Субективната екзотика

Преди няколко месеца в Рио де Жанейро в компанията на друг българин и американец наивно възкликнах: "Представяте ли си, ние сме в Рио, а тук хората си водят нормален живот!"

Спонтанната ми реплика беше провокирана от факта, че това, което за мен е екзотичен град (тъй като няма нищо общо с всичко, което бях виждала преди това) е ежедневната сцена на живот за милиони хора. Екзотиката е крайно субективно определение, а в България сме свикнали да го даваме небрежно на всичко, с което не сме свикнали. Тази тенденция се превръща в проблем, когато така квалифицираме хора заради цвета на кожата им, религията им, разбиранията или просто външния им вид, който се различава от общата маса.

Вече 4 години живея в Холандия, първо заради образованието си, а след това заради работа. Една от основните причини Амстердам да ми харесва за място за живот е възможността да контактувам с хора от целия свят. Би било твърде сложно да посетя 40 държави за този период от време, но в Амстердам досега съм се срещнала с представители на поне 40 нации от цялото земно кълбо, всеки от които ми показа нравите и манталитета в родината си и научи нещо за България. С много от тези хора съдбата ни постави в трудни ситуации, но заедно се справихме и това ни сближи, въпреки че, ако изхождаме от бекграунда си, изобщо не се предполага да намираме допирни точки.

В Холандия често виждам на детските площадки да си играят деца. Едното е русо, другото чернокожо, третото от азиатски или арабски произход. За тези деца цветът на кожата или религията, в която родителите им ги възпитават, нямат никакво значение, защото те от малки са заедно. Заедно учат, заедно си играят и не им прави впечатление с какво е по-различно приятелчето им.

В България малките деца си играят само с връстници, които са съвсем като тях, и растат с разбирането, че децата от смесени бракове трябва да бъдат осмивани, пренебрегвани и задължително снабдени с прякор, който отразява различието им. По-тъжното е, че хората между 20 и 30-годишна възраст, които имат възможността да пътуват най-малко из Европа, също трудно пречупват нагласата си за екзотика, градена в тях от ранна възраст.

От опита си на живот в многонационално общество съм се убедила, че хората са добри или лоши, вежливи или груби, мързеливи или работливи, но тези характеристики нямат нищо общо с произхода им, а с личностната им същност. Още в началото на пребиваването си в Холандия един конкретен случай ме убеди в това. Имах бъбречна инфекция, но беше уикенд и в местната болница отказаха да ми обърнат внимание докато не стане работен ден. В безизходицата на 39-градусова температура една литовка и една филипинка ме свързаха с индонезийски лекар, който ми даде антибиотик без пари и на практика ме спаси. Тези трима души не ме познаваха добре, не ги интересуваше откъде съм и какъв ми е случаят, те просто ми помогнаха от най-елементарна човешка съпричастност.

Ще приведа и друг, доста по-лежерен пример. Често ми се налага да пътувам. Досега на територията на България нито един мъж не е проявил кавалерство да ми помогне с придвижването на багажа ми. Навсякъде в Европа обаче всеки път, когато ме видят с по-голям куфар, често чернокожи мъже или от арабски произход задължително ми помагат с качването на багажа във влака например.

Тези хора никога преди не са ме виждали и никога повече няма да ме видят, и не искат нищо от мен. Тях също така не ги интересува, че не съм от "техните". Те просто смятат, че трябва да помогнат на една дама, когато тя има нужда. Съвсем елементарен пример, че възпитанието и отношението не идват с цвета на кожата, а с човешките разбирания.

В момента работя във футболна агенция с трима чернокожи холандци, от които се радвам на перфектен професионализъм и колегиалност. Работила съм и с бели англичани, които все още ми дължат пари. Примерите са десетки и аз мога да ги дам, защото имам възможност да живея и работя сред всякакви хора.

В България обаче такава обстановка няма и всички по-различни са в кюпа "мангали", а толерантността се смята за лицемерие. Още повече, че съществува безпочвено възприятие за превъзходство над всички, които не са като общата маса и склонност към негативни обобщения. В допълнение и държавата и медиите не помагат като пренебрегват въпроса и в голяма степен темата се изчерпва с неинтегрираните роми.

България само губи от заклеймяването на разнообразието и ще бъде така, докато не си дадем сметка, че екзотиката е крайно субективна.