Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Диагноза: Емигрант

Да продължиш (и да не заличиш) Снимка: Getty Images
Да продължиш (и да не заличиш)

Аз съм емигрант. Диагнозата дойде преди две години. Не беше лесно да я приема. Болеше ме, болеше ги и близките ми. Поплакахме си, похленчихме си и първоначалният шок премина. Състоянието хронифицира и всички някак посвикнаха...

Но аз си останах беглец. Безсрамно избягaх от приятен офис, от манджите на баба, от грижите на татко и мама, от усешането за сигурност. Избягах от следобедното кафе, от двучасовото клюкарстване по телефона, от безгрижните разходки в делничен ден и оправданията, че времето и мястото са виновни за всичко, което НЕ ми се случва (макар да имам висше образование).

Избягах от успокоителното клише, че дебелите и затъпели американци, канадци и всякакви там уж добре живеещи иноземци имат неограничени възможности, защото шепа свестни и съвестни политици са изградили империя, която си работи от самосебе си, а и не са си изчерпали още природните ресурси, но и това ще стане един ден и ще видят те тогава "кон боб яде ли".

При мен заразяването явно стана по полов път. Просто се влюбих с онази истинска зряща любов, която ти подхвърля сърцето нагоре, за да те накара да подскочиш, да пораснеш, да прозреш.

Не, не, тук грешите, никой в нищо не ме е убеждавал и не може да ме убеди - твърде ината съм, винаги убеждавам сама себе си и се паря поне по три пъти, за да се уверя, че съм включила печката... но любовта се появява в живота ни именно, за да отрече всички заричания и да ни покаже, че не сме онова, което си мислим, че сме, за да ни ритне по задника, за да си повярваме, че можем, и да сипе сол в раните, за да ни спести грозните белези.

Нищо нямаше да изгубя, ако не бях хукнала към другия край на света, любовта не беше залог, тя щеше да остане с мен, защото съдбата не си обира крушите, ако й е отредено да бере праскови.
Та, докъде бях стигнала с бягството. За първи път от две години пиша на български нещо по-дълго от две успокоителни изречения към родителите си, затова ми е някак трудно да поставям точки, в които мисълта ми рискува позорно да се препъне...

Не мога още да се препъна, защото бягството не е приключило, а ме чака много път... Питате се сега къде съм хукнала, като вече съм стигнала. Тук всички почитатели на логиката могат да спрат да четат или да се понапънат да я открият... ако им стиска.

Всеки ден изминавам повече от 25 000 крачки към България. Към вас. Към моите приятели, част от които се стреснаха, че ще ги заразя (за което не бих могла да ги съдя), към моите родители, на които знам, че липсвам безумно и за които, а и заради които всъщност е част от целия път (дано да разбират или да разберат), към дядо Николай, който пое по един друг, вероятно по-истински път, и към пра-пра дядовците ми, на които дори не знам имената (срам!).

Малко сухи факти за незапознатите: наближавам 30, омъжена веднъж и завинаги (за ревностен българин), с приличен външен вид и златен медал от нелош български университет, сервитьорка в старчески дом в Канада, на пълно работно време, което прави точно 12 часа, прекарани извън вкъщи, поне по 5 дни в седмицата с по 25 000 крачки пробег всеки работен ден. Обгрижвам чужди баби и дядовци, лъжа 90-годишни кокони, че прическата им стои страхотно, и понякога чистя повърнато, но c'est la vie, както казват тук.

Не се оплаквам. Имаме жилище, даже две, имаме сносна кола и хладилникът ни е пълен (не, не, не се и хваля, спрете да си мърморите под носа). Всичко това не се дължи на министър-председателя на Канада, който и да е той, нито на неограничения воден резерв или на кленовия сироп. Дължи се единствено на факта, че искаме по-бързо да стигнем до там, откъдето тръгнахме, но да стигнем не каквито тръгнахме, а каквито станахме, каквито сме в момента.

Ако преди две години бяхме започнали да работим като сервитьорка и шофьор в България, пренебрегвайки егото си и дипломите си, да ставаме в 4 и да си лягаме в 22, да живеем, заради това, което ще дойде (и което съвсем закономерно ще ни замени и забрави), вместо да живуркаме и похапваме от бабините компоти, щяхме да постигнем същото (може би доста по-безболезнено).

Не, не ни е лесно на емигрантите (поне не на всички), но не трудностите ще ни върнат в Родината, а победите и постиженията, които ще рискуваме в името на единственото нещо в този живот, за което трябва да се рискува - да продължиш (и да не заличиш).

Най-четените