Този въпрос възниква всеки път, когато поредната станала вирулентна новина породи изумителна с разнообразието си реакция в социалните мрежи. Изумителна и с изобретателността на подигравките, и пародиите, и с автентичния гняв.
Наясно съм, че възможността изведнъж всеки да придобие глас в публичното пространство ни завари малко неподготвени и ни държи малко опиянени. И за да избегна подозренията в общо морализаторстване, ще кажа за себе си.
Бидейки по професия преподавател, историк и малко антрополог, винаги съм знаела, че хората мислят различно. Едно е обаче да го знаеш теоретично, а съвсем друго да установиш, че с хора, с които сте някак едно (все българи, все европейци, все висшисти, все демократи и т.н.) и с които виждате и чувате все едни и същи неща (това, което покаже телевизора, съобщят сайтовете и споделят "приятелите" във Facebook), може да се разминете драматично в оценката.
Това е отрезвяващата роля на социалните мрежи
Пак от личен опит: признавам си, че нерядко чета само заглавията на публикациите и статиите или хвърлям едно око на картинките (кой ти има време). В началото и реагирах първосигнално: прочета заглавието и, хоп, коментар - разпален, един такъв, искрен.
Докато не споделих няколко очевидни партенки или направо фалшификации - без да съм прочела докрай, без да съм проверила. Учтиви хора учтиво ми обърнаха внимание и аз много учтиво се засрамих, че ставам част от веригата лъжи. Сега преди да споделя, коментирам или харесвам - чета. Това е възпитателната роля на социалните мрежи.
Тези няколко изречения са предизвикани от конкретно интернет събитие - кампанията за набиране на средства за подпомагане борбата с болестта на Лу Гериг или Предизвикателството на кофата с ледена вода. Събитието, разбира се, си е съвсем In Real Life*; в нета обаче се появиха огромно количество клипове и коментари. Тези, на които аз попаднах, бяха почти изцяло отрицателни; някои бяха особено раздразнени. Защо?
Аргументът "всичко втасахме, стига сте ни занимавали с тези глупости", освен отговора "ами не се занимавайте, що коментирате като не ви интересува", има и друг, но за него се сещаме, само когато детето/ братът/ приятелят се разболее от някоя от тези болести. И тогава научаваме, че за така наречените редки болести (наричат ги още болести-сираци) трудно се изобретяват лекарства, защото пациентите са редки, имат малък пазарен потенциал и фармацевтичните компании не инвестират в разработването им.
Затова пациентите и роднините се организират в групи и търсят всякакви начини да намерят пари - много пари! - за изследвания. Други аргументи се резюмират от една вирулентна карикатура - африканче влачи тежък съд с така недостигащата в части от света вода; до него безгрижният развит свят през това време се полива с ведра с вода.
Намирам я за особено одиозна, защото мери коя трагедия е по-трагична. Някои сигурно се дразнят и от несериозния тон. Готова съм да се обзаложа, че ако не беше несериозният тон, зрелищното, разните celebrities и т.н.,. повечето от нас нямаше и да са чули за амиотрофичната латерална склероза (ALS).
Защото ние четем предимно заглавията и хвърляме по едно око на картинките. Така че - по-спокойно с раздразнението, моля. А впрочем, организацията събра над 100 милиона долара от тази "тъпа" кампания. За болест-сирак.
* жаргон - в реалния живот
