Ужасно смущавам съседите си в новата кооперация в центъра на София, когато ги поздравявам.
Те правят всичко възможно да не изрека така притеснителното „Добър ден!". Щом чуят шума от завъртането на ключа в ключалката ми, започват панически да бързат да се разкарат от междусъседската площадка, мечтаейки да се самоизтрият от полезрението ми.
Моето „добър ден" ще да е с егати тегавата карма.
Да чуеш някакво положително послание от устата на непознат или до ушите ти да се докосне някоя хвърлена в небитието негова добра дума е равносилно на вещерско проклятие. Сякаш твоето пожелание за хубав и ползотворен ден, лека нощ или приятен уикенд ще предизвика световното зло, което с костеливи лапи ще заклещи този, към когото е отправено и ще го омагьоса със силата на клетва, изречена от озлобена анадолска гледачка.
Тая история със съседите, които с изумителна органика се правят, че не съществувам, когато с цялата си материалност се изправям пред очите им, ме наведе на мисълта, че у нас всички възможни стандарти за възпитание и учтивост са подменени.
Както, между другото, стандартите за каквото и да е.
Да поздравиш у нас е въпрос не на чест, а на самооценка. Колкото по-високо се оценяваш, толкова по-неучтив и темерутест трябва да си. Усмивката е белег на несигурност или на някаква личностна лекота, която е срамна в обществото. Да си замислено озадачен е поза, която винаги ти носи повече позитиви - че кой ще се довери на тоя, дето се усмихва наоколо като дете-отличник?!
Я си се нацупи едно хубаво, гледай през или над хората, прекъсвай ги, докато говорят и изобщо играй го „особняк", за да те приемат насериозно!
Да сте виждали широко ухилена мутра например? И, добре, де, ако сте я виждали в този незащитено несериозен вид, най-вероятно е празнувала нечий пореден милион или е хваната от обектива в крачка на чалга екстаз. Та да не си помислите, че така си е с усмивка на уста непрекъснато, сакън!
Ако можех да съм актьор в психологическа драма, с часове щях да изучавам актьорските способности на средностатистическия българин, впрегнати в старанието му да избегне всеки допир до добрите маниери.
Ако случайно сте изтресли своето „добър ден" току в краката на вашия съсед, забележете с какво усърдие той се опитва да не го регистрира.
Започва трескаво да си рови в чантата, концентрирано се втренчва в мобилния си телефон, завързва с неумелостта на първолак връзките на обувката си, духа си носа с шума на водноелектрическа централа и изобщо много е зает!
Така че поздравявайте си, колкото си искате - българинът няма да ви отговори. Ако пък го направи, нещо неприятно скоро трябва да компенсира това усилие. Като например - да ви поиска назаем бормашината от мазето, допълнителна сума за месечната такса на блока или пък да станете кръстник на дъщеря му!
Сред българските представи за класическо възпитание фигурира още манията да те уморят от преяждане.
„Ако конят умре, от зоб да умре", казваше дядо ми и нямаше предвид никакво метафорично значение. Да бъдеш убит от прехранване, според българските възпитателни стандарти, си е абсолютно задължително, щом искаш да демонстрираш уважение.
Струва ми се, че всяка втора българска жена е закърмена с фразата „Ще ме обидиш!", произнесена по повод нежеланието на някого да опита храната, която тя е приготвила. Пълните с връх чинии, от които преливат готвени манджи с мазни сосове, са част от детството на всяко българче, а „да е нахранен" е условие за щастие у госта, подредено в ценностната система на деветдесет процента от българите.
Пък дали е нахранен изобщо не решава собственикът на съответния стомах - това е привилегия на домакина, който по свое усмотрение може да пълни чинията на госта си колкото и както си пожелае и да го тъпче като възглавница с дреп.
Веднъж отказал да поеме повече храна, гостът става център на внимание на масата и бива обстрелван от присъстващите около нея с най-различни предложения за нови и нови вкусови комбинации (я опитай чушка със сирене и си сложи кисело мляко в мусаката!). И а е посмял да направи кисела физизиономия и да не му хареса, а се е подложил на истински кулинарен терор!
Яж това, пробвай онова, сложи сол, прибави лимонов сок, дъвчи, гълтай...
Сякаш анатомичните ти способности са закърнели и мисията на домакините ти в тоя живот е да ги върнат на въоръжение. Да, разбира се, може и да не можеш да натъпчеш в стомаха си всичко, което са предвидили да изядеш, но и тогава има изход!
Просто си тръгваш с няколко добре пакетирани празни кутии от сладолед, складирали в името на твоето „злоядство" храната, която така или иначе си задължен да погълнеш! Следователно, извинения от типа на „ма не мога повече" или „благодаря, хапнах достатъчно" са някаква тотална отживелица и проява на долен запазноевропейски каприз!
Сред българските представи за добро възпитание е и свенливо прикритото настояване да си събуеш обувките, когато си на гости в апартамента на някого.
Никой няма да ти даде нареждане да си „изуеш калеврите", но така остро и безапелационно ще те отстреля с поглед в краката, че обувките ти сами ще се събуят и подчинено, като в приказка на Шехерезада, ще се подредят покрай стената на коридора или направо на черджето пред външната врата. Че обувката е част от цялостната визия в комплект с костюма и аксесоарите може и да е френско-британска претенция, но изобщо не е съотносителна към българската действителност.
С костюм, с копринена рокля или с ръкавици до лактите всеки трябва да си събуе обущата, когато влиза в чуждия дом, защото... ми защото така!
Че няма да ти чистят калищата след теб, я!
Да си любезен и възпитан по български означава още да благодариш за това, че някой ти е казал името си или че те е оставил да си произнесеш спокойно своето. „Иван, благодаря!" е реплика, която може да ме докара до умиление, само защото ние сме единствената нация, която при цялата си арогантност, държи да изрази благодарност за това, че някой си е отворил ушите да чуе собственото ти заглавие.
Всъщност на мен не ми е много ясно за какво точно е благодарността в този случай. В смисъл кое е точно усилието, което е било положено, че и за което да благодарим. Ама много питам аз, да ви кажа! Благодаря за вниманието!
Стига ви поне един път годишно да пътувате с български самолет или поне с българска аудитория на борда, за да установите другата важна особеност на българското добро възпитание - аплодирането при кацане.
Пътувам със самолети от деветмесечно бебе и мога да се закълна, че това изобщо не беше общоприета практика. Преди десетина години плахо се настани спорадичното изпляскване в мига, когато колесата докоснат пистата. Днес обаче имам чувството че някои хора се качват в самолета само и само да имат възможността френетично да запляскат с длани на финала на полета - все едно да кацнеш жив и здрав е най-неочакваното нещо на тая земя и цялата летяща общност с почуда установява, че се е върнала сред земляните невредима и цяла. О, какъв късмет!
Бяха ми казвали, че в Щатите аплодисментите в края на полета са нещо обичайно. Когато пътувах дотам обаче съвсем не станах свидетел на подобно нещо.
Истината е, че с италианските аеролинии също ми се е случвало аудиторията да ръкопляска като на премиера в Миланската Скала, но е факт, че в българския вариант има известна доза необяснима припряност - сякаш наистина пътниците си сядат на дланите по време на летенето и чакат като попски деца края на задушница момента, в който ще могат бурно да изразят одобрението си за компетентността на кокпита.
Българите имаме някакъв комплекс относно одобрението и ръкопляскането.
Няма как иначе да си обясня и навика в края на всеки театрален спектакъл публиката да става на крака и да аплодира права актьорите, независимо че може напълно да съзнава, че е погубила безвъзвратно два часа от живота си.
Театрото може да е било като във възрожденско школо, актьорите може да са играли като амбициозни отличници от езикова гимназия, а и текстът е твърде вероятно да е декларативен като ученически лексикон - това няма нищо общо с ентусиазма на българския зрител! За него е важно да се ръкопляска мощно накрая на спектакъла, а седалките да се опразнят за секунди! Тази завършваща част от вечерта на изкуството е равностойна на реално участие в него. Затова може и нищо да не си схванал от авторовите похвати и заигравки - важното е просто да си в кондиция за финалното ръкоплещене!
Пък когато спектакълът е наистина феноменален, да се завтечеш напред към авансцената и там, в подножието на поклона, да заблъскаш длани в знак на одобрение си е направо класика.
Към всички тези особености на българския бит и възпитание бих добавила още няколко неща:
храненето с мляскане и пръхтене, шумното пикаене в обществените тоалетни, скандалите на „ти" в градския транспорт, високото провеждане на бизнес преговори по мобилните телефони (копеле, влезнАха ли ми корабите?...), константното пускане на бормашина в почивните дни и часове от денонощието, заставането в плътна и непробиваема армейска линия пред отворените врати на метрото, пътуването и отдясно и отляво по ескалаторите, шумното секнене, кихане и кашляне, плюенето на улицата, ходенето в единна редица от край до край по градските тротоари, започването на телефонен разговор с фундаменталния въпрос „Кой?" или „Кой там?", биенето на децата, пренебрежението към старите хора и обръщението „лелче" и „дядко" и т.н и т.н.
Знам си, че няма как една сутрин бай ви Ганя да се събуди, да изхлузи потурите и да си тури фрак, пък и да го направи, това едва ли ще го спре да скочи в тихата минерална баня и да се потупа по косматите гърди с „Булгар, булгар!"
Знам и че доброто и естествено възпитание изисква няколко века ренесанс, натрупана богата обща култура и поглед, фокусиран по-далеч от пъпката на носа. Но някак и не съм съгласна, че във времето, когато с един клик узнаваш колко е тежък днешният трафик в Ню Йорк и какво ще е времето в Манила следобяд, можеш да имаш извинения за отчайващата си невъзпитаност. Ключът сигурно се крие някъде в свободолюбивите дебри на разгащения анцуг или пък в изконната българска балканска начумереност.
Няма значение обаче. Защото дори в съвременния объркан и динамичен свят „Добър ден" си е „добър ден", а отношенията между хората са най-ценният капитал.
Някой заключения в статията са немного преиначени и преувеличени, а най-вече плод на недостатъчен опит и повърхностен анализ. Като пример - не само българите ръкопляскат в самолета при приземяване. Със сигурност. Обаче друго исках да кажа - тази статия ще предизвика доста емоции
Батка....гледам ,че по много теми изказваш тъпи мнения, ама тоя път надмина себе си....надскочи се, така да се каже "недостатъчен опит и повърхностен анализ" е добит в училища по етикет и протокол в Лондон и Брюксел, авторката е била редактор в отдел "Култура" на вестник "Стандарт", баща и е Хиндо Кисимов, израснала е в интелигентна и културна среда .... а ТИ ? Ти Батка си един ЦЪРВУЛ
Жон Смит, та викаш ти, обучението в училищата по етикет в Лондон и Брюксел е достатъчно условие за тънко познаване на българскат народопсихилогия. Или пък децата на уважавани родители по подразбиране са върхът на житейската мъдрост. Ти щото си нямаш мнение или ако е различно от това на капацитетите от отдел "Култура", то е тъпо,а?
Този тип статии не се ли поизтърка малко? Единствената забавна и откровена вярна част беше тази с яденето. Всичко останало лъха на клише отдалече. Хора, това че сте се били за два дни в Германия, Белгия или която и да е друга страна в Западна Европа, не ви прави на момента експерти по народопсихология. Например - нека авторката заповяда на лекция в който и да е немски университет, за да чуе какво се казва "шумно секнене, кихане и кашляне", а бих добавил и пърдене. Много често ми се случва да не мога да чуя какво казва професорът заради тези специфични шумове. А те, разбира се, не се случват само в университети, а също така в мензи, ресторанти, кафета и прочие. В България, честно казано, никога не ми се е случвало непознат да се изсекне с всичка сила точно до мен, докато ям. Бих продължил и оборил още няколко неща, но не ми се занимава. Тези статии бълват ограничеността, която уж преписват на българина. Не твърдя, че масата българи са цвете за мирисане, но стига толкова хейт. Знам, че на всички треторазрядни драскачи им е най-лесно да седнат и да пишат какъв простак е българинът, но някак си не са нито интересни, нито коректни.
всички в уебкафе знаем кой е главният виновник за това отношение - Русия
#оставка #ранобудните
Къде има нови кооперации в центъра на София? Да не става дума за " широкия център"? То там от кол и въже, но с "евра". А събуването го има в родовата памет - предците са газили кал до колене. Че и в кочината са влизали да нахранят хайванчетата. Ко толкоз???
Къде има нови кооперации в центъра на София? Да не става дума за " широкия център"? То там от кол и въже, но с "евра". А събуването го има в родовата памет - предците са газили кал до колене. Че и в кочината са влизали да нахранят хайванчетата. Ко толкоз???
Според мен напоследък нещата в БГ се променят бавно, но положително и ми се е случвало да се поздравявам с непознати. Не такова беше обаче положението по време на комунизма. Това дотолкова беше част от културата, че имам много добър спомен, когато случи "прецедента". Бях вече 15-16 годишен, които се стараеше винаги да поздравява приятели и познати, но никога непознати. Беше зимно време почти нямаше движение, разкарвах се по шосето от курорта Дружба към Варна. На среща идваше само един човек и можехме да се виждим поне когато бяхме на около 100 метра, докато бавно се приближавахме един към друг. Когато беше на около 20-тина метра от мен го идентифицирах като северно-кореец с голяма значка на ривера, беше около 50-годишен. Когато бяхме на около 3-4 метра един от друг очите ни се срешнаха и той ми каза "Добър Ден!". Въпреки че бях доста изненадан успях да отреагирам кимнах с глава и също поздравих. От доста време живея извън България, но тук е повече от нормално да се срешнеш с непознат и най-малкото да се поздравите с кимване на глава. Говори се, че сме гостоприемен народ, но тази част от комунистическата култура да гледаш на непознат като едва ли не като враг има доста дълбоки негативни отражения над средния българин според мен.
Интересно... до голяма степен разбирам заключенията на авторката. Но като повечето автори тук, за тях България = София. Голяма част от аргументите стават невалидни, когато табелата за влизане в София остане зад гърба ти. Имам роднини във Велико Търново и в Пловдив и съм живял и на двете места доста време. Хората са далеч по-скопойни и по-отворени, не само относно някакъв плитък етикет от рода на 'добър ден', но и да ти помогнат ако видят, че си в нужда. Не казвам, че хората извън София са нещо повече, но истината е, че тука хората са доста по-изнервени и неспособни да оценят и малкото, което имат. Докато има такива статии, в които има равен знак между София и България, никога няма да видим всеобщи усилия на национално ниво, относно проблеми, които стоят пред нас като нация.
По-глупaвa стaтия не бях челa, явно писaнa от човек имaщ претенции дa е уж "възпитaн", a всъщност се опитвa дa подрaжaвa нa някaкви порядки. Дa, съглaснa съм, че не възпитaно дa не поздрaвявaш, но се съмнявaм товa дa е толковa мaсово. Имa хорa нa които им липсвaт първите седем години, но товa не е типичнa бългaрскa чертa. Всъщност стaтиятa ме ядосa в моментa в който се обърнa внимaние нa товa кой се събувaл докaто гостувa и зa "мaзните мaнджи". Нямa нищо невъзпитaно в товa дa те посрещaт нa гости с пълнa мaсa, a всичко остaнaло е силно преувеличено. Имaме по-сериозни проблеми в държaвaтa и изобщо с възпитaнието нa подрaствaщите, именно от тaкивa влияния и подрaжaвaния нa по-културни нaции. Може би порaди товa децaтa не могaт дa пишaт прaвилно, нa 11-12 години вече пушaт, пият и имaт бурен полов живот. Сигурно проблемите идвaт от товa че родителите им сa се събувaли отивaйки нa гости или сa кaрaли гостите дa изяждaт мaзните мaнджи. Убеденa съм, че aвторкaтa едвa ли е грaфиня, a може би е от онези хорa, които имaт безумни претенциу, че сa културни и от хaй-лaйфa (aко имa тaковa нещо тук), a всъщност е изпълненa с комплекси. Дa отричaме всичко, с което сме възпитaни и порaснaли и дa възхвaлявaме чужди порядки не е прaвилно. Некa бъдем възпитaни, но и дa стигaме до крaйности.
жалко! много жалко е да гледаш как авторът на статия (някакво късче културно послание) се принизява до нивото на най-долните коментиращи, за да угоди на простотията им и да нахрани най-долните им страсти... това вече е халтура, уважаеми господа! и независимо кой или какво го налага, този процес на морален разпад и липса на отговорност разяжда обществото... вместо да градите добродетели, вие системно храните "лошия вълк" в душите на хората и не давате никакъв шанс на доброто да изплува (в този ред на мисли, защо изобщо скачате срещу Слави Бинев, Слави Трифонов и какви ли още не негодници) културата не създава чудовища и демони, тя се бори с тях
Ало, авторчето, хайде по-полекичка, ако може така, разбираш ли!Нещо ми идва в повече анти-българското хейтване. Щото, нали, ние тук а село си се поздравяваме. Пътуваме със самолет до съседните колиби и не мислим, че това дали пляскаме или не има някакво значение. И да се правим на Иван Хаджийски си требе акъл, а не саде една ПИШУЩА машина. Тъпичко ви се е получило матриялчето, госжа....
И аз съм със смесени чувства за тази статия. За нацупването и преяждането - да и да. Но после почва да разочарова - с пляскането в самолета, с пляскането в театъра и със събуването. Абсолютно съгласен с коментар по-долу, че основната маса на всеки народ е горе-долу с едно и също културно ниво, че из прехвалени европейски градове мирише на пикоч и т.н.. Що се отнася до това къде у нас миришело -- в подлеза на Централна Гара в София има някои доволно силни места
Меко казано, изключително претенциозна статия. А по същество - тук-там леко докосва справедливостта. За вярно може да се приеме, че не сме много усмихнати, но да се твърди, че не отвръщаме на поздрав, е много силно преувеличение. На мен не ми се е случвало или не си спомням да ми се е случвало, което означава, че е много рядко изключение и не може да се използва за обобщение. На автора може и да се е случвало, дори може много често да й се е случвало, но това по-скоро е повод за размисъл за оценката на съседите й за нея самата. Отминавам негодуванието от подканите да си похапнеш при гостуване - не е чак толкова натрапчиво и не е масова практика. Отминавам и събуването на обувките. Това понякога е просто въпрос на хигиена - наистина не е необходимо да оставиш калта, през която си минал, по пода на жилището на домакините. Само ще отбележа, че това не се случва в "нова кооперация в центъра на София", а в по-отдалечени райони на столицата, където не навсякъде тротоарът е застлан с плочки, а някъде няма и тротоар. Но там пък ходенето на гости "с костюм, с копринена рокля или с ръкавици до лактите" е по-скоро екзотика :-) Възмущението от неуместното според нея ръкопляскане на пътниците при кацането на самолета е някакво недоразумение :-) За първи път пътувах зад граница със самолет в началото на 70-те години. Оттогава, мине се не мине някоя година, все пътувам за някъде със самолет. Летял съм до половината страни в Европа, до Близкия Изток, до Япония, до САЩ... Някога нямаше такъв обичай в самолетите. За първи път чух ръкопляскане след кацането при пътуване по вътрешна аеролиния в САЩ в края на 80-те години. След това съм го чувал и другаде. За информация на нехаресващата сънародниците си госпожа (госпожица) ще спомена, че при кацането на самолетите на летище Бен Гурион в Тел Авив, освен че се ръкопляска, в салона на самолета се пуща националния химн на Израел :-) Няма как да коментирам всички измислени наши, български, недостатъци, но не мога да отмина върха на сладоледа - "шумното пикаене в обществените тоалетни". Ей богу, и това не ми се е случвало да срещна, но то може би е особеност на дамските тоалетни :-)