През вече далечната 1989 г. на 10 ноември баща ми се прибрал вкъщи с викове: "Той падна, той падна". По това време 6-годишният ми брат се почесвал над разни социграчки и искрено се учудил на бащиното истерично задоволство, провокирано от нечие падане.
Аз пък съвсем не съм бил съпричастен към еуфорията, тъй като съм бил на по-малко от две години. Малко по-наясно е бил само най-големият ми 9-годишен брат Христо, който допреди въпросното събитие упорито отказвал да се ъпгрейдне от чавдарче на пионерче.
Той бил толкова решен, когато му дойде времето, да каже "не" на червената връзка, че явно е щял да предизвика големи вълнения у сем. Анастасови, ако онзи не беше паднал. Затова за брат ми Христо виковете на баща ми носели скрито вълнение, макар все още да било рано да се подозира, че падането ще предизвика падане и на омразните пионерски униформи.
"Живков падна"! - ехо, отекващо от уста на уста и от семейство на семейство в размирни за България дни. Някои се радват, други недоволстват, трети (като самия Живков на така популярното днес клипче от освобождаването му като Генерален секретар в YouTube) гледат сащисано. "И сега какво?"
Немалка част от хората, живели с блянове за Запада, толкова недостъпен и така приказно уреден и свободен, очакваха да стане така и при нас. Друга пък директно искаше да се copy&paste-не там, вместо да чака той да го направи на свой ред тук. Почти всички, обаче, бяха обладани от всеобщия прилив на оптимизъм, с веещи се сини знамена в ръка и вяра в по-добри дни.
Отмяната на чл. 1 от Конституцията на НРБ и свикването на Кръгла маса за очертаване на бъдещия преход като че ли дават заявка за реална свобода, но тя скоро е отменена чрез първите фалшифицирани свободни избори през юли 1990.
Ентусиазмът от новото начало бива бързо попарен от неспособността на новата политическа класа да се обособи като напълно свободна и независима от партийната (екс)номенклатура.
Кой какво и кой кого? Последвалите разочарования от начина, по който се случват българските промени, идват да покажат, че с падането на Живков нищо не е приключено. В моя вече съзнателен живот си спомням как у дома, след дълго отсъствие, отново се появи маргарин.
Бяха минали няколко години след онзи боен вик на баща ни и още няколко месеца, в които с майка ми едва смогваха да сложат храна на масата. В тези времена трапезата беше позапълвана от някоя и друга консерва, пратена с колет от приятел в чужбина, но иначе - доста оскъдно. Един от редките случаи, в които се появи майонеза на масата, всички до един се натровихме с нея така че не исках да поглеждам майонеза в следващите 5 години преход.
Докато брат ми беше щастлив, че не трябва да става пионер, родителите ми нещо недоволстваха. Май нищо не беше наред. Баща ми направи няколко къси и няколко по-продължителни опита да емигрира, като след всеки от тях се връщаше все по-нещастен и по-нещастен. Не се получаваше. Ама нищо не се получаваше.
За да се стигне до момента, в който група бандити с пистолети в ръце влезе в схватка буквално пред очите на баща ми, докато на други места се чупеха магазини и коли с бухалки. През това време в училище с децата викахме СДС срещу БСП (все едно е Левски и ЦСКА). Междувременно, тъкмо бяха започнали да се увеличават продуктите на масата, и взеха, че пак спряха, щото видите ли - имало хиперинфлация.
Когато си на 9 и знаеш що е криза, хиперинфлация, "скачащ долар", улична барикада, мандат, предсрочни избори и служебен кабинет, значи определено има нещо гнило. Особено ако си почерпил опита си от първа ръка. В края на 96-а мама ме изпрати да купя яйца и се върнах с 8, за парите, за които допреди можеха да се купят 10. Това беше хиперинфлация.
"Скачащ долар" беше, когато на мама и тати заплатите започнаха самички да стават равни на все по-малко и по-малко долари. Улична барикада беше мястото, на което големия ми брат (тогава на 16) ограничаваше пътното движение с други батковци и каки в желанието им да блокират България и да свалят БСП. Правеше му компания и 13-годишният среден брат Йоаким. Само аз не получих семейна квота за участие.
"Върнаха мандата, върнаха мандата!" - трудно може да се определи дали виковете на средния ми брат на 4 февруари 97-а бяха по-бурни и радостни от тези на баща ми на 10-ти ноември 89-а.
Със сигурност обаче баща ми вече беше по-скептичен. Не се радваше както преди, може би защото всичко пак щеше да отиде на вятъра, или пък за да не го урочаса. Разбира се, че се вълнуваше - месец по-рано, когато полицията биеше хората на площада, двамата с майка ми висяха над радиото цяла нощ, плакаха заедно от вълнение и се ядосваха, като им се смесваха вълните на "Дарик" и "Витоша".
Честотите на тези - тогава само софийски - радиостанции бяха на 98.3 и на 97.6, а баща ми беше убеден, че от "Витоша" са комунисти, които заглушават отразяването на събитията от "Дарик". Мен тогава ме беше хванало яд на всичко и превъртях цяла телевизионна игра (на SEGA-та, пратена пак от роднини в чужбина) за първи път, а нашите дори не свариха да ме нахокат, че не спя.
Сега 10 ноември идва в някакво суперразлично време. "Помощ от приятел" вече не се асоциира с няколко консерви, пратени в колет от чужбина, а с опция в българския вариант на "Who Wants to be a Millionaire". Молове, Бизнес паркове, ентъртейнмънти, кеч и нов овърграунд стил, наречен поп-фолк, занимава съвременните тийнейджъри в свободното им време.
Левски и ЦСКА пак са обект на раздор, но този път почти без СДС и БСП. Понятието "барикада" често се бърка с едно спряно телевизионно предаване или пък с руския мафиотски сериал "Бригада". По ирония на съдбата, премиер на България е човек, чието минало се свързва и с БКП, и с Тодор Живков, и с карате, и с бухалки, и с поп-фолк.
Новият президент пък е основател на Бизнес парка в кв. Младост. Общият фонд на политическата и социална среда сякаш успява да въплъти в себе си всичко, съществувало досега през бурните 22 години преход. Чувствам го като при писане на училищен преразказ за час по български език и литература - в заключението слагаш сбито всичко, споменато досега.
Брат ми Йоаким създаде семейство в България, майка ми също е в България, брат ми Христо живее във Франция, баща ми преподава в Истанбул, а аз уча в Будапеща. А SEGA-та я откраднаха, когато разбиха апартамента.
