Гепи и бегай

„ВзЕми и за мен, ако не те хванат!"

Помните ли го този майтап? Много български, разбираем само за нас си - демек „открадни и за мен". Позитивно и непринудено утвърждаващ присвояването на нечие чуждо нещо.

Не разисквам темата само покрай случката на варшавското летище. Клептомания или тридневна разсеяност, тя си е факт точно толкова, колкото е факт, че Елена Поптодорова не е трамвайна джебчийка, че някак да не сме толкова изненадани.

Факт е също, че престъпление, извършено от публично и международно позната личност, влияе на имиджа на цялата ни страна и на самочувствието ни като нейни граждани. Случвало ми се е в група от хора от всякакви страни, когато кажа, че съм българка, да ги виждам как деликатно си попридърпват чантите под мишниците. Затова и този пореден международен конфуз силно ме потресе и все още не е позволил човешкото ми съчувствие (като към болен от клептомания човек с лична драма) да надделее над гражданското ми възмущение.

Кражбите са си много и вечно актуална българска тема. Откакто се помня, слушам или преживявам кражби. Като първолак ми откраднаха набор от цветни, миришещи гумички от чина. Не помня колко пъти съм оставала без анцуг или раница, защото някой си ги е харесал.

Веднъж откраднаха четирите гуми от колата на татко - на сутринта я намерихме добре закрепена на трупчета. След това майсторът-строител на семейната ни виличка, пред разярения поглед на баща ми най-нагло извади една по една от багажника на москвича си пет торби от личния ни цимент за строежа, които беше приготвил да си „припознае".

Хвърляше ги на земята, нареждайки „На ти си ги, бе, на ти си ги!" в лицето на баща ми, когото явно намираше просто за скръндза.

Времето беше такова - артистите (баща ми беше актьор в Сатиричния театър) тогава минаваха за богати хора, затова от тях масово крадеше цялото майсторско войнство. Днес явно целият ни народ е приеман за богат, след като у нас всеки краде от всеки, на всички нива и по всякакъв начин.

Крадат ни от сметките за ток и парно, крадат ни от телефонните разговори, крадат ни водата и чистия въздух, парите за билетчето за автобуса и онези, които наричаме спестявания. И идеите ни крадат - на мен ми се е случвало немалко пъти, при това все от хора, на които нито въображение, нито талант, нито известност им липсват. Просто им се краде.

В българската народопсихология кражбата има героичен ореол. Особено когато не те засяга лично или е добре прикрита. Знаеш например, че съседът краде ток. Стига да не се е вързал за твоя електромер, „присвояването" му си е направо геройство, защото мощно цака ония от ЧЕЗ! Да си краде човекът - евала! Ех, ако мога и аз да се включа в далаверата!...

Да си тръгнеш от ресторант, без да си си платил сметката, също е едно от „големите геройства".

Наслушала съм се на сума разкази на маса, в които разни хора с луд смях разказват как са направили „бомба" еди къде си и „ония тъпаци" не са се осъзнали. Готино е още да пътуваш гратис, да чопнеш нещо от някой магазин или да си прибереш например някоя обществена собственост - пейка от парка, жълти павета след някой ремонт в центъра на София, тротоарни плочи, бордюри или каквото дойде.

Преди години една приятелка държеше малък, кокетен столичен бар. В продължение на три месеца всеки ден засаждаше цветя в две големи саксии на входа му. И всяка сутрин намираше саксиите опразнени. Накрая хвана престъпника - една миловидна баба реститутка, която беше решила да превърне вътрешния двор на кооперацията си в райска градина, благодарение на цветарското гратис снабдяване на моята приятелка от бара. Баба от класа - с хубаво шлиферче, кокален бастун и газено шалче върху главата с ролки! И пак крадне!

Някои българи могат почти с национална гордост да представят величието на нацията ни, разказвайки как „наш човек" е замесен в едно от най-големите световни срамни престъпления - кражбата на трупа на Чарли Чаплин. То е извършено две седмици след погребението на великия комик. От поляк (който е мозъкът на операцията) и българин („мръсните ръце") с многозначителното в литературния ни контекст име Ганчо Ганчев. Двамата искали откуп от Уна, жената на Чаплин, за да й върнат тялото, на което пък тя отговорила с добре организирана полицейска акция и думите: „Чарли е в сърцето ми, той щеше да намери това за смехотворно.".

Всъщност на фона на цяло отмъкнато мъртво тяло на знаменитост какво наистина значи някакъв си откраднат, пък макар и скъп, крем? Ей това ще се запита средният българин и с размахана във въздуха като за гонене на досадни мухи ръка ще определи това като медийни групости. То нали сега за всичко медиите са виновни...

Ето ви още едно типично българско разбиране за краденето - у нас то се измерва физически, а не морално. В този смисъл гепването на един крем направо не си заслужава обсъждането - та те ни откраднаха милионите от банките, плажовете от бреговете и дърветата от планините, ние сега за някакви помади ще се разправяме.

Така е, но въпросът е, че и за милионите, плажовете и дърветата не реагираме. А не реагираме, защото свикнахме да приемаме краденето за нещо напълно допустимо, хеле пък ако е в малки размери. Т.е. не е важно самото присвояване на нещо, което не ти принадлежи, ами е важно отмъкнатото нещо да не е голямо. Или да не е така видимо.

Само така мога да си обясня кънтящата днес обществена тишина по повод източването на КТБ - как да ги видим тия откраднати пари физически, че някак да ни се задейства логичната гражданска реакция на протест? И с плажовете и горите е същото - там са си, не са ги отнесли под мишница нанякъде, защо да протестираме, че някой ни ги бил откраднал, моля ви се?! Едно е да откраднеш труп или кола, съвсем друго - крем от летищен магазин. „Активно мероприятие си е - отсича българинът разбирач - никакво джебчийство не е!"

Помислете си само колко думи и изрази в българския език изразяват простото действие „крада"!

Присвоявам, тафя, чопвам, „лява ръка - десен джоб", гепя, грабя, обирам, задигам, отнемам, дигам, взимам си, похищавам, „познавам си", замъквам, щипвам, отнасям, „цап-царап", неправомерно източвам, конфискувам, приватизирам... Както стана ясно след варшавската летищна излагация, можем вече да наричаме кражбата и просто „забравяне", „невнимание" , „разсеяност" или „активно мероприятие".

В контекста на новата международна коректна лексика, можем да я наричаме даже „алтернативен факт" или „пост-кражба".

Така може да се наредим достойно и до някои от съвременните престижни световни крадци като например десния кандидат на президент на Франция Франсоа Фийон и съпругата му Пенелоп, чакала години наред по семейните сметки да постъпват нейни държавни заплати, за които тя не е работила нито час. Ще се приобщим вероятно и към националистката Марин Льо Пен, която пък точила европейски пари, за да плаща на бодигардовете си.

На нас обаче с такива префинени кражби не можеш да ни събудиш гражданската съвест. То тука премиерите си ходят по мачове с държавни хеликоптери, депутатите си строят дворци за по един мандат време служене на народа, а парите на банките се изнасят като стой та гледай за една нощ, та ще седнем ние да смятаме кой точно е бумнал европейските фондове или пък ще роптаем, че друг е приватизирал някакъв си козметичен продукт!

„Ай, да си краднат, ма како, лошо нема! - както казваше кварталната ни циганка Краса през деветдесетте. „Кат ми не е бръкнАл у портифейля да ми изтегли двато лева с двата пръста, ко ша му наскачам да го пра'им пишман?!"

Така, де - няма се разправяме за глупости...