Великден – смърт или Възкресение?

Преди пет години една наша певица, на чийто прекрасен глас и изключителна музикалност съм се наслаждавал на живо през 80-те, беше в центъра на културна програма на посолството на една съседна страна.

Певицата има двойно гражданство, но това се е случило на голям брой българи, може би на толкова, колкото са и тези, които искат да забравят, че са се родили тук.

Това по никакъв начин не намалява от качествата на прекрасната артистична натура. Признавам, че като видях името й в програмата, се зарадвах, но за кратко.

Концертът беше обявен за Разпети петък.

По-късно разбрах, че тя не е допускала някой да се почувства засегнат от това. Вярвам й напълно, макар че в страната, която тя сега приема за родина, неуважението към традиционната религия съвсем не минава незабелязано и дори безнаказано.

При нас е друго... Ако някой изрази протест срещу проявеното неуважение към неговата вяра, първата реакция е да се заговори за "средни векове", да го питат присмехулно дали не иска да се върне Инквизицията.

Нищо, че тази институция няма нищо общо с Православието.

Случаят с концерта на обичаната от всички, които я познават, певица, обаче не мина мимоходом през новините. Съвсем неочаквано държавната администрация обяви този ден за почивен.

Разпети петък не е празничен ден. Това за вярващите православни християни е най-тъжния ден в годината.

Той е възпоминание за кръстната смърт на Този, Който принесе Сам Себе Си в жертва за изкупление на греховете на цялото човечество.

За да се разбере смисълът и стойността на тази Саможертва, човек трябва да е наясно с понятието за грехопадението на първия човек Адам, от когото започва, според учението на Църквата, началото на историческото време.

Адам и неговата жена Ева са съблазнени от падналия ангел да излъжат доверието на своя Създател Бога, с което "вкусват смърт" - напускат блажения живот във вечността, за да се трудят за хляба си с пот на чело, живеейки определен брой години в остаряващо тяло.

Бог обича творението Си повече от всичко друго, което е сътворил, затова промисля Своята саможертва - да се яви в историята като Човек, но "човек съвършен" по думите на св. ап. Павел. Да живее сред нас, да бъде предаден в ръцете на човеци-грешници, да бъде разпънат, и на третия ден да възкръсне.

Живеейки като Човек, Той не престава да бъде Бог, затова Го наричаме Богочовек.

Животът Му сред хората не е само усилие да се даде пример. Творението има свои закони, дадени му от самото начало на неговото съществуване. Намесата в тези закони ще лиши човека от най-важния Божий дар - свободната воля. За да се употреби тя за обратното връщане във вечността, човекът трябва да повярва, че Синът на дърводелеца Йосиф от Назарет - Иисус, е Христос - Божият Помазаник.

А за да се освободят човеците, които са вече в ада, Синът Божий слиза в бездните адови, където води пътят на всеки дотогава умрял човек, за да строши оковите на смъртта.

Страданието на Христос на Кръста е истинско и ужасно - това е най-мъчителната и унизителна смърт, съпътствана с многочасова агония...

От учениците на Христос на мястото на екзекуцията е останал само св. Йоан Богослов. Другите са се скрили от разбираем човешки страх. При Кръста са и жените, защото силата на тяхната любов към Спасителя е очевидно по-голяма от смелостта на апостолите в този момент.

Скръбта на Божията Майка, на св. Жени-Мироносици, на св. Йоан Богослов, на св. Йосиф Ариматейски е голяма, а възпоминанието е за нас в същото време и съпреживяване на тази скръб...

Кръстната смърт на Бога-Слово е предверие към Възкресението, което е предназначено за всички ни.

При всеобщото Възкресение на всички хора, живели по земята, душата се събира отново с тялото.

Това ново тяло ще има нови свойства - такива, каквито ни показва Самият Възкръснал Христос, когато се явява на учениците Си - Той минава през заключени врата, яде вощения мед и рибата, които Му подават, попипват раните Му, които са действителните рани от гвоздеите, а след това става невидим.

Такова ще бъде тялото на всекиго от нас при Възкресението на Страшния съд - ние вярваме в това.

Ще бъдем съдени тогава за делата на душите си, защото свободната воля се съхранява в душата, а тялото е само неин изпълнител.
Тялото при Възкресението няма да воюва с душата, както във временния живот е убежище на плътските страсти.

Това е и причината толкова много светии и най-вече Божията Майка да бъдат почитани на деня на тяхното Успение.

Така се нарича и смъртта на светиите, защото успението е само акт на заспиване преди всеобщото събуждане.

Така се случи, че през последните години изпратих в последния им път много свои приятели и близки. Един от тях беше художникът и бас-китарист на групата "Три и половина" Христо Стоянов-Еци.

Коварен рак на костите го беше стопил. Майка му и вторият му баща се грижеха за него в последните месеци.

Дойде ми наум, че можем да направим Маслосвет - едно Тайнство, което се прави за смъртно болен човек.

От седемте свещеници, на които позвъних, откликнаха шестима. Седмият нямаше възможност да дойде. Отците изпълниха службата и помазаха Христо с осветения елей, а скоро след това той започна да се оправя, макар че беше очевидно, че болестта е в последна фаза.

Сред летните и есенни горещини обаче Христо хвана пневмония, която отново отключи заболяването. Но той вече не усещаше непоносимата болка, за която трябваше да пие силни успокоителни. Лекарите се чудеха на това и в разсъжденията си допускаха, че вероятно е засегнат някакъв център, който блокира болката.

Всичко това вече няма значение. Когато си отиде Христо, той видял наоколо си хора, там, където има само въздух в празната стая. Извикал майка си, да й каже с изнемощелия си глас: "Майко, хора!"

Раздялата на душата с тялото, казват тези, които са пребивавали за кратко отвъд, е съпроводена с усещането за облекчение, но и за самота, а в предверието на отвъдното идват ангели и демони, и спорят за душата на починалия.

Праведниците биват посрещани от своите близки, за да преминат без страх...

Успението и очакваният вечен живот са в основата на мисленето на нашите предшественици, за което често не си даваме сметка.

Когато Ботев пише за смъртта на Хаджи Димитър: "Жив е той, жив е!..." - това възклицание не е риторична фигура. То е съзнанието за очаквания вечен живот на героя, който е жертвал земния си живот за другите.

Същото се случва и със самия Ботев, който измива греховността от повредената човешка природа чрез саможертвата.

Това се случва и с дякон Игнатий - Васил Левски, който се изповядва преди смъртта си именно като "дякон Игнатий", за да стане нова жертва за изкуплението на нашата свобода, което не е просто поетичен образ.

Живеейки във времето, ние сме пленници и на неговите заблуди.

Някои събратя укоряват Ботев, че в поезията си е против онзи "бог", на когото се кланят "царе, папи, патриарси", а неговият Бог е Този, който е нему "в сърцето и душата".

В годината на написването на тези редове, както и в годината на гибелта му на връх Вола, Българската Православна Църква не е призната от Цариградската патриаршия, където "царят" - турският султан и цариградският патриарх се кланят на "бог", какъвто Ботев не приема.

На същия "бог", според Ботев, се кланят и папите в Рим, които каноничното Православие смята за еретици.

По това време и за Ботев и за неговите православни съвременници е знайно, че точно цариградският патриарх е издействал закриването на Българската Охридска архиепископия, за да настани в храмовете, в които се служи на български език, свои духовници, унищожаващи всяка следа от православната ни народна памет.

Социализмът пое възмущението на поета, за да изгради от него богоборчески лозунг.

Нашето православно съзнание пази почитта към саможертвениците и тъй като нашата история не краде от историята на други народи, а сама е ограбвана, тази почит остава именно в съзнанието.

Вероятно до края на времената много страни и народи ще изчезнат. Ще изчезне и споменът за тях, но мисля, че България ще продължи да съществува, поради стойността на саможертвата на тези, които я обичаха повече от себе си.

Христовите доброволно приети страдания са примера за победимостта на смъртта.

В това е силата на нашата вяра. В това е и основанието на радостта от общуването с Бога, с Когото се надявам да живеем в Царството Му.

Дай, Боже, сили да останем православни християни! Амин.

*Текстът е от блога на автора - blognarusi.blogspot.com