Аз съм емигрант. Диагнозата дойде преди две години. Не беше лесно да я приема. Болеше ме, болеше ги и близките ми. Поплакахме си, похленчихме си и първоначалният шок премина. Състоянието хронифицира и всички някак посвикнаха...
Но аз си останах беглец. Безсрамно избягaх от приятен офис, от манджите на баба, от грижите на татко и мама, от усешането за сигурност. Избягах от следобедното кафе, от двучасовото клюкарстване по телефона, от безгрижните разходки в делничен ден и оправданията, че времето и мястото са виновни за всичко, което НЕ ми се случва (макар да имам висше образование).
Избягах от успокоителното клише, че дебелите и затъпели американци, канадци и всякакви там уж добре живеещи иноземци имат неограничени възможности, защото шепа свестни и съвестни политици са изградили империя, която си работи от самосебе си, а и не са си изчерпали още природните ресурси, но и това ще стане един ден и ще видят те тогава "кон боб яде ли".
При мен заразяването явно стана по полов път. Просто се влюбих с онази истинска зряща любов, която ти подхвърля сърцето нагоре, за да те накара да подскочиш, да пораснеш, да прозреш.
Не, не, тук грешите, никой в нищо не ме е убеждавал и не може да ме убеди - твърде ината съм, винаги убеждавам сама себе си и се паря поне по три пъти, за да се уверя, че съм включила печката... но любовта се появява в живота ни именно, за да отрече всички заричания и да ни покаже, че не сме онова, което си мислим, че сме, за да ни ритне по задника, за да си повярваме, че можем, и да сипе сол в раните, за да ни спести грозните белези.
Нищо нямаше да изгубя, ако не бях хукнала към другия край на света, любовта не беше залог, тя щеше да остане с мен, защото съдбата не си обира крушите, ако й е отредено да бере праскови.
Та, докъде бях стигнала с бягството. За първи път от две години пиша на български нещо по-дълго от две успокоителни изречения към родителите си, затова ми е някак трудно да поставям точки, в които мисълта ми рискува позорно да се препъне...
Не мога още да се препъна, защото бягството не е приключило, а ме чака много път... Питате се сега къде съм хукнала, като вече съм стигнала. Тук всички почитатели на логиката могат да спрат да четат или да се понапънат да я открият... ако им стиска.
Всеки ден изминавам повече от 25 000 крачки към България. Към вас. Към моите приятели, част от които се стреснаха, че ще ги заразя (за което не бих могла да ги съдя), към моите родители, на които знам, че липсвам безумно и за които, а и заради които всъщност е част от целия път (дано да разбират или да разберат), към дядо Николай, който пое по един друг, вероятно по-истински път, и към пра-пра дядовците ми, на които дори не знам имената (срам!).
Малко сухи факти за незапознатите: наближавам 30, омъжена веднъж и завинаги (за ревностен българин), с приличен външен вид и златен медал от нелош български университет, сервитьорка в старчески дом в Канада, на пълно работно време, което прави точно 12 часа, прекарани извън вкъщи, поне по 5 дни в седмицата с по 25 000 крачки пробег всеки работен ден. Обгрижвам чужди баби и дядовци, лъжа 90-годишни кокони, че прическата им стои страхотно, и понякога чистя повърнато, но c'est la vie, както казват тук.
Не се оплаквам. Имаме жилище, даже две, имаме сносна кола и хладилникът ни е пълен (не, не, не се и хваля, спрете да си мърморите под носа). Всичко това не се дължи на министър-председателя на Канада, който и да е той, нито на неограничения воден резерв или на кленовия сироп. Дължи се единствено на факта, че искаме по-бързо да стигнем до там, откъдето тръгнахме, но да стигнем не каквито тръгнахме, а каквито станахме, каквито сме в момента.
Ако преди две години бяхме започнали да работим като сервитьорка и шофьор в България, пренебрегвайки егото си и дипломите си, да ставаме в 4 и да си лягаме в 22, да живеем, заради това, което ще дойде (и което съвсем закономерно ще ни замени и забрави), вместо да живуркаме и похапваме от бабините компоти, щяхме да постигнем същото (може би доста по-безболезнено).
Не, не ни е лесно на емигрантите (поне не на всички), но не трудностите ще ни върнат в Родината, а победите и постиженията, които ще рискуваме в името на единственото нещо в този живот, за което трябва да се рискува - да продължиш (и да не заличиш).
Какво ли ще си помислят добрите канадци, как ли ще се почувстват когато разберат намерението на авторката да се върне и да инвестира в кенефа всичките пари, които е спечелила там, с тяхната помощ, подкрепа и добрина?!?! Аз това не мога да си го обясня, честно. То е все едно да си здрав и да си дадеш единия бъбрек, но на някой който му остават 2-3 месеца щото умира от множествен рак. Ама, който както си реши. Просто ако се погледне от по-различен ъгъл излиза, че вие сте един вид "двойни предатели" може би. Аз не бих могъл да живея с подобно чувство на вина, но аз съм един слаб (физически и духовно) човечец
Айдеее, още една инвеститорка!Постигнала си много в живота - вервай ми!Еманацията на простотията - блян за пълния хладилник и пощипване от старци по гъза!Евала!
Не им обръщай внимание Деничке, завиждат ти щото си готино патронче. Не очаквай ласкателства от Гевренова . Гледай си кефа и се радвай на живота, пък като се завъртиш към БГ се обаждай, току виж и аз съм наблизо П.С. Мъжа ти има ли огнестрелно оръжие?
Винаги са ме дразнили компромисните емигранти. Ще поясня. Компромисният емигрант има поне едно висшо образование, но работи нискоквалифициран труд. В чужбина се чувства нереализиран. Компромисният емигрант в България е имал стотици приятели и чудесен социален живот. В чужбина се чувства самотен. Компромисният емигрант държи на семейството си и роднините си. В чужбина се чувства откъснат от тях. Компромисният емигрант има трудови навици и поведение, които са коренно различни от тези в държавата, в която живее. В чужбина се чувства не на място. Компромисният емигрант е свикнал с българските порядки и начин на живот, чуждите са му непривични и дразнещи. В чужбина се чувства като социален аутсайдер. Вкратце, компромисният емигрант е причината българите да са си изградили този до болка познат негативен образ на емигранта като мизерстващ пряко вътрешните си убеждения нещастник, който прави компромиси със всички свои ценности и вътрешни убеждения, и то с една единствена крайна цел - пари. А всъщност далеч не всички емигранти правят компромиси. За някои хора животът в чужбина не е компромис с каквото и да било, а съвсем напротив - животът в България е бил и би бил сериозен компромис с житейските им ценности.
@Димитров, от деца българете мечтаят за чужбина. Ама не да пътуват, а да подават г*з (да, за пари). Досущ като нереализираните си предшественици и представата им за "престиж". Собствената си народопсихология ли наричате "измъкване от лайната", което "почва от главата"? Какво е написала Надя Тенеф, при това напълно сериозно: "Стой, където си и не се връщай в България, за да докажеш, че сервирайки на Мери и Джон, си успяла." Ама пак ли на нас ще го доказва? Щото аз не познавам човек с потенциал за развитие в държави с по-големи възможности да е заминал, за да бърше повръщано. Познавам учили тук, учили там, преподавали там, след това завърнали се, но нито един с претенции, че ще ражда месии и е вършил героични саможертви, които вадят мен от лайна? Интересно наистина, какъв ли ще е възпятия по-горе принос на авторката? @deowin, българите тепърва си изграждат негативния образ, за който говориш. Не можеш нонстоп да пласираш деградиралото си верую и да чакаш овации, само защото знаеш, че подобни изцепки се котират от край време в прованса.
Deo, разбираемо е защо се дразниш, но се пише "висше".
Честно ли видя единствено правописната грешка?
Единственото, което се вижда е, че дузина олигофрени са се припознали в заключителното описание на deowin, без изобщо да отговарят на него.
asdfsd, задай си въпроса защо за теб е толкова важно да си убеден, че някакви си хора се били припознали в това описание, но определено не му били отговаряли. Интроспекцията може да те доведе до по-добро разбиране на самия себе си. Според мен в случая това ти е нужно и би ти било полезно.
Нямам "нужда" да съм с предразсъдъци, за да знам какво произлиза като болшинство от закъсалата ни държавица в продължение на десетилетия. Всичко друго, но не и емигранти с "ценности". Затова нека говорим за твоите предразсъдъци. За хората, които пътуват, но са избрали земята, от която са родом с риск да не блеснат със същата сила пред изтормозените си баби.
Заблудени хора има навсякъде. Да имаш читаво образование и да сменяш памперси вместо да си търсиш нормална работа е лудост. Диагнозата определено не е Емигрант. Нормалните хора емигрират за да живеят по-добре от колкото в родината си, вашето не е емиграция а деградация. 12 часови смени в старчески дом може да са ОК ако си на 30 но какво ще правиш на 50?
Поствам едно ччуждо мнение: http://www.segabg.com/article.php?id=668696 "Капитан Немо 07 Октомври 2013 20:09 С изивнение към авторката, но да се зачете отново в книжките, по които е учила висшето образование - така никой не може да определи какво е написала. Не е статия, защото са само хаотични мисли, без начало, изложение, заключение. Не е и писмо, защото е прекалено объркано. Не е и изповед, защото няма никаква емоция. Най-прилича на форумен пост - на принципа дай да пишем, па какво искам да кажа и дали някой ще чете - няма значение. И един съвет - за две години НЕ СЕ СТАВА ЕМИГРАНТ, душа! Едва сега започваш, а като гледам - нямаш идея къде искаш да отидеш. Емигрант е преди всичко убеждение. За две години още не си решила кое какво, не ти е домъчняло за в къщи, за мама и тате, за баничките и бозата. Всичко си иска времето и усилията - започни с тях. Емигрант се става по СОБСТВЕНО ЖЕЛАНИЕ, прераснало в убеждение, а не по съвет или случайно хрумване. И трябва да си готов: Да започнеш наново, ама не за да избягаш от старото (кафетата, цигарите, клюките), а за да оползотвориш възможностите, които не си имал. Да намериш призвание, ама не да констатираш, че е кофти да чистиш бабешки подлоги - така си си била шута още в началото! Срамна работа няма и ако чистиш сега с отвращение и с идеята за нещо временно - по-добре бягай обратно при кафенцето в България. Канадския премиер е и ТВОЙ премиер (предполга се, че се легално в Канада), а не "който и да е той". Щото в нормалните държави като Канада хората са общество, а на стадо и се интересуват как това общество се управлява. Не псуват по дефолт за спорта.... А, най-важното, душа - емигрантът не върти 25 000 крачки КЪМ БЪЛГАРИЯ, а към БЪДЕЩЕТО СИ! Твоите приказки са по-скоро на неуспял гастарбайтер, дето всяка приемна държава, в която работи "го мрази". И все му е мъчно за България, ама все си стои навън, на чистичкото. Оправи си визията за нещата, щото така си ни риба, ни рак! И изобщо - ако искаш нещо да споделиш - сподели го ОТКРОВЕНО, а не с онзи типично български тон, съчетание на биене в гърди, псуване и объркани безцелни мисли. Попитай, ако имаш нужда, ама конкретно - за разлика от България тук хората отговарят, а не е първо да те нарекат тъпа, че изобщо смееш да питаш. И накрая един съвет - вземи се в ръце без абсолютизми от първа инстанция (за вечни съпрузи например) и реши какво ти се иска. После виж дали това иска и семейството ти (мъжът ти) , намерекет компромис и го следвайте. Без писаници, форуми, несигурност. Ако почнеш още в началото с въпросите и увъртанията - няма да го бъде. И се реши емиграт ли си, гастарбайтер ли си или сама не знаеш къде те сърби... И не споделяй живота си - живей го!"
А сега да ти напиша и аз нещо: аз съм стар емигрант. Стар съм като емигрант, стар съм и на възраст. Виждал съм много съдби, виждал съм живота на много хора, виждал съм много успехи и много неуспехи. Има два типа хора, които се броят "емигранти". Едните са сериозните емигранти, които от млада възраст се подготвят да емигрират. Те се подготвят за това цял живот, нямат време за два часа клюки по телефона, нито за безкрайни кафета, нито за светски разговори. Те знаят много добре къде отиват, какво могат да очакват там, подготвят си работата предварително, и знаят най-важното - че те няма да се върнат. Затова те много бързо, за година - две навлизат в живота там и там се чустват у дома си. Те вече не се чустват българи, те се чустват туземци. Има един сигурен белег кога си се адаптирал като имигрант: когато се съюзиш с една група туземци за да действаш срещу друга група туземци. Под "група" тук разбирам всичко: политическа партия, футболен клуб, социална група, клуб по интереси и т.н. Нормалните емигранти стигат до това ниво за около 5 години. Тези хора заслужават дълбоко уважение. Има и други едни "емигранти", които са гастарбайтери. Те знаят, че отиват в дадена страна временно, за да спестят пари за къща, кола, сватба, и т.н. Те не са емигранти, и го знаят. Те са си българи, и си остават българи. Работят упорито, и знаят че работят за да могат техните близки да живеят по-добре.Те също заслужават уважение. Има една друга група, която условно мога да нарека "мъркачи". Авторката е от тях. Това са хора, които за чеп за зеле не стават. Този златен медал вероятно си го получила в някакъв кирлив университет по специалност от типа на: психология, антропология, социология, политология и други безполезни специалности. Ако не беше завършила това "вишо", щеше да се чустваш много по-добре. Сега ти си с високо самомнение без никакъв фундамент. Всички са ти виновни, правителството на туземната страна на първо място. За теб туземците са глупаци, реднеци, идиоти и т.н. Ти винаги си мислиш, че си много по-умна от тях, че просто те не забелязват какъв голям "Спецялист" имат срещу себе си. Тебе светът не те заслужава, но просто туземците са безкрайно тъпи и не могат да видят гения в тебе. Твоята съдба е ясна: 1. или ще се върнеш в България за да разправяш как "тамошните" не са те оценили на чаша кафе и с цигара в уста (сигурен съм че пушиш), или 2. ще останеш в Канада и ще бършеш задници (или нещо подобно) цял живот, но вечно ще си недоволна от съдбата си. Но във всички случаи животът ти е загубен, пропилян. И то не по някаква случайност - не, просто ти си това, това е твоята същност: вечният лузър.
Да не си потомка на Пенчо Славейков? И той има такава шизофренна мисъл.
иииии поредната жертва го отнесе