятана за румънска игра. Тя била нещо като "Пусни, пусни пръстенче".

Една дама с кърпичка и пръстенче обикаляла големците, насядали в кръг. У когото останело пръстенчето, целувал дамата през кърпичката. Не мога да си го представя много ясно; това Джери трябваше да го разкаже в неговите "Задочни репортажи" и той не го разказа, поради чадъра. Ала той успя да каже по-важни неща. На 26 януари 1972 радио "Дойче веле" излъчи неговото есе за изчезването на българския народ.

Литература? Култура? Я стига глупости. Нека силата бъде с вас.

www.segabg.org