Празен се чувствам. И пуст. От скачането по площади. От "кой не скача е червен". От сълзотворен газ пред Парламента. От стари учебници, които завършваха с постиженията на соца.
Спомням си случка от това време. Бяхме с Вальо Христов, Щангиста съученици в Дианабад. По това време училището се наричаше "Олимпийски надежди". Та на Вальо му дали последния урок от учебника по история. Като най-лесен. За постиженията на комунизма. Той, горкият, не може да го запомни.
И ме пита - какво да говори? Само хубави неща, му казвам. Ето, сега яде и супа, и второ, и десерт. На кого го дължиш? Той ме гледа тъпо.
На Партията го дължиш. Това, че учиш тука безплатно. На бели чаршафи спиш. На кого го дължиш. На Партията, вика. Научи се.
Та го гледам Вальо пред Парламента. Вътре Клара (Маринова - бел.р.) пее революционни песни. Вънка с Вальо напираме да влезем. Да послушаме.
Николай Добрев не ни пуска. Пуска ни газ. Вандали сме били. Деградирали типове. Кво правиш тука бе, лумпен такъв?- питам Вальо.
Нали научи последния урок от учебника. Да де, вика, ама ми писна да ме зобат с хапчета. И да не мога от тях едно дете да направя. А те ми обещават, че и дете ще ми направят.
Различно недоволни бяхме по площадите. Различно се гневяхме. Различно страдахме. Но на края на Жан Виденов всички се прегръщахме и плакахме от радост. Така е било и през април 1876 г.
Не преувеличавам. Само това да бяхме преживели. Оня митинг на Орлов мост - стига ни. Не искахме последния урок от учебниците.
Горди бяхме. И искрени. А сега защо ми е празно? Ами чувам да казват: "Който стачкува, иска да ни махне от власт". Ще ви спретна аз едни предсрочни избори. Сега сме само ние. Пак ли ще връщаме член 1 от Конституцията? Целият.
Не го видях Б.Б. тогава пред Парламента. Чак после го видях - до Тато и до Царя. Сега иска да ни
пише учебниците по история. Последният урок иска да ни пише.
Да ни сложи розови очила за 3d формат. Да ни изглежда по-обемен. Член (ът) първи. А уж бяхме забравили последния урок...
