Прах в очите

През последните няколко години не един и двама автори публикуваха трудове, които засягат един от най-обсъжданите психологически проблеми на нашето време - а именно способността на нашия биологичен вид да променя обстоятелствата с помощта на своята мисъл.

Звучи едва ли не като паранормално явление. И аз, като множество мои сънародници, човек на науката, който не вярва в нищо, в което не може да си чукне главата - смятах, че това е поредният опит на психолози без работа да привлекат вниманието върху себе си и да внушат на тънещите в блажено неведение лаици, че мозъкът им (където го има, разбира се) е главният виновник за окаяното им положение поради черните мисли, които бълва ежеминутно - за мизерията в държавата, за непрофесионалното поведение на управляващите, за злобата на съседите и куп още недотам приятни „факти" от нашето ежедневие. И че промяната към по-добър живот е възможна също благодарение на извора на черногледството.

Само че един красив несебърски следобед през юли някаква необяснима сила ме вкара в книжарничката в Стария град и като с магия още с влизането ми ми наби в очите книжката на Джон Кехоу „Подсъзнанието може всичко".

И същата сила ме накара 3 минути по-късно да изляза от книжарницата вече с книжлето в ръка и да потърся най-близката свободна пейка, за да се запозная най-общо с идеите на автора.

„Мисълта има свойството да се материализира. Всяка ваша мисъл се отпечатва във Вселената", прочетох. На пръв прочит може да изглежда леко налудничаво. Само от любопитство започнах да прилагам препоръките на автора, и то не с мисълта да променя нещо, а ей така, за проба.

Постепенно обаче започнах да се старая повече и резултатите не закъсняха и природно заложеният ми скептицизъм отстъпи място на твърдия позитивизъм. След като едва ли не наизустих книжката, започнах да търся повече материали относно силата на позитивното мислене и досега продължавам да се просветлявам. Защото, по дяволите, мисълта действително има свойството да се материализира.

Досега съм постигнала само малки успехи, свързани единствено с развитието ми като личност, но капка по капка езерце се събира. Това, разбира се, не означава, че съм човек без абсолютно никакви проблеми или притеснения. Винаги ще се намери камъче, което да обърне колата, важното е човек да не потъва в черни мисли.

Последният път впрегнах положителното мислене, за да подпомогна оздравяването си, въпреки че бях на ръба на ангина херпетика (който е боледувал, му е ясно). И след 1 ден вече ми нямаше нищо.

Това е само един от множеството примери, в които съм успяла да променя хода на своето ежедневие към по-добро. Не е нещо грандиозно, но за мен е достатъчно, за да ме накара да повярвам, че животът може да бъде по-хубав.

И че отговорността за промяна към по-добро се пада най-вече на самата мен.