Моят град е май най-амбициозният град. Дневно в него пристигат 136 селяни. Толкова са били през изминалите двайсет години, така щото населението да се удвои.
Моят град е май най-амбициозният град. Сред тия 136 селяни няма нито един лентяй, мързеливец, безделник, алкохолик и пройдоха. Всичките 136 селяни са амбициозни, нахъсани, упорити и жертвоготовни.
Всичките 136 селяни са решени на всичко. Полека-лека те изместиха лентяите, мързеливците, безделниците, алкохолиците и пройдохите, които и без това нямат никакви амбиции, задомиха се и се размножоха и сега възпитават в амбиции и децата си.
Аз не му отивам много на моя град, защото и аз нямам никакви амбиции. През тия двайсет години, докато той не спираше да се амбицира, аз само стоях встрани и го наблюдавах. Аз не съм лентяй, мързеливец, безделник, алкохолик и пройдоха, но полека-лека започнах да се измествам и аз. Чудесно бе да стоя встрани и да наблюдавам как постоянството и амбицията стъпкват в калта таланта.
Този свят се крепи от талантите и атлантите, които обаче никога не достигат. Щом в този град упорството може да бие таланта, значи и този свят може да го направи. И това е чудесно, защото талантите не достигат.
Един е Бах, но в детската градина на дъщеря ми всички родители плащат луди пари за частни уроци по пиано на децата си и когато някой родител прецени, че е по-добре детето му да си играе в парка, другите родители почват да го сочат със среден пръст и да му се смеят.
Освен в тастатурата (клавиатура - бел.р.) на пианото, родителите стриктно и методично обучават децата си в тайните на чуждите езици, на художествената гимнастика, на каратето, плуването, танците, рисуването, приложните изкуства и пеенето. При това наведнъж, едновременно.
Подтиквани от големите хора, между малките хора кипи люто съревнование, поощрявано с големи награди от големите хора, но и наказвано с не малки санкции - пак от тях. Малките хора са малки, но вече знаят, че победителят взима всичко. The winner takes it all, the loser standing small, пеят ABBA и дори няма смисъл да го превеждам, защото това вече може да си го преведе всяко хлапе.
Открит урок по плуване в детската градина на дъщеря ми Ема. Като шампион в този спорт и аз присъствам, макар че съм шампион и в един друг спорт - манкиране от родителски задължения. Провежда се състезание на една дължина. Стоя на ръба на басейна, гледам изцъклените родителски агитки, слушам гръмовните им крястци, водата плиска право в лицето ми, сълзи от мъка капят чак до сърцето ми.
Гледам дъщеря си и виждам себе си преди 25 години. Свит и срамежлив, плах и посредствен, без мотивация, без воля, без хъс, последен в коридора на басейна, чакащ да видя какво ще направят другите деца, преди да дръзна да го направя и аз, с вечните болки в корема преди неизбежната тренировка, магически отминаващи ако плоската симулация мине и успея да изкръшкам все пак.
"Безнадежден случай!", каза на нашите първата ми другарка треньорка. И беше права. Поне до онзи момент, в който се влюбих в плуването, в който нашите се отказаха насила да ме правят плувец, в който аз тръгнах с желание и вече нямаше какво да ме спре. Плуването ми тръгна като по вода.
Проблемът ни с Ема е в нежеланието. Сигурно всички родители много са ми завиждали, когато Ема, пасивна и незаинтересована, тръгна последна на старта, след всички други деца, и все така пасивна и незаинтересована пипна стеничката преди всички други деца. Дори пред момчетата. За всеки друг това щеше да е триумф, за Ема беше нетърпеливото: "Свършихме ли вече и няма ли най-сетне да си ходим?".
На следващия открит урок по плуване Ема няма да бъде вече първа. Някое дете с по-малка дарба, но с по-голяма амбиция ще я превари. Моя е ролята тук да компенсирам с усърдие дефицита й на амбиция и аз мога да го направя, но няма - и то не защото така удобно манкирам родителството.
Просто знам, че върховният победител винаги е този, който, правейки каквото и да било, се забавлява. Играещият човек. Homo ludens. Не този, който учи най-много, нито пък онзи, който удря най-силно, тича най-бързо, скача най-високо или постоянства най-яростно.
Този, който се забавлява, изпитва радост там, където другите изпитват умора. Този, който се забавлява, пролива пот там, където другите леят кръв. И дори и в началото да не се откроява много, дори и в началото да крета някъде в златната среда, когато насилствените първенци окапят от досада и отегчение, този, който се забавлява, неизменно заема мястото им, но не с уморено и сгърчено от усилие лице, заема мястото им с усмивка.
Амбицията стъпква в калта таланта - докато й трае амбицията. За щастие амбицията да имаш нещо, което нямаш, умира с придобиването му. За да се роди една празнина, една пустота и един въпрос: "Какво да правя сега аз оттук нататък?". Амбицията не е качество, а липса на други качества. Тя е форсиран двигател за придвижване на къси разстояния - и като всеки форсиран двигател бързо се амортизира и скапва.
Форсираните двигатели са малки двигатели за кратки натоварвания. И именно защото са малки, се налага да бъдат форсирани. Така компенсират размера си. Големите амбиции на малките хора. Пегасите на микромегасите.
Обратно, дефорсираният двигател е голям и бавнооборотен. Той не бърза за никъде, защото знае, че ще стигне до там. Не се състезава, защото се чувства победител. Трябва му повече време за да набере скорост, но веднъж набрал скорост, може да дърпа дълго и надалеч. Достатъчно дълго и достатъчно надалеч, за да отграничи моментната амбиция да победиш в едно състезание по плуване от предопределението да си роден за това.
... Когато през лятото на 95-та отидох за пръв път с приятели на море, вече бях в националния отбор по плуване. За мен това беше като да ми кажат, че са ми кафяви очите. Толкова естествено, че дори не го споменавах. На плажа момчетата прилагаха целия си наличен репертоар от водни хватки и трикове, за да впечатлят момичетата. Аз си лежах на пясъка. С един приятел имахме джентълменско съревнование за вниманието на едно момиче. Гледах ги от брега как той я учи да плува...
Той спечели тогава, а аз загубих. Нямах амбицията да се боря за това момиче, защото знаех, че е предопределено да бъде мое. Въпрос на време. Месец по-късно станахме гаджета. Година по-късно се оженихме.
Не му отивам аз много на тоя мой амбициозен град. Също и дъщеря ми. Тя обича да си играе в парка и знае, че истинските неща стават естествено, без принуда и яростно външно съпротивление, без успех на всяка цена, без безброй много опити, без излишни амбиции. Те просто се случват. Просто защото не могат да не се случат. Просто защото иначе не биха били истински.
Вчера пак бяхме в парка двамата с Ема. Отнякъде простичко запя едно пойно птиче и ние решихме вече да се прибираме. Аз имах да довърша един текст, за да опитам да заприлича на публицистика. Тя имаше да учи солфеж, за да опита да заприлича на птичето.
Не всеки талант е призвание. Когато правиш нещо с любов не ти трябва амбиция. Браво за статийката. "Форсираните двигатели са малки двигатели за кратки натоварвания.". Вярно е. )
Валентине вземи прочети и останалите редове. Статията е отлична. И не е за това че "не трябва да имаш амбиция", колкото до това че прекалената амбиция винаги да си първи, и следващата я психоза когато не се случи (тъй като само един може да е първи, а останалите 99% от участниците са "загубили" и "победени"). Когато на едно дете му налагаш нещо, то се съпротивлява и го отрича, затова и американците мразят броколи - защото майките им ги натикват едва ли не със сила в устата когато са малки. Аз научих английския (и станах много добър) чак когато нашите спряха да ме тикат с ръжена по частни уроци да го уча (от 6 годишен). Преди това повтарях първи курс 3 пъти, просто от нежелание да го уча.
А, Боби, за броколите не си прав – на каквато храна те свикнат като малък – това ядеш цял живот. Дядо ми е на 95 години – пие ракия от 7 годишен, защото навремето като заповядвал на ратая на село да му донесе вода, той му носел ракия, като млад пушел като комин, продължава да пие и до ден днешен и въпреки това си е жив, защото само плодове и зеленчуци е ял цял живот, но това е, че навремето на село само с това го хранели. И аз много недоволствах като дете, че баба ми само супи и марули ми дава, вместо понички с конфитюр, да речем, но пък в зряла възраст салатите са ми любимата храна.
Боби, като ти прочетох поста и се сетих за постановката "Събличането на Венера" и прослувутият/култов израз: Кичо, глей си английския! и вечният рефрен на Кичо: Кичо лайк мъней! Кичо лайк мъней!
Деян е много прав. И аз не мога да разбера какво припадате по тази ода на мързела. А може би по-скоро опит за избиване на комплекси, породени от скорошно навлизане в критическта? Как пък всички около него са тъпи и амбициозни, само той - талантлив и му се получава като на даоистки гуру. А това с мацката - Неговият познат минал бъдещата му, оставил я и отишъл към следващата, той обаче лежи на пясъка и чака победоносно. Не че е лошо да не си амбициозен и упорит, просто високомерието ми дойде в повече.
Що бре, straws, с усилие и изкуствена намеса можеш да спечелиш ква ли не приятелка, въпроса обаче е и тя да се усети (и както виждаш се е усетила), закво ти е иначе. ;) Или и това е едностранчиво кога иде реч за ТВОИТЕ амбиции? п.с. "Одата на мързела" няма да я коментирам, очевидно не си чел много добре.
Това за мацката е много тъпо наистина. Да не си мръднеш пръста, защото знаеш че така или иначе ще е твоя. Жал ми е за жената на какъв се е натресла. Даже и да си го е харесала от раз, той е длъжен да докаже, че за нея би свалил и звезда, а не да си лежи на плажа.
Права си, наистина четох през ред Признавам, че бях малко краен, но пък толкова положителни коментари в началото ме провокираха да се изтроля. Съгласен съм с основната идея като цяло, заядох се само на небрежарския тон на победител, който си пише мемоарите. Все едно чета как Цезар покорява Галия. Мааалко по-лекичко, моля. Иначе с повечето от мислите съм съгласен, макар и прехвърлени набързо през ред. Признавам, не съм много амбициозен в четенето. Но пък да ме мързи ми се получава - явно имам специалент талант.
@peta_wawa и ти ли? Мацка, некои неща са доста трудни и парични явно. Текста вдясно е пояснение за такива като теб. "Високомерие" ала-бала Значи, freestyler, ти си писал. Повече като вас и всичко най-добро!
нема по-амбициозен от селянка (ж.р., да се отбележи) от много малко населено място, некое село, или градче като гоце делчев. а кой беше казал - амбицията е последното убежище на некадърността? е значи аз требе да съм мега талант, щото хич не съм амбициозен.
простите, недоучили и по природа глупави мами от бг-мамма никога няма да разберат текста вдясно. талантъхт, или го има, или го няма, ако ще да си сдереш гъзъ от бачкане, упражнения, напъване - все в гъз. има тука 3-4 "професионалиста", дето обичат да парадират с дейността си. на мен ми звучат като глупаци, те пред себе си не знам как звучат.
ае то у целия свят няма толкова гении, колкото ще те напсуват в произволно избран български форум;
Винаги се стига до един момент, в който избираш дали да наблегнеш на работата си, каквато и да е тя или да отидеш да пощракаш с пръстета някъде. И наблягането на работата определено няма как да е по-приятният вариант. Ако следваме на 100% примера на автора, то 99% от българите трябва да станат супер мега шампиони в щракането с пръсти и подрусването на телеса. Та това работа и трудът, и постиженията в определена област да ти носят наслада е амбиция. А понятието болна амбиция ни е наследство от комунизма и не трябва да се бърка с чистата амбиция да си добър в това, което правиш. С други думи, амбиция не е мръсна дума и не трябва да влагаме архаичните си комунистически разбирания в нея.
"Прочетох първите 20 реда и дотам. не знам колко болен трябва да ти мозъка , за да пишеш подбни глупости ! Нямам време да чета подобни глупости !" Ах, но намери време да си вкараш паролата и да надраскаш 2 реда глупости. "...20% талант, 20% късмет и 60% работа..." Един от най- големите български цигулари /не си спомням името му в момента/ беше казал- таланта е 10%, всичко останало е здрав, къртовски труд.