Ще бъде детска държава

Ще бъде детска планета! Но преди това ще бъде Детска Евровизия. Трупнато! Заключ! Вече официално сме домакини на събитието, което ни кара едновременно да се радваме като деца на новината и хлапашки да се чудим откъде ще извадим шестцифрена сума за тази детинщина, след като раят на забавните програми RAI не може да си го позволи.

Кой знае, може да си ги наберем от някое дърво, а може и да си организираме сурвакане, така винаги се изкарва по някое левче. Едно обаче е сигурно, едва ли има по-подходящо място от България за точно този форум.

Ние много си падаме лъскавите залъгалки. Дай ни една кутия, която пее, като натиснеш копчето и тотално забравяме, че ни е празна касичката. Сменят се цветове, проблясват светлини, а ние периодично се опитваме да я захапем, защото сме глупави и ни растат зъбки.

„Не, това не е за ядене" - ни казва един далечен глас, но ние въпреки това бутаме цветната кутийка в устата. И докато я има, отглеждането ни е с една идея по-лесно. Та Детската Евровизия ще е достатъчно цветна дрънкулка, за да си начешем венците и да бъдем щастливи. Как да не й се радваме!

Там е работата, че дори без пеещата кутийка, ние пак си оставаме дечурлига. Зададат ли се избори например, веднага се втурваме да си изберем най-веселия разказвач на басни. Той ни надува балони, връзва ни ги в различна формичка - веднъж като слонче, друг път като съдебна реформа, а ние си играем ли, играем с тях.

Разбира се, те рано или късно се пукат и ние плачем, но тогава ни дават друго балонче, а в краен случай - дъвка, която да поджвакаме. Дъвките са марка „Идеал", я национален, я общочовешки, и ние не само ги дъвчем, но и надуваме собствени балони, докато не ни се разплескат по физиономията. Много е забавно!

По-хитрите гласуват на принципа „онче-бонче" или искат „некви стишки". А батковците бъркат в джобовете си, раздават монетки, пък ние не забелязваме, че те са от нашата собствена касичка, която са ни свили, докато сме мижали.

Инфантилна работа.

Малко преди Детската Евровизия през есента пак ни се очертава една такава игра, ама по места. Ще има песнички, лакомства и фокуси. И Детска Евровизия.

Нищо чудно, че при това положение наричаме премиера си „бате". Той е голям, тренирал е карате, чел е „Винету" и има куче. Освен това може да чертае карти и разказва страхотни вицове. Едно време ни даваше да му пипаме мускула, ама сега е преминал в по-горен клас и предпочита да си играе с количките, строи аутобани и казва, че един ден ще са наши.

Има един дебел в квартала, майка му много го лигави, а той пуши и все ни предрежда на лавката. Адски е гаден, ама големите го викат да си играе с тях, защото ги черпи.

Ние всички много обичаме да си играем на стражари и апаши. Гоним се, хващаме се и после се пускаме, понеже всички сме от един вход и знаем кой къде живее. Е, някои след това веднага започват да играят на криеница и не се показват, колкото и да ги търсим, ние им даваме царски път, ама те не идват.

И като споменахме царски път, веднъж дори си играхме на „царю честити колко ти е часът". Цар беше един там Мони от другата махала, ама той нещо се разсърди и си отиде, взе си играчките, къщите, имотите и се пръждоса. След него останаха да се търкалят само някакви парцалени кукли.

От всичко обаче най-много ни е страх от тъмното. Като угаснат светлините, отдолу под леглото има един торбалан, който ще ни открадне и ще ни направи нещо лошо. Никой не знае как точно изглежда този торбалан - руски ли е, американски ли е.

Има и такива, които казват, че ще ни даде на циганите или на брадатите чичковци. И понеже ни е страх от тъмното, светкаме лампите, колкото и да е скъп токът. Ама даже и много тъмно да стане, ние ще сме съвсем послушни, ако ни работи цветната пееща кутия.

Та, кажете, има ли по-подходяща страна от нашата да организира Детска Евровизия? Един ден ще бъде детска планета, но засега сме си само детска държава.