Изкуството на лошата телевизия

Уди Алън има един знаменит лаф: „Животът не имитира изкуството, имитира лошата телевизия". В него се крие едновременно приятна и неприятна новина за зрителя.

Приятната е, че щом са приравнени в ролята си на имитационни модели, то значи лошата телевизия има тежест, равностойна на изкуството - и в известен смисъл си е вид майстролък, който не бива да се подценява. Неприятната новина е, че вече е невъзможно да се различи добрата от лошата, животът твърде дълго е имитирал едната. Всъщност знаете ли, може би разменихме местата на двете новини.

Ако приемете тази максима за отправна точка, телевизионният ефир ще ви се стори много любопитно място, особено в опитите му да ни представи реалния живот. В един случай това става, като го изолира и го свежда до битова първичност, в друг - патетично го наподобява, а в трети -директно го подменя със сурогат.

Кой от тези подходи какви качества притежава отдавна е непосилно да се прецени

Така де, вие в състояние ли сте да еднозначно да се произнесете относно властелина на псевдо-социалните взаимоотношения, наречен Big (а според някои далеч по-удачно би било Pig) Brother? Идеята е гениална: примамват се известен брой обществено разпознаваеми типажи, лишават се от естествения им хабитат и се вкарват в серия от перипетии, като предварително са се договорили за парично обезщетение.

Резултатът е човешки зоопарк, в който оцеляването се диктува от приложния дарвинизъм. Прекрасно забавление, макар по-правилният термин да е „сеир". Изпитваното удоволствие е най-вече от това, че те е срам да го гледаш (вика му се guilty pleasure). Само да не се опитваше да вади непрекъснато гигантски изводи за народопсихологията ни. Еквивалентът на тези напъни е да набуташ разнообразни буболечки в един буркан, да ги сложиш да се пържат на газениче и да се приемеш за виден ентомолог, защото бурканът е твой.

И все пак - добра или лоша телевизия е това? Споделянията говорят, че е перфектна, но това, че напуска студиото и декорите и става част от дневния ни ред по удиалъновото определение, май означава друго.

Тук адептите на риалити форматите вероятно няма да схванат пиниза и ще контрират, че става дума за неподправени човешки взаимоотношения. Понеже не ни се води този спор, а харесваме Брадъра именно като забавление за възрастни, нека преминем към следващия ефирен вариант на животоимитация.

Той носи поетичното название „Съдби на кръстопът", което сякаш е взаимствано от песен на Лили Иванова, само дето тя е неспособна на толкова фалшиви ноти. Сюжетът на шоуто се базира на лъже-документалистика, но за съжаление се документира единствено опита на натуршчици без особена актьорска дарба да пресъздадат палитра от сложни семейни взаимоотношения с помощта на преиграване и риторични въпроси (любимият им е: „Ама какво е това?").

Подкрепя ги дикторски глас, който най-вече обяснява кой на колко години е. И този формат не е роден, задачата му явно е да покаже път към разрешаване на различни реални казуси, като за целта е ключово да се абстрахирате от художествените самодейци, на които това е възложено. Качеството на продукта е отвъд преценката ни, защото хем си даваме сметка, че е упражнението е нелепо, хем му е поверен национален праймтайм. А и си признаваме, че не можем да спрем да се наслаждаваме на аматьоризма му.

Най-голяма естетическа биполярност обаче изпитваме от предаването „Папараци", което bTV приюти и прекръсти (защото, както се казва, беше толкова съвършено, че единственото, което можеше да се направи, е да му се смени името).

Водещата Николета Лозанова притежава харизмата на малко пухкаво коте, което редовно ти пишка на килима - ужасно сладка е, но нещо се е объркала с мястото, на което да си върши работата. Тя не си дава сметка за факта, което раздвоява аудиторията в това какво желае повече - да я гушне или да й тегли един шут.

Встрани от екранната и тристепенна хореография, самото шоу е концентрирано в преследването на знаменитост, която върши възможно най-банални неща и в повечето случаи очевидно знае, че я преследват, та всичко още повече се банализира. И тук има диктор, който с покъртителна акуратност ни описва кой завой е взел обектът и какъв генерален извод може би произлиза от това, като старателно избягва споменаването на търговски марки, та целият воаяж става хептен абсурден.

Драгият зрител поне е спокоен, че е видял що за тетрадки е избрала певицата Х за отрочето си и диша свободно, понеже водещата е в добри отношения с хубавицата Y - проблем, който не му е давал мира ден и нощ. Елементът на житейска документалистика е запазен, жалко само, че подборът на персонажи удивително се ограничава точно с онези знаменитости, които именно телевизията е натрапила за такива.

Но и това предаване е позиционирано с любов и е сред фаворитите ни, а основният ни страх е само водещата да не промени комедийното си усещане за значимост или да си затрие някъде пада, от който задава въпроси; и двете ще са фатални.

Та ако ви прави впечатление, граница между добра и лоша телевизия май отдавна няма

Но дори такава да съществува, ние сме попаднал във въртележка от подражание и все едно коя ще се наподоби. Омагьосаният кръг вече е налице: телевизията имитира живота, за да може после той да я пресъздаде, ако се получило достатъчно лошо - и така до безкрай.

Не знаем какво има да каже Уди Алън по случая, но ние сме изключително щастливи от висините, до които е достигнало изкуството на лошата телевизия. Защото само така животът ни ще започне да имитира, освен лоша телевизия, и поне мъничко изкуство.