Аз съм емигрант. Диагнозата дойде преди две години. Не беше лесно да я приема. Болеше ме, болеше ги и близките ми. Поплакахме си, похленчихме си и първоначалният шок премина. Състоянието хронифицира и всички някак посвикнаха...
Но аз си останах беглец. Безсрамно избягaх от приятен офис, от манджите на баба, от грижите на татко и мама, от усешането за сигурност. Избягах от следобедното кафе, от двучасовото клюкарстване по телефона, от безгрижните разходки в делничен ден и оправданията, че времето и мястото са виновни за всичко, което НЕ ми се случва (макар да имам висше образование).
Избягах от успокоителното клише, че дебелите и затъпели американци, канадци и всякакви там уж добре живеещи иноземци имат неограничени възможности, защото шепа свестни и съвестни политици са изградили империя, която си работи от самосебе си, а и не са си изчерпали още природните ресурси, но и това ще стане един ден и ще видят те тогава "кон боб яде ли".
При мен заразяването явно стана по полов път. Просто се влюбих с онази истинска зряща любов, която ти подхвърля сърцето нагоре, за да те накара да подскочиш, да пораснеш, да прозреш.
Не, не, тук грешите, никой в нищо не ме е убеждавал и не може да ме убеди - твърде ината съм, винаги убеждавам сама себе си и се паря поне по три пъти, за да се уверя, че съм включила печката... но любовта се появява в живота ни именно, за да отрече всички заричания и да ни покаже, че не сме онова, което си мислим, че сме, за да ни ритне по задника, за да си повярваме, че можем, и да сипе сол в раните, за да ни спести грозните белези.
Нищо нямаше да изгубя, ако не бях хукнала към другия край на света, любовта не беше залог, тя щеше да остане с мен, защото съдбата не си обира крушите, ако й е отредено да бере праскови.
Та, докъде бях стигнала с бягството. За първи път от две години пиша на български нещо по-дълго от две успокоителни изречения към родителите си, затова ми е някак трудно да поставям точки, в които мисълта ми рискува позорно да се препъне...
Не мога още да се препъна, защото бягството не е приключило, а ме чака много път... Питате се сега къде съм хукнала, като вече съм стигнала. Тук всички почитатели на логиката могат да спрат да четат или да се понапънат да я открият... ако им стиска.
Всеки ден изминавам повече от 25 000 крачки към България. Към вас. Към моите приятели, част от които се стреснаха, че ще ги заразя (за което не бих могла да ги съдя), към моите родители, на които знам, че липсвам безумно и за които, а и заради които всъщност е част от целия път (дано да разбират или да разберат), към дядо Николай, който пое по един друг, вероятно по-истински път, и към пра-пра дядовците ми, на които дори не знам имената (срам!).
Малко сухи факти за незапознатите: наближавам 30, омъжена веднъж и завинаги (за ревностен българин), с приличен външен вид и златен медал от нелош български университет, сервитьорка в старчески дом в Канада, на пълно работно време, което прави точно 12 часа, прекарани извън вкъщи, поне по 5 дни в седмицата с по 25 000 крачки пробег всеки работен ден. Обгрижвам чужди баби и дядовци, лъжа 90-годишни кокони, че прическата им стои страхотно, и понякога чистя повърнато, но c'est la vie, както казват тук.
Не се оплаквам. Имаме жилище, даже две, имаме сносна кола и хладилникът ни е пълен (не, не, не се и хваля, спрете да си мърморите под носа). Всичко това не се дължи на министър-председателя на Канада, който и да е той, нито на неограничения воден резерв или на кленовия сироп. Дължи се единствено на факта, че искаме по-бързо да стигнем до там, откъдето тръгнахме, но да стигнем не каквито тръгнахме, а каквито станахме, каквито сме в момента.
Ако преди две години бяхме започнали да работим като сервитьорка и шофьор в България, пренебрегвайки егото си и дипломите си, да ставаме в 4 и да си лягаме в 22, да живеем, заради това, което ще дойде (и което съвсем закономерно ще ни замени и забрави), вместо да живуркаме и похапваме от бабините компоти, щяхме да постигнем същото (може би доста по-безболезнено).
Не, не ни е лесно на емигрантите (поне не на всички), но не трудностите ще ни върнат в Родината, а победите и постиженията, които ще рискуваме в името на единственото нещо в този живот, за което трябва да се рискува - да продължиш (и да не заличиш).
За това ли емигрирате? Да носите скъпи парцалки, да карате по-лъскава колица и да имате пет лева повече в джоба си? Да роните сълзи в някоя спретната къщурка и да се чудите как да намажете някоя почивчица в България, а когато стане време за прибиране да проклинате целия свят и да ви се къса сърцето, че трябва да оставите близки и приятели. Да ревете от кеф като чуете някоя българска песен, пък било то и чалгичка. Да сънувате нощем родния дом и да се чудите ако недай си Боже, нещо стане с роднините, как да се прибирате по спешност. Определяйте си приоритетите, хора, вместо да се лашкате в двете крайности и да се чудите защо сте нещастни цял живот.
Много не ми стана ясно за какво беше всичко това. Искате да се върнете ли, какво? Всеки прави някакъв избор в живота си и вие сте направили своя. Последиците са си за вас. Човек, където и да отиде, има някакви проблеми. Пълен хладилник да, ама и носталгия по родината. Пълно щастие няма.
Е те такива мъчителни писания по темата създават някакво тотално погрешно и генерализиращо мнение за хората, които са решили да живеят извън банту-кенефа. Ма то една мъка, ма то един яд, ма то една носталгия. Фъсссссссссвам мощно и крачола на боксерките ми дори вибрира! Но пък като се замисля, това е нормално да се случи точно някъде между 1вата и 2рата година от преместването на повечето българи, които решават да го направят. Почват се едни равносметки, едно самоуспокоение, за колата, за хладилника, за къщата.. Как пък дори една дума на каза, за хората там. Щото съм сигурен, че са готини, по-мили, усмихнати, внимателни и приятелски! Аз ще ти кажа що - щото освен хладилника, колата, къщата и партньора си нямаш нищо друго около теб! Ако имаш приятели, компания и общи занимания с тях нямаше да ти трябва да си търсиш оправдания и от 100 материални кладенеца да носиш факти и да се успокояваш. Лицемерна история според мен! Махнал си се щото искаш да си осигуриш материално живота - ок, само недейда цивриш. Вместо да намериш начин да си изкарваш добре, докато трупаш пари - ти се оплакваш. Колко пъти се прибира до БГ за тея 2 години? Предполагам - николко. Ами време е да се прибереш, да изкараш 2-3 седмици в БГ, да се върнеш в Канада пък тогава да (пре)напишеш статията. Обзалагам се,че ще звучи много по-добре. На тоя тип "емигранти" (тъпа дума) никой не им е виновен, освен те самите. И туй висше дето не си го работила нито в БГ нито в Канада - за кво ти беше, че го споменаваш изобщо?!? Всичките я изкарвате тая България, все едно Ви е бащиния и нещо сте загубили и край мъка голяма. Само да Ви кажа нещо - България никога не е била Ваша, за да тъжите по нея. Вие никога не сте се борили за да спечелите България и да я направите Ваша - тогава за каква загуба говорим?!?! Живей си живота и недей плака за неща, които никога не си имала така или иначе
Iskra Blagoeva | 07.10.201309:45 "... Главният мотив, при мен де, е че измъкнах децата си от цялата простотия, безпътица и бездуховност ..." А кой създаде тая простотия, безпътица и бездуховност тук? Ами ти и твоите родители! То не се е пръклнало всичко това от небето. А сега тя бягала и мислела за децата си. Колко благородно... Това с емиграцията е точно циганския начин на мислене - тук осрахме всичко, давай да се местим другаде, където хората са си го подредили То нали виждаш и кой емигрира - смръдливи араби в България и смрадливи българи в Европа. Не е обратното
Мда. Колкото и да се напинят осакатените фрикове, не могат да разбудят добрия стар телешки възторг в съотечествениците. Борачо, вбесен, дори изписа собствена статия по въпроса, която признавам - не прочетох. Както и горната.
Стой, където си и не се връщай в България, за да докажеш, че сервирайки на Мери и Джон, си успяла. Стой си там и се радвай на работата си, пълния хладилник, образователната система, това че не знаеш кой е министър-председателят на Канада и не ти пука. България е бита карта, ако и да рипат разни големи българи.
Защо, другарко Геренова, да не може? Ето, аз телевизия не гледам, дори у дома няма такова нещо като тв приемник и пак виждам, че тънем в духовна нищета. Тя вярно си е наше произведение, но пък и никой не прави опити да я изрине. Само си мисли, че не е от тия, затънали в лайната.
това някой прочете ли ги до края?
От моята емигрантска гледна точка- това е глупост.
Българите не могат да се обеният и амбицират да си оправят държавата и най-лесния им начин е да избягат и всекид а каже "спасявайте се", което е доста егоистично, но изглежда, че само това можем....
https://www.dropbox.com/s/7ti7avor0d7cxdt/BoyanMarinov-Inventern.mp4
Аз пък предпочитам да съм богат но здрав ,отколкото беден но болен!
е тая доказва че от българина по тъпо животно нема
...А, пропуснах... и красив (като Денито)
Много злобни коментари!? Що така? Аз харесах статията, разбирам момичето напълно и мога да направя аналогия през какво преминава. Аз лично се върнах от чужбина преди 4 години, като бях прекарал 6 в емиграция. Аз лично се чувставам тук по - добре, като изключим първите няколко месеца шок. Мисля, че е отговорност на всеки "сам да се измъне от лайната". Така ще помогне много на себе си първо и после на околните. Това е моята формула за подобряване на положението в България. П.С. Измъкването почва от главата