Преди десет години светът преживя най-масовите и координирани протести в историята си. Общо около 15 милиона души излязоха по площади и улици в над 600 града - 3 милиона наводниха Рим, в Лондон и Барселона бяха над милион, 200 000 се събраха в Сан Франциско и Ню Йорк. От Оукланд до Ванкувър - къде ли не - десетки хиляди отправиха едно ясно, просто, световно послание - Не на войната в Ирак.
И аз бях сред многото противници на войната през онзи февруари, през 2003-та година в Манхатан. Тълпата се беше разляла на цяла миля между блокове, жилищни сгради и изоставени барикади, опитвайки се да стигне до централа на ООН. Десет дни по-рано държавният секретар Колин Пауъл представи там илюзорна разузнавателна информация, че Ирак евентуално притежава тайни оръжия за масово поразяване.
Множеството в Манхатън бе разнородно. Имаше анархисти и военни ветерани, гласовити студенти (по това време аз бях пресен колежанин), посивели пацифисти, включително и една баба в инвалидна количка, които още съжаляваха за войната във Виетнам. И безброй още хора. Като „Майки на футболисти срещу войната", музиканти, улични артисти, трудоваци от Ню Йорк. Чичо ми, доктор с практика във Великобритания и Индия, също се вля при демонстрантите и беше поредното лице от необятната тълпа.
Завладяващото чувство по улиците на Ню Йорк, въпреки полицията и студения февруари, беше за обединение и надежда. Скоро New York Times щеше да разтръби статия със следното заглавие: „В света има две суперсили - САЩ и световното обществено мнение".
„Бях толкова горда да застана до всички тези хора. Че инакомислещите американци не си стояха кротко у дома, когато изглеждаше, че целият свят прегръща нашата кауза", казва София Фенър, която сега защитава докторат в Университета в Чикаго.
В Лос Анджелис бременната Лайла Лалави извървя една миля с протестиращите по известния бул. „Холивуд".
"Помислих си - стотици хиляди хора в САЩ правят така, че да бъдат чути, и със сигурност няма как да бъдат пренебрегнати. Но бяха", спомня си писателката от марокански произход.
Така и стана. Провалихме се. След по-малко от месец САЩ си проправяше път из иракските градове и защитата на Саддам Хюсеи, полагайки постелята на една, както не предполагахме тогава, десетилетна окупация.
Протестите - както и да ги погледнеш - бяха историческо световно събитие, но се оказаха подминати с шеговито безгрижие от администрацията на Джордж Буш и Конгреса, който одобри войната. Съветът за сигурност на ООН бе заобиколен, а смирените и до голяма степен некадърни американски медии направиха прекалено малко, за да заглушат американския вой за войната.
Минаха десет години и трудно се разбира защо тази демонстрация на волята на народа на 15 февруари се оказа толкова неефективна. Америка след 11 септември, страната на силата на оръжието, даде път на по-смирения Запад, обременен от тежестта на неспечелени войни, финансови кризи и почти постоянна паника от политически дефекти. Бумът на социалните мрежи през последните години даде възможност на по-неизвестни и скромни епизоди на несъгласие да стигнат и да променят световния дневен ред и дебат.
Протестите отново имат значение. Публичните места - от площад „Тахрир" в Кайро до „Пуерта дел Сол" в Мадрид и малкия „Цукоти парк" в Ню Йорк - се превърнаха в символи на жизненост на демокрацията. Въпреки това, масовите протести срещу антикризисните мерки, които раздрусаха Европа, дори движението „Окупирай Уолстрийт" не могат да стигнат размаха и мащаба на събитията, които се случиха на 15 февруари 2003 година.
Все още ще се оспорват основанията за американската инвазия в Ирак, дори 10 години по-късно. Мажоретките на войната понамаляха през последните години, а много журналисти и анализатори се разкайват, че толкова безрезервно са защитавали войната. Диктаторът го няма, но над 100 000 иракчани загинаха, както и 4804 военни от международната мисия.
САЩ плати за тази военна авантюра, която не трябваше да се случва, близо един трилион долара. Това бе и едно упражнение за изграждане на нация, което регистрира само крехки и несигурни печалби.
Доста далеч от това да бъде „мисия изпълнена", американското приключение в Ирак се превърна в поучителна история на високомерие и неправилно планиране. Ясно е сегашното нежелание на Запада да предприеме по-решителни мерки за спиране на кървавата гражданска Сирия война. Това отчасти се дължи на „наследството", което САЩ ни остави в Ирак, където падането на режим отприщи нова фаза на сектантски убийства и хаос.
Само дето го няма задоволството да се обърнеш назад и да обявиш: „Казах ли ви аз" - не и с кръвта, която беше пропиляна и която продължава да се лее. Онази дълбока солидарност, която чувствах преди 10 години, вече я няма, вече избледня до някакво проявление на тъга.
В толкова сложен и политически враждебен регион, какъвто е Близкият Изток, моралните позиции трудно устояват. „Нашите искания са прости и ние бяхме прави", казва Фенър. "Това, което не осъзнавах тогава бе, че когато войната започна, вече нищо нямаше да бъде толкова просто."
